24.11.2011 г., 9:29 ч.

Грях 

  Проза » Разкази
1030 0 5
4 мин за четене

На петдесет години бях страстен ловец, нещо повече – бях гонач, кучкар.

Година и половина по-рано си бях взел тримесечно ловно кученце, порода лудогорско гонче. Тази порода в нашия край отглеждат само за лов на диви прасета. А и за мен това беше истинският лов. Не обичах да ловувам друг дивеч – бях виждал сълзи в изумрудените очи на убита сърна, бях чувал писък на прострелян заек... Не, само грозният глиган беше моя ловен обект....

Тогава имах и дворно куче, порода „кучемарка“, ама куче и артисва! Казваше се Шишман. Истински стопанин – пазач на двора беше Шишман. Спокоен бях, когато ме нямаше – знаех, че ни крадец, ни животно ще влязат в двора ми. Малкото кученце кръстих Мурад - за баланс между етническите елементи в българската история. Знаете за цар Иван Шишман и султан Мурад, нали се бяха сродили – султана имаше за жена Кера – Тамара, сестрата на царя ни.

И тъй, за година и половина възпитание и безброй излети в гората, направих от Мурад превъзходно гонче. Лъскава черна гладка козина, тъмнокафяви крака и гърди, елегантно тяло, умен поглед на кадифените очи, светкавична бързина при гонитба – всичко това извикваше възхитата и завистта на другите ловци – кучкари. Осем щастливи години ловувахме с Мурад, а Шишман пазеше двора ни. Но всичко тече, всичко се променя – остаря Шишман и дойде ден, когато ни напусна и се пресели в кучешкия рай. Реших да си взема ново куче-пазач. Тъй се случи, че не едно, а две взех – брат и сестра, кученца на пет месеца. Мелези – от майка кавказка овчарка и баща - едро, бяло старопланинско овчарско куче. Шахан и Яна, така ги кръстих - едри, бели, рунтави като мериносови овце кучета и досега са с мен и радват дните ми. И отново потекоха щастливи дни – ние с Мурад на лов, Шахан и Яна пазачи на двора. Но... не можеш два пъти да се потопиш в една и съща река, всичко тече, всичко се променя...

Промених се и аз – в краката ми олово почна да тежи, сутрин не ми се ставаше рано, пропусках все повече и повече ловни излети. И не е чудно, чукнах незабелязано шейсетте.

Мурад ме гледаше с укор и сприхаво лаеше, когато чуваше рано сутрин шума на събиращите се ловци и кучета, а ние оставахме в село. А аз сякаш се наситих на смърт в гората, макар и само на глиганска смърт. Мирни разходки в гората с трите кучета замениха за мен лова. И тук се появи конфликтът ми с Мурад. Като бесен хвърчеше той из гората и увличаше със себе си Шахан и Яна. Надалеч от мен ги водеше Мурад, а после ги изоставяше, връщаше се сам при мен, а тях, по-тромавите, часове наред ги търсех из гората.

И ето хрумна ми, че Мурад ще развали моите кучета – пазачи. Реших, че е по-добре да го дам на някой млад ловец – и Мурад ще е щастлив да ловува, и аз ще бъда спокоен за Шахан и Яна. Не вървеше обаче на някой от моите съселяни – ловци да го дам, по-далече трябваше да е. Имах познат млад ловец на петдесетина километра от село. И един ден с Мурад в колата потеглих натам. Пристигнахме при приятеля, видяхме се, разговорихме се, но три гончета вече имаше в двора му, отказа се от Мурад. Тръгнахме си обратно. След няколко километра спрях да долея антифриз в двигателя. Пуснах Мурад да се разходи, докато се занимавам с колата. Наблизо играеха две селски кучета. Мурад с присъщото си любопитство

се доближи до тях, размахвайки опашка - сигнал, че идва с добри намерения. Беше приет с любезност от събратята си. Започнаха оживен кучешки разговор.

И тогава ми хрумна - „ живей свободно, приятелю Мурад! И за теб, и за мен ще е по-добре.“ Качих се в колата и дадох газ. Гледах в огледалото за обратно виждане. Мурад зае ловна стойка, продължително изгледа как се отдалечавам от него и сякаш затихна като паметник. Отклоних поглед от огледалото, за да не катастрофирам. Така го запомних – гледаше с някакъв невярващ поглед...

Оттогава минаха две години. Често вечер си спомням този невярващ кадифен поглед на Мурад. И почвам да си мисля – предателство ли извърших, дали чувства животното болка, когато го изоставят. Разказах на отец Николай от нашата черква и го питам - „Отче, грях ли извърших към мойто куче?“ А попът ми вика - „Не се кахъри, нямаме грях към безсловесните твари. Ако за такава като твоята постъпка господ държи сметка, какво да кажем за това, че ръцете и устите ни са потънали в кръвта на тези безсловесни твари – нали тяхна плът ядем. Ако е грях, то всички човеци сме за ада тогава. Успокой душата си, чадо!“

Така ми говори отеца, ама вечер, като си легна, постелята все ми боде, „убива“ ми и все я намествам, ама разбирам, че не отвън, а отвътре, в сърцето ми „убива“. И все виждам оня кадифен учуден кучешки поглед. И пак се питам – предателство ли извърших, грях ли сторих, Боже?...

............................................................................................................................................................

Къде си, Мурад? Къде си, мое куче?!...

© Костадин Костадинов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • аз като Зелена. !!!
  • Прекрасен разказ! Поздравления!
  • Не ми стигат думи за коментар... Усещането не се описва с думи...Сърдечно те поздравявам!
  • Предателство е! Не постелята, сърцето ти говори. Върни се там...
  • Поздравявам те, Костадин за споделеното!
    Разби ме, бе човек с разказа си! Не знам как да коментирам, но в едно съм сигурна, че колкото и да ти успокоява душата отчето, ти винаги ще носиш тази болка. Защото си добър човек! Искал си да постъпиш правилно с кучето, но никога не може да сме сигурни, че постъпката ни е правилна. Добротата понякога ни носи голяма болка.
Предложения
: ??:??