Гърди си с рози накичи

Гърди си с рози накичи

Едни от най-щастливите ми седем години бяха, когато живеехме между ЦУМ и Халите. Живеехме общо с още едно семейство. Как за седем години не се скарахме нито веднъж?! Да делиш обща кухня и баня с още една жена е, меко казано, страшничко. А при нас беше приказка. Оставям си съдовете на мивката и бебето ми проплаква. Тичам при него и докато го приспя, съседът измил моите чинии, защото му пречели да измие неговите. Мъжът ми излиза с приятелите си на кръчма, а аз оставам с децата леко тъжна. И на мен ми се излиза. Съседката ми казва: "Изчезвай, аз ще се оправя с тях!" Тя заминава на вилата, а има куп дрехи за пране. Аз използвам нейната реплика: "Изчезвай, аз ще се оправя с тях!" Пускам пералнята, простирам, сгъвам и прибирам всичко на място. Ние не си заключваме вратите. Нямаш олио, просто отиваш и си взимаш.
Тъкмо съм купила нов сервиз за гости и малкия чупи една чаша. Крещя. Съседката ме пита: „Защо викаш?" „От тези деца нямам шест еднакви чаши и чинии. Току-що счупи една..."
- Детето поряза ли се?
- Не.
- Това е най-важно. Чаши се купуват. И какво като сервираш в различни, важно е да има какво и на кого да сипеш.
Никога повече не съм викнала, каквото и да са счупили. Важното е да са живи и здрави.
Съседите от първия етаж ми звънят:
- Имаш ли хляб?
- Да.
- Идваме, пържила съм кюфтета и картофи, но нямаме хляб. Обади се на Лина да идва и да донесе люти чушлета, нейните са много хубави.
Митко пък носи домашно винце и си правиме стегнат банкет. Във нас се играеше футбол и тенис на маса, защото имахме огромен коридор. Танцувахме в Цецови. При Митко се събирахме на печено агънце. Само той имаше ятаци на село и малко му завиждахме. Селянин не беше мръсна дума.
Щом се събирахме да пием и да пеем, Цецо вадеше акордеона и Венчето запяваше на мига. Когато аз влизах при тях, Цецо спираше... и запяваше специално за мен „Гърди си с рози накичи!", дори някой от гостите да не ме е видял, няма как да не разбере защо ми се посвещава тази песен. А аз тогава бях 49 кила и само едни очи имах, ама сини, а не... от онея огромните балкони. Представяше ме на гостите по следния странен начин.
- Нали познавате Светлана?! - някои казваха „Не". - Как не? Ма как сте живели до сега без да я познавате. Направо животът ви е минал напразно, да знаете само какво сте изпуснали! Но имате късмет, сега ще ви запозная лично.
Разбирате ли защо съм такава, защото съм имала късмета да срещна такива прекрасни хора. И както забелязвате, късметът ми продължава, за което всеки ден благодаря на Бога, на съдбата, на родителите си, на Академията... Точно като на раздаването на Оскарите. Вие всички получавате по един „Оскар" за най-добър приятел. Я как ги раздавам лесно! Хайде, първо си подгответе речите, пък аз после ще ви ги дам.
Или например, купонът е пак при Цецо. Всички танцуват, а аз, както винаги, идвам последна. Влизам и един младеж става и ме кани на танц. Не го познавам. Докато реагирам, той ме гушва и ми шепне:
- Всички ме карат да танцувам, но аз съм много пиян. Моля те, ти още не си пила, разчитам на теб. Ела в ъгъла, подпри ме на стената и ти си танцувай, просто да ме оставят на мира. Ошашавена съм. Кога ли ще имам нормална покана? То за какво ли ми е, да не би аз да съм нормална. Сигурно ще ми е скучно да танцувам с най-обикновен човек, като съм свикнала само с луди глави. След танца го моля да дойде с мен в другата стая. Оставям го да седне на леглото... "След малко ще се върна, чакай ме!"
- Как успя! Ние от един час го молиме да спре да пие и да полегне. Само ти го можеш.
- Кое, да успивам мъжете ли? По-добре да полежи, отколкото да получи алкохолно натравяне. Дали да не отворя кабинет: „По-добре известен пияница, отколкото анонимен алкохолик!" точно до клуба на анонимните алкохолици. В кой ли кабинет ще има повече наплив, се чудя?!