21.02.2024 г., 9:31 ч.

Хелга 

  Проза » Разкази
273 2 12
38 мин за четене

 

 

 

     На вратата се чу леко почукване и Хелга отиде да отвори. Пред нея стоеше слаб мъж с букет в ръка, който тъжно ѝ се усмихваше. Тя сякаш не познаваше този човек, но усмивката му ѝ се стори някак си позната. Понечи да го попита "Какво обичате?", но в следващия миг нещо я стегна за гърлото и не успя да каже нищо повече. Човекът свали шапката си, под която се показа побелялата му коса. 

   - Здравей! - каза той и се усмихна приятелски. 

     Тя го гледаше със зяпнала уста и широко отворени очи, които изразяваха повече уплаха, отколкото желание да отговори на поздрава му. 

   - Позна ли ме? - попита той, някак притеснено. 

     Жената продължаваше да го гледа безмълвно и леко да мърда устни, опитвайки се да каже нещо, без да успее да издаде нито звук. Съвсем неочаквано, тя се усмихна глупаво и понечи да затвори вратата, сякаш разговорът беше приключил. Мъжът се пресегна и подложи ръката си. 

   - Хелга, това съм аз Дирк! 

   - Извинете ме! - каза тя и въпреки всичко затвори вратата под носа му. 

     След малко отново се чу леко почукване. 

   - Хелга, моля те, искам да поговорим! - каза той тихо. - Това съм аз, Дирк, мъжът ти!

     Тя беше опряла гръб на затворената врата и ужасена притискаше с ръце устата си, за да прикрие сподавения си плач. 

   - Не е вярно! Дирк го убиха на фронта! - успя само да каже тя, опитвайки се да преправи гласа си, но беше ясно, че плаче. 

   - Не, Хелга, върнах се! - отвърна той - Шест години бях в плен при руснаците. Още миналата година ме пуснаха и оттогава ви търся. Първо ходих у дома в Берлин, но се оказа, че къщата ни е разрушена от бомбардировките. Дори не успях да намеря мястото! Случайно срещнах Хер Кунце, бакалина, нали го помниш? Той ми каза, че са ви евакуирали тук. Как е Алберт, надявам се, че е добре! Вече трябва да е на девет. 

   - Не знам за какво говорите! Моля Ви, вървете си! 

   - Какви глупости ми говориш по дяволите! - попита той загубил търпение. 

   - Върви си! - каза тихо тя, през сълзи. 

     

   - Моля те! Искам да видя сина си! Трябва да поговорим! Моля те! 

     Той продължаваше да чука на затворената врата, без да чува отговор. Накрая се свлече на прага и заплака. 

     Каквото и да се случваше, през всичките тези години, той винаги се беше надявал, че там някъде има семейство, което го обича и го чака. Хиляди пъти беше мечтал за момента, в който жена му ще се хвърли в обятията му когато го види, а вместо това се оказа, че тя дори не желае да разговаря с него. 

     Дирк дълго седя отчаян на прага, съкрушен. Накрая, изгубил надежда, той се изправи и тръгна. Когато излезе на улицата неволно се обърна назад, за да хвърли един последен поглед и я видя, че тя го гледа тъжно от прозореца. Погледите им се срещнаха за миг, след което жената бавно дръпна завесата пред себе, сякаш слагайки още една преграда между тях.   

      Тя с мъка беше затворила тази страница от своя живот и сякаш не искаше да се връща повече в миналото. След войната се омъжи повторно и в този момент водеше един тежък, но сравнително спокоен живот. Тя не можеше да си представи, че един ден, той ще се появи на вратата ѝ. За нея, това беше едно минало, което с големи усилия беше преодоляла и към което не желаеше повече да се връща. 

      Той беше отчаян и докато вървеше, провесил рамене, неумело поставяше крак пред крак, загубен в тъгата си. В този момент той нямаше никаква представа къде отива и какво ще прави оттук нататък. Чувстваше се разсипан! Ако в този момент имаше пистолет, може би щеше да дръпне спусъка. Ако беше на ръба на пропаст, щеше да скочи в нея. Ако имаше отрова, щеше да я изпие! Нищо повече нямаше значение! Нищо!

     Сякаш усещайки какво е в душата му, времето навън беше притъмняло и от небето се сипеше ситен дъжд, който умело прикриваше сълзите, капещи от очите му. Вървейки, забил поглед в земята, той изведнъж осъзна, че продължава да стиска букета, който така грижливо беше приготвил за тяхната среща. Спря се, погледна го за миг и го захвърли в една кална локва наблизо. Изведнъж всичко загуби смисъл. Вместо ново начало, тази среща се беше превърнала в край.

 

 

     Вечерта докато двамата вечеряха, Хелга беше необичайно мълчалива. Ерхард ѝ разказваше някаква случка от ежедневието си, а тя само кимаше с безразличен поглед и се усмихваше хладно. Изведнъж, докато той сам се смееше на една своя весела история, тя, сякаш съвсем не на място, каза със сериозен глас. 

   - Днес дойде Дирк! 

   - Кой дойде? - попита той учудено. 

   - Дирк, мъжът ми! 

     Усмивката бавно изстина по лицето му и то стана сериозно.   

   - Той жив ли е? 

   - Да, днес дойде да ме търси.

   - И какво стана? - попита той притеснено. 

   - Казах му...! Казах му, че... не го познавам! - отвърна тя и захапа устни, готова да заплаче. 

     Настана неловко мълчание. Двамата стояха на масата, без да смеят да се погледнат в очите. 

   - Защо каза, че не го познаваш? - попита той, усещайки, че няма да получи логичен отговор на този въпрос. 

   - Не знам! Уплаших се! Реших, че така е правилно! - каза тя и лицето ѝ се изкриви в една странна физиономия, изразяваща едновременно болка и безсилие. 

     Ерхард не можеше да се съгласи, че е постъпила правилно, казвайки, че не го познава, но не можеше и да каже, че е трябвало да се хвърли в обятията му. Разумът му говореше едно, а дивият инстинкт му шепнеше, че този човек може да отнеме щастието му.

    Ерхард не беше хубавец, дори напротив! Двамата с Хелга се запознаха непосредствено след края на войната и само месец след това се ожениха. Той прие нейното дете за свое, а скоро след това им се роди и дъщеричка.  

     Тази вечер и двамата не намериха сили да разговарят повече и между тях настъпи неловко мълчание. Накрая, след като размениха още няколко думи, загасиха лампите и си легнаха. Двамата лежаха вперили поглед в тъмнината, измъчвани от мислите си. 

   - Трябва сама да решиш с кого искаш да бъдеш! - каза той изведнъж. - Били сте женени, но войната ви е разделила и... , не мога да те спра, ако решиш да се върнеш при него. Ще ми бъде трудно, ако избереш него, но ще го преживея някак. 

     Хелга мълчеше, без да знае какво да отговори. Не ѝ бяха останали и сълзи, прекалено много от тях беше проляла този ден. 

   - Разбираш ли какво искаш от мен? 

   - Да, искам да се срещнеш с него!   

   - Моля те, не искай това! По-добре да не се срещаме. Вече съм го забравила. Не искам да си причинявам това. 

   - Не, не си го забравила! Виждал съм те как стоиш и гледаш снимката му. Ако сега не ти дам право сама да избереш, винаги подсъзнателно ще ме обвиняваш, че съм отнел щастието ти. Предпочитам изборът да е твой. Утре заминавам при родителите си да взема децата. Когато се върна, искам да знам какво си решила. Вече ти казах, ако избереш него - ще те разбера!

 

     На другия ден тя успя да намери хотела, в който беше отседнал Дирк. На рецепцията каза, че е негова съпруга и ѝ разрешиха да го посети в стаята му. Чувстваше се притеснена, сякаш отива на първа среща, но и някак си щастлива, че... отново ще го види! 

     Тя почука леко на вратата и отвътре се чу онзи познат глас. 

   - Момент, моля! 

     След малко вратата се отвори и на нея се появи Дирк - разрошен и по потник. Лицето му беше покрито с пяна за бръснене. 

   - Може ли да вляза? - попита тя и се усмихна глупаво. 

     Без да каже нито дума, той бавно се отмести от вратата, правейки ѝ път да мине.     

     Обзавеждането в стаята беше доста оскъдно. Състоеше се от легло, маса и един стол, а до стената, пред малкото огледало, имаше стойка с леген и кана с вода. 

   - Много време мина! - каза тя, опитвайки да завърже разговор. 

   - Да, ... много време! - отвърна той, все още изненадан от посещението ѝ. 

   - Съжалявам за вчера! - събра сили да се извини тя. - Мисля, че просто се уплаших. Все пак ми бяха казали, че си загинал. 

   - Разбирам те! Сигурно и аз бих реагирал така, ако видя пред вратата си някой, когото смятам за мъртъв!  

     Двамата се гледаха смутено, без да знаят какво да си кажат. 

   - Лицето ти е със сапун! - отбеляза тя изведнъж, сякаш малко на шега. 

   - Ах, да! Извини ме за момент! - отвърна той притеснено и застана пред огледалото, за да довърши бръсненето. 

     Дирк беше отслабнал и леко прегърбен, а косата му доста побеляла, но си оставаше един очарователен мъж. Докато се бръснеше, той постоянно я търсеше с очи в огледалото, сякаш страхувайки се да не я изгуби от погледа си. Тя се усмихваше леко гледайки го как криви физиономията си, за да изпъне кожата под бръснача. Изведнъж той си спомни, че преди години също му се беше присмивала за това и се усмихна притеснено - за първи път този ден!

     Когато свърши с бръсненето, тя стана да му полее, за да измие лицето си. Хелга много пъти беше правила това преди години и двамата неволно си спомниха за онова отминало време, в което те бяха мъж и жена! Докато плискаше лицето си, той гледаше повече нея, отколкото водата в шепите си. 

   - Господи, откога си мечтая да те видя отново! - каза той, оставяйки водата бавно да изтече между пръстите си. 

     Тя се усмихна леко, без да отговори, но се усещаше, че е поласкана от думите му. 

   - Как е Алберт, добре ли е? - попита той за сина си, който не беше виждал от години. 

   - Често си говорим за теб! Разглеждаме твои снимки и му разказвам какъв човек си бил. Много ще се зарадва да разбере, че си жив!   

   Известно време двамата мълчаха притеснено и се усмихваха глупаво. 

   - Какво се случи там, Дирк? Говори ли ти се за това? - попита го тя накрая.  

   - Много неща се случиха! - отвърна той и инстинктивно сбърчи вежди. 

   - Разкажи ми, моля те! - каза тя и неволно докосна с пръсти ръката му, но после изведнъж смутено я дръпна, сякаш уплашена от това, което изпита при допира. 

     Дирк извади цигара и докато я палеше, тя се загледа в загрубелите му ръце и побелели коси. Дълбоки бръчки бяха прорязали лицето му, а онези негови красиви очи вече нямаха предишния си блясък, но въпреки това, сърцето ѝ се разтуптяваше, всеки път когато я погледне.

   - През август 43-та попаднах в плен! - каза той и въздъхна дълбоко. - Изпратиха ме в един лагер в Сибир, намиращ се на север от полярния кръг. Условията, в които трябваше да живеем и работим, бяха ужасяващи! 

     Изведнъж той млъкна измъчван от спомените си, готов да заплаче. Виждайки това, тя събра смелост отново да сложи ръката си върху неговата, което му даде сила да продължи. 

   - Мислехме, че ще ни държат в плен само до края на войната и когато през 45-та тя свърши, решихме че съвсем скоро, просто ще ни пуснат да си вървим. Но, руснаците имаха други планове! Казаха ни, че ще трябва да работим още, за да изкупим вината си. Предполагахме, че след няколко месеца или най-много година ще ни пуснат. Надявахме се, че един ден ще ни освободят, но не знаехме точно кога. Все повтаряха:

     "Вие работете, пък когато му дойде времето, ние ще ви кажем!" 

     Това много ме мъчеше. Нямаше никакъв срок, дата или условие, което трябваше да изпълним, за да ни пуснат. Можеше да е утре, но можеше и да е след пет или десет години или пък да решат, че завинаги трябва да работим за тях. И така до миналата година, когато съвсем неочаквано ни казаха, че и нас ни освобождават. Нямах търпение да се махна от това проклето място и сякаш ме беше страх да не размислят и да ме накарат да остана. Слава Богу, накрая всичко свърши и можех най-после да се върна у дома при... вас. 

   - Господи, а когато те видях аз ти казах, че не те познавам! - прошепна смутено Хелга. 

   - Всъщност те разбирам! Мислила си, че съм загинал. Сигурно и аз на твое място бих реагирал по подобен начин. 

   - Не успя ли да ми пишеш? Когато ни евакуираха, оставих адреса, за да изпращат писмата тук. 

   - Напротив, написах ти много писма, но така и не получих отговор! Когато се върнах ми казаха, че сте били евакуирани, но не знаят точно къде. Само можех да предполагам какво се е случило с вас. Минаваха ми всякакви мисли през главата, но се надявах, че сте добре и един ден, рано или късно, ще ви намеря. 

   - Странно, не съм получавала никакви писма! Няколко пъти изпращах запитвания, но все ми казваха, че нямат данни за теб. До вчера бях сигурна, че... - каза тя, без да довърши и се загледа в него. 

   - Да, но сега съм тук и трябва да намерим начин да бъдем отново заедно! - отвърна той и на свой ред сложи ръката си върху нейната. 

     Тя се замисли за миг, след това дръпна своята и се изправи. 

   - По-добре да тръгвам! Стана вече късно! 

   - Как късно, Хелга, обед е?! 

   - Хората ще започнат да говорят, ако стоя дълго време с непознат мъж в хотелска стая. 

   - Хелга, аз не съм непознат мъж, аз съм твоят мъж! - възкликна той учудено. 

     Това, което ѝ каза я стресна. Той наистина беше нейният мъж и думите ѝ прозвучаха глупаво!

   - Извини ме! - каза тя и понечи да си тръгне. 

   - Кога ще се видим пак? - попита той. 

   - Не знам, наистина не знам!

   - Как така не знаеш?! Кога ще мога да видя Алберт?  

   - Децата са с Ерхард при родителите му. След няколко дни ще се приберат и ще ви запозная. 

   - Кой е Ерхард? - попита той учудено. 

     Лицето ѝ изведнъж посърна и тя започна да върти притеснено очи, търсейки някакъв приемлив отговор на този въпрос. 

   - Дирк..., има неща, които не знаеш! Омъжена съм повторно за друг мъж и... 

    Изведнъж настъпи неловко мълчание. На него му трябваше време да осъзнае думите ѝ, а тя само го гледаше засрамено, без да знае как да продължи. 

   - Обичаш ли го? - попита я той накрая.      

   - Какво можех да направя, Дирк…?! След като те обявиха за загинал, пред мен нямаше много възможности! Трябваше да продължа напред. Моля те да ме разбереш! - отвърна тя и прехапа виновно устни.

   - Обичаш ли го? - попита той отново. 

   - Съжалявам, Дирк, но… ми казаха, че си убит и го приех за истина. Нямаше причина да се съмнявам, че това не е така, макар че много ми се искаше.

   - Обичаш ли го? - повтори той за пореден път въпроса си и от тона му стана ясно, че очаква конкретен отговор. 

   - Да, обичам го! - каза тя накрая с някаква фалшива увереност, но на лицето ѝ се изписа странно отчаяние. 

     Чувайки това, той стана и се загледа през прозореца.

   - Можем ли да бъдем отново заедно, Хелга? - попита той, задавайки ѝ най-важния въпрос, който го мъчеше в този момент.    

  - Господи, Дирк, не знам какво да правя! - отвърна тя отчаяно. - Сега съм женена за друг мъж. Моля те да ме разбереш! - каза тя и изведнъж осъзна, колко абсурдно прозвучаха думите ѝ. 

     Той се обърна, хвана ръцете ѝ и се вгледа в насълзените ѝ очи. 

   - Ти знаеш кое е правилното решение! 

   - Не, нищо не знам... нищо! - отвърна тя разплакана.      

     В погледа ѝ се четеше безсилие. Тя наистина не знаеше как да постъпи и това страшно я измъчваше. 

   - Ще се върнеш ли при мен, скъпа? - попита я той накрая изпълнен с надежда. 

     На лицето ѝ се изписа колебание и нерешителност, но устните ѝ прошепнаха тихо. 

   - Съжалявам, Дирк! Това е вече минало! 

     Чувайки думите ѝ, той отчаяно заби поглед в земята, а след това се обърна с гръб, опитвайки се да скрие сълзите си. 

   - Но искам да знаеш, че…! - опита се да продължи тя, но той вдигна ръката си, показвайки ѝ, че не желае повече да я слуша. 

   - Моля те, недей! - каза той. 

   - Дирк, аз…! 

   - Върви си! - каза той тихо и се загледа през прозореца. - Моля те, върви си!

     Хелга излезе от стаята, изпълнена с болка и отчаяние. Тя все още обичаше този мъж, но нямаше как да се върне при него, без да унижи човекът, който беше положил толкова много грижи за нея през последните години. Знаеше, че както и да постъпи, ще разбие сърцето на единия от двамата. Нямаше как да обясни на децата си, че се е появил друг баща и те трябва да живеят при него и да изоставят този, когото те толкова много обичаха. Просто нямаше как..., а така ѝ се искаше! 

    Чувстваше се на огромен кръстопът и имаше нужда да поговори с някого. Изпаднала в тези душевни терзания, тя реши, че е най-добре да се посъветва със свещеника. Кой, ако не той, би трябвало да знае правилното решение. В своите дълбокомислени проповеди отец Манфред винаги достигаше до доброто и истината. Дали не знаеше решението и този път?

   - Наистина ме затруднявате! - отговори той и се замисли дълбоко. - Досега в моята практика не съм имал подобен случай и не знам дали изобщо е възможно да се отговори еднозначно на подобен въпрос. За да се ожени една жена повторно мъжът ѝ трябва да е починал и да са минали според мен минимум 9 месеца от неговата кончина. Ако е изчезнал безследно, е необходимо да е минала поне една година без никаква вест и да е абсолютно сигурно, че човекът не е повече между живите. Тогава се иска разрешение от епископа, и ако той разреши, жената може да се омъжи отново. Доколкото разбирам, Вие сте направили всичко това и сегашният Ви брак е напълно законен. От друга страна, с първия Ви съпруг също имате законно бракосъчетание и при условие, че той е жив, също се явява Ваш мъж. На практика излиза така, че в момента сте омъжена за двама мъже. Единственото, което мога да Ви кажа е, че Вие сама трябва да решите кой е Ваш мъж пред Бога и да бъдете само с него. Знам че не Ви помагам много, но това е единственото, което мога да Ви посъветвам. 

 

     На другия ден Хелга отиде за покупки до близкия магазин. Когато влезе, тя поздрави учтиво, както винаги, но собственичката, госпожа Хумперт, не отговори на поздрава ѝ, а само я изгледа многозначително и кимна хладно. Направи ѝ впечатление, че жената се държи странно, но реши, че в този момент просто не е в настроение. Накрая, преди да плати, тя се обърна към нея с думите.

   - Моля, пишете всичко на сметката ми! Другата седмица мъжът ми ще Ви плати.

     Старата жена не отговори, а само я погледна сърдито и започна да върти устни, сякаш колебаейки се

за нещо. Накрая затвори тетрадката, в която се канеше да запише покупките и каза многозначително.

  - Съжалявам, но... на леки жени версия не даваме!

  - Какво искате да кажете, госпожо Хумперт, досега винаги сме пазарували при Вас по този начин?! И... , за какви леки жени говорите?

  - Много добре знаете!

  - Наистина не разбирам! Съпругът ми е с децата при родителите си и когато се върне ще Ви плати каквото трябва. 

  - Ах, така ли?! Докато той се грижи за децата, Вие тука обикаляте хотелските стаи! Как не Ви е срам!? - отвърна ѝ тя гневно. 

     Изведнъж на Хелга ѝ стана ясно за какво говори. В малкия град клюките се разпространяваха бързо и явно някой беше разказал за посещението ѝ в хотела. 

   - Госпожо Хумперт, Вие не разбирате...! - каза тя опитвайки се да се защити. 

   - Много добре разбирам аз...! Възползвате се, докато мъжът Ви го няма, за да мърсувате! Съжалявам, но както ви казах, на леки жени версия не даваме! 

     Младата жена в този момент нямаше с какво да плати. Смутена от думите ѝ, тя остави покупките си на тезгяха и тръгна да излиза. 

     В магазина на госпожа Хумперт се беше събрала малка група жени дошли да напазаруват, които както винаги, използваха тази възможност за да си побъбрят и да обсъдят последните събития. Докато минаваше покрай тях, тя ги поздрави учтиво, на което те отвърнаха с неохота и на нея ѝ стана ясно, че вероятно също бяха научили за случилото се. 

     Когато ги подмина тя чу след себе си, едва доловимо една от тях да казва шепнейки:

   - Курва! 

     Чувайки това, тя се спря на мястото си и бавно се обърна. 

   - Не е това, което си мислите! - възрази тя притеснено. 

     Жените само мълчаха, гледайки я презрително. 

   - Вие наистина не разбирате! Това е съпругът ми!

   - Така ли, колко интересно?! Мислите ли, че не знаем кой е съпругът Ви? - отвърна възмутено една от тях, а след това демонстративно ѝ обърна гръб. 

     Хелга искаше да им обясни, но видя, че те не желаят да я слушат. След войната имаше много вдовици, които с големи трудности се грижеха за децата си и за тях беше непонятно, как тази безсрамница, въпреки че има мъж, си позволява такива неща! 

   - Всъщност, може и да казва истината. - каза една от жените, след като Хелга излезе. - Вчера в църквата се говореше, че май бившият ѝ мъж се е върнал от плен и сега се чудела при кого да отиде. Чух отчето да казва, че тя сама трябвало да направи този труден избор. 

   - Какъв избор? Дори и да е така, какво има толкова да му мисли?! - обади се госпожа Алтенбах. - Ако е смятала да се върне при него, изобщо не е трябвало да се омъжва втори път. Сега вече е късно! Една майка трябва да направи това, което е най-добре за децата ѝ! Те вече са свикнали със сегашния си баща и не трябва да ги кара да живеят с един напълно непознат човек.

   - Щом се е омъжила втори път, явно вече го е прежалила! - обади се госпожа Щилке.

   - Ами да! - продължи Алтенбах. - Няма какво да му мисли повече! Не иска ли и двамата да са ѝ на разположение, че да може да си ги редува - като ѝ омръзне единият да ходи при другия! Колко жени без мъже останаха, а пък тя с двама! 

     Не ставаше ясно, защо старата госпожа е толкова отрицателно настроена. Самата тя беше загубила съпруга си през първата световна война и ѝ се бе наложило сама да отглежда децата си. Или пък, точно това я гневеше, че докато тя беше прекарала живота си сама и без мъж, сега тази жена имаше право да избира между двама. 

   - Според мен, трябва да погледнем и от другата гледна точка! - каза една от жените, която досега мълчаливо слушаше разговора. - С първия ѝ мъж, освен че имат законен брак, имат и дете! 

   - Имат те, ама от толкова години то нито е виждало, нито е чувало баща си! Къде е бил той досега? Войната свърши преди пет години!

   - Как къде? Бил е в плен разбира се! 

   - Щом досега не е намерил начин едно писмо да им напише, явно не се е интересувал от тях! - обади се отново Алтенбах. 

   - Може писмата му да не са стигали! Може да са се загубили! Може да ги е търсил, но да не е успял да ги намери! 

   - Ако е искал, е щял да ги намери!

   - Разбира се! - включи се в разговора и госпожа Крамер. - Сигурно досега е живял с някоя фльорца и като го е изгонила, изведнъж се е сетил за тях!  

   - Аз ви казвам, че този човек крие нещо! - продължи Алтенбах. - Дори и да е бил в плен, защо чак сега са го пуснали? Кой знае какви ги е вършил през войната? Говори се, че невинните отдавна са ги освободили и са оставили само тези, които са убивали невинни жени и деца. 

     Всички се спогледаха, ужасени от нещата, които може би е вършил този непознат човек. 

  - Аз пък съм чувала - каза госпожа Щилке, - че тези които са били в лагери при руснаците са им промили мозъците и са ги направили комунисти. Казват, че са им давали някакво лекарство, за да им променят мисленето и сега ги изпращат, за да правят злини за отмъщение на германците.   

   - Господи! - възкликнаха някои от жените уплашено, 

   - Казвам ви, трябва да се пазим от този човек! - отсече троснато Алтенбах. - Такива хора.... 

   - Престанете! - изкрещя изведнъж с гневен глас съпругът на госпожа Хумперт, който в този момент нареждаше стока по рафтовете на магазина и мълчаливо слушаше разговора на жените. 

     Възрастният мъж беше ветеран от Първата световна война и заради раняване, носеше на лицето си превръзка, която скриваше част от лицето и едното му око. Устата му също беше засегната и това леко променяше говора му, а трите средни пръста на дясната му ръка липсваха и когато пишеше, държеше молива само с кутрето и палеца си. Той смяташе, че видът му е плашещ за клиентите и не обичаше да застава на касата, а предпочиташе да върши други задължения в магазина, който с жена му имаха от много години. Като цяло, господин Хумперт много рядко говореше и това, че се включи в разговора изненада всички. 

   - Престанете с тези ваши глупости! - извика той с такъв силен мъжки глас, какъвто никой досега не беше чувал да излиза от осакатената му уста. 

     Настъпи неловко мълчание и жените отправиха учудените си погледи към стария човек. 

   - Знае ли някой от вас какво е война? - попита той разгневен от думите им. 

   - Разбира се, всички преживяхме този ужас! - отвърна отегчено госпожа Алтенбах, раздразнена, че този човек се бърка в разговора им. 

   - Нищо не сте преживели вие! Никоя от вас не може дори да си представи страданията, които е трябвало да понесат тези мъже. Преживели били! Нищо не сте преживели! Знаете ли, какво е истински глад, мръсотия и мизерия, какво е страдание и болка, какво е отчаяние? Знае ли някой от вас, какво е непрестанно да чакаш смъртта си, без да знаеш колко още ти остава? Да лежиш в окопа, прогизнал от вода и по тялото ти да се разхождат огромни въшки, които безспирно смучат кръвта ти, а плъхове да гризат тялото ти докато спиш? Знае ли някой, какво е да тръгнеш срещу картечницата, която сипе куршуми предназначени да те убият, да те унищожат, да отнемат живота ти, веднъж и завинаги? Какво е до теб да избухват бомби, които могат да те разкъсат на хиляди парчета. Какво е наоколо да хвърчат части от човешки тела и да не знаеш кръвта по теб дали е твоя или на някой друг? Задавали ли сте си някога въпроса - кое е правилно? Дали да тръгнеш срещу куршумите и да загубиш живота си или да останеш в окопа и да те обявят за страхливец? Питали ли сте се някога кое е по-добре - жив страхливец или мъртъв герой?

     Старият мъж направи дълга пауза и огледа въпросително жените пред себе си. Главата му стоеше неподвижно и беше стиснал сърдито кривите си устни, а единственото му око обхождаше със суровия си поглед лицата им. 

   - Питали ли сте се някога, какво кара тези мъже да понасят всичко това? Какво храни изстрадалите им души със силата, която им е необходима, за да оцелеят? Защо го правят и какво ги крепи в тези тежки моменти? Не... , вие не знаете, но аз ще ви кажа! Крепи ги мисълта за вас - техните скъпи хора! Мисълта за жените и децата им, за майките и бащите им, за братята и сестрите, за приятелите и за всички онези, които ги обичат и ги чакат един ден да се завърнат... у дома!

     И какво правите с този изстрадал човек, който с години е чакал и се е надявал да види любимите си хора? Убивате мечтите му! Знае ли някой от вас какво е преживял този мъж и през какви ужаси е преминал? Колко време е чакал и се е надявал един ден да се върне у дома? Колко пъти в мислите си е докосвал жена си и е целувал детето си? Знаете ли колко пъти е мечтал за това?

     Бил комунист, щял да ви подпали къщите, бил военнопрестъпник, не се интересувал от семейството си, бил убивал невинни. Глууупости!!! Безсмислени бръщолевения на злобни жени, набързо забравили саможертвата на тези хора! 

     Безброй достойни мъже загинаха в тази проклета война. Да, но той е оцелял и това трябва да ви радва. Защо никоя от вас не каза на този човек, че е добре дошъл у дома, а скочихте да го обвинявате в неща, които няма как да знаете дали е извършил? Защо не замълчахте и не склонихте глава пред това, през което е преминал, а го обявихте за злодей? Той се е върнал у дома след толкова години и просто иска да бъде отново със семейството си, какво непристойно има в това? 

      Жените слушаха притихнали думите на стария човек, без никоя от тях да смее да му възрази. 

   - Знаете ли, аз също съм бил на война и в главата ми често се връщат спомените за ужасите, които преживях. Дълго се опитвах да ги изтрия от съзнанието си, но с годините разбрах, че никога няма да успея и е по-добре да се науча да живея с тях! Често си мисля за онези, които останаха там. Виждам лицата им, а понякога дори разговарям с тях в мислите си. Представям си как са оцелели и делят живота си с нас. Представям си, как биха изглеждали днес и с какво биха се занимавали, ако бяха оцелели. 

     Старият мъж въздъхна дълбоко и сбърчи единственото си око. 

   - Знаете ли какво се случва с човек, когато осъзнае, че краят му е неизбежен?

     След като не получи отговор и на този въпрос, той вдигна глава, сякаш опитвайки се да си спомни за онези моменти, които го измъчваха. 

   - Някои се молят на Бог, други викат майките си, трети плачат, а някои предпочитат да мълчат, докато изживяват последните мигове от живота си. Много от тях искат да кажат на някого, че го обичат, да продиктуват писмо или изпратят заръка. И знаете ли защо? Защото човек иска да остави нещо след себе, а не просто да си отиде от този свят и да бъде забравен. Иска да знае, че животът му е имал смисъл и гибелта му няма да е напразна. Иска да знае, че някой някъде ще си спомня за него и ще продължи да го обича!

     Старият човек отново млъкна и избърса с дланта си една тежка мъжка сълза, стичаща се от единственото му око. 

     - Госпожо Алтенбах - продължи той, - знаете, че тогава с Гюнтер бяхме заедно на фронта.

     - Да, знам. - отговори неохотно тя. 

     - Никога не съм Ви казвал досега, но аз бях там когато той си отиде. Знаете ли какви бяха последните му думи? - попита той, а старата жена го погледна хладно, видимо учудена, но и сякаш любопитна да чуе какво ще ѝ каже. 

   - Той беше от онези храбри мъже, които мълчаливо понасяха болката, усетили края си. Последното, което го чух да казва беше,... "Искам у дома!"

    Развълнувана от думите му, тя сложи ръка пред устата си, готова да заплаче. 

  - Госпожо Алтенбах, какво ще направите, ако Гюнтер днес почука на вратата Ви? - попита той жената, която толкова упорито защитаваше идеята, че новопоявилият се, не трябва да се меси в живота на семейството си. 

   - Това е невъзможно! - отвърна тя троснато, докато бършеше сълзите си. - Мъжът ми загина преди повече от 30 години! 

   - Все пак, колкото и да е невероятно, ако днес той се появи на вратата Ви, какво ще направите? Ще го приемете ли?

   - Разбира се, че ще го приема! - каза тя и добави. - Само че аз не съм се омъжвала повторно! 

   - А някой предлагал ли Ви е? 

     Този въпрос изненада старата жена и тя отвърна сърдито. 

   - Това не е Ваша работа! 

   - Да, не е моя работа, но все пак мисля, че не сте се омъжили, не защото сте се обрекла да останете вярна на загиналия Ви съпруг, а защото не сте имала подходяща възможност да го направите. 

   - Казах Ви, че това не е ваша работа! 

   - А Ваша работа ли е да се бъркате в живота на тези хора и да взимате страна, при условие, че дори свещеникът е казал, че това е личен избор и жената трябва да го вземе сама? 

     Госпожа Алтенбах млъкна виновно, знаейки, че няма какво да противопостави на думите му. 

   - Мълчите, нали? И това е правилно, защото всички ние трябва да замълчим и да приемем с разбиране нейното решение, защото това е един изключително труден избор. Това е, като да избираш между децата си.... момченцето или момиченцето, малкото или голямото? Това е като да избираш между майка си или баща си! Това не е избор, това е проклятие!

     Знае ли някой как трябва да постъпи тази жена? Дали трябва да продължи живота си, както досега или да се върне при първия си съпруг

     Господин Хумперт млъкна за пореден път и сърдито огледа жените пред себе си. 

   - Не! Мисля че никой от нас не знае отговора на този въпрос. Затова трябва да замълчим и да приемем избора, който тази жена ще направи. Тя знае, че каквото и да избере един ден може би ще съжалява! Тя знае, че съвестта ѝ никога няма да ѝ даде покой и до края на живота си ще си задава въпроса - "Дали постъпих правилно?" 

     Старият мъж се беше се задъхал от думите си и опитвайки се да си поеме въздух, заби поглед в земята, останал накрая на силите си. 

   - Оставете я сама да реши! Моля ви...! 

 

     На вратата се почука и Хелга отиде да отвори. Пред нея отново седеше Дирк. По лицето му се четеше тъга, а устните му едва забележимо ѝ се усмихваха. 

   - Здравей! - каза той притеснено, сякаш незнаейки, дали тя отново няма да затвори вратата под носа му. 

   - Здравей Дирк! Влез! - отвърна Хелга. 

   - Не..., няма да влизам. Аз ааа.. нали говорихме, че...? 

   - Децата още ги няма. 

   - Така ли? Тогава по-добре друг път да се видя с Алберт. Ти... ще му кажеш за мен, нали? 

   - Разбира се, той много ще се зарадва. 

   - Добре, нека му дадем малко време. Да не е така... изведнъж. 

     В него се беше появило притеснение, как ли ще реагира синът му когато го види. Дали и той няма да каже, че не го познава? Че вече си има друг баща и не желае да го вижда. Дали вече не го беше забравил?

   - Дирк, аз... - каза Хелга и замълча. - Съжалявам!

   - Всичко е наред Хелга, разбирам те! 

     Те се гледаха притеснени, измъчвани от мислите си. Сякаш и двамата имаха много неща да си кажат, но в този момент, предпочитаха, да ги запазят за себе си. 

   - Е, доскоро! Влакът ми е тази вечер. Другата седмица ще дойда да се видя с Алберт. 

   - Добре! Аз ще му обясня. 

     Той, сложи шапката си и се обърна да си тръгне. 

   - Дирк! - извика тя след него

   - Да! 

     Хелга се замисли за миг и се хвърли да го прегърне. 

   - Прости ми! Винаги ще те обичам! Съжалявам! - прошепна тя в ухото му, след това се обърна и затвори вратата след себе си. 

     Дирк стоя още миг, забил глава в земята, а после се обърна и тръгна с малки крачки към самотата си. 

 

 

    Когато Ерхард се прибра с децата, двамата само размениха тревожни погледи, но никой от тях не посмя да заговори за това, което ги измъчваше. Хелга се опитваше да се усмихва, докато Алберт и Катрин ѝ разказваха за приключенията си на село, но всъщност, само кимаше неумело, без наистина да ги чува какво ѝ говорят. В първия удобен момент, когато с Хелга останаха насаме, Ерхард най-после се осмели да ѝ зададе въпроса, който най-много го мъчеше. 

   - Какво реши за нас? - попита той притеснено. 

   - Мисля... , че трябва да останем заедно. - отвърна тя, някак неуверено. - Децата са свикнали с теб и не искам след всичко, което преживяха да ги карам отново да страдат.

   - Само заради децата ли така реши или... това е и твоето желание? 

     Тя замълча, сякаш колебаейки се как да му отговори и накрая, учудващо и за самата себе си, каза само.

   - Не знам!

     Чувайки това, Ерхард въздъхна разочарован от думите ѝ. 

   - Трябва да се върнеш при него! - каза той изненадващо. 

   - Моля те, достатъчно трудно ми беше! Не усложнявай нещата! 

   - Знам, че ти е било трудно и точно заради това трябва да се върнеш при него! 

   - Вече съм го решила. Ти си моят мъж! Трябва да намерим сили да останем заедно в името на децата. - каза тя накрая, събрала сили да му отговори. Мисля, че така е правилно и смятам, че... 

   - Хелга, ти не искаш да останем заедно, а се жертваш заради децата. - прекъсна я той. 

   - Ерхард... ! С Дирк бяхме женени и имаме дете, но то няма спомен за него и приема теб за свой баща. Освен това, с теб също имаме дете. 

     Той замълча и започна бавно да клати главата си. 

   - Не, нямаме и ти го знаеш много добре! 

   - Какво говориш! - попита тя учудено. 

   - Знам, че не си го искала, но то просто се е случило. Когато се запознахме с теб, ти вече беше бременна.

   - Това не е вярно! Катрин е наше дете и ти го знаеш! Откъде ти дойде на ум?

   - Хайде, престани! - каза той отегчено. 

     Изведнъж, изражението на Хелга се промени. Сякаш загубила сили тя седна на стола и в очите ѝ се появиха сълзи. 

   - Откога знаеш за това? 

   - Винаги съм го знаел! Много жени преживяваха този кошмар в края на войната. Беше отчаяна и легна с мен само няколко дни след като се запознахме. Още тогава знаех, че си бременна.

     Обичам децата с цялото си сърце, но винаги съм знаел, че те не са мои. Всъщност, те са мои, но аз не съм техният баща. Всъщност, аз съм техният баща, но...! Боже Господи, това е лудост! - каза той и закри лицето си с ръце. Не мога да живея с тези лъжи повече! Аз съм този, който трябва да си тръгне!

     Хелга се замисли за миг, но накрая каза, не особено уверено. 

   - Все пак, мисля, че трябва да останем заедно. Сега ти си моя мъж. 

     Ерхард я погледна притеснено и по лицето му се изписа колебание, но накрая все пак намери сили да изрече това, което го мъчеше.  

   - Не, Хелга, аз съм един лъжец!   

   - Какво искаш да кажеш? 

     Той стисна устни, готов да заплаче, но събра сили да потисне вълнението си. 

   - Винаги съм знаел, че е жив, но го криех от теб, за да не те загубя. 

     Тя го погледна с недоумение. Никога досега не ѝ беше минавало през ума нещо подобно. 

   - За какво говориш!? - каза тя учудено. 

   - Само няколко дни преди да се оженим пристигна писмо, в което той пишеше, че е в лагер за военнопленници и се надява скоро да го освободят. Бях сигурен, че няма да се омъжиш за мен, ако разбереш, че той е жив и затова скрих писмото. Не можех да позволя някой да застане между нас. Знаех, че е нечестно и подло, но..... го направих и мисля, че сега отново бих го направил, ако можех, по някакъв начин да те задържа. Но... сега е различно! Ти повече никога няма да си щастлива с мен, ако знаеш, че той е жив, там някъде, и те чака. Ще ме намразиш просто заради това, че... в този момент аз съм до теб, а не той! Че аз заспивам до теб, а не той! Че аз те целувам, а не той! 

    Аз съм един подлец, който през всичките тези години живееше с надеждата, че нещо ще се случи с него, докато е в плен, и той никога повече няма да се върне. Знаех, че още пазиш в себе си някаква надежда за него и затова през 46-та сам ти предложих да пуснем запитване. Тогава и двамата искахме да знаем какво се е случило с него, но докато ти се надяваше, че той все пак може да е още жив, аз се надявах, че... е вече мъртъв. И знаеш ли Хелга? Тогава отговориха, че по последна информация е жив и се намира в съветски плен, но... аз пак те излъгах! Миналата година отново пристигна запитване от Червения кръст, което е било препратено от последния ти адрес. Тогава разбрах, че се е върнал и отчаяно ви търси. Знаех, че не мога вечно да продължавам с тези лъжи и че рано или късно ще ви намери, но въпреки това, продължавах да те лъжа. Надявах се, че ще изгуби следите ти и ще се откаже да те търси. Надявах се на чудо! Надявах се, че нещо ще се случи с него или просто... ще изчезне!      

     Мислил съм да се срещна с него и да му кажа, че вече си щастливо омъжена и, ако наистина те обича, е по-добре да не се меси в живота ти. Мислил съм да му кажа, че си умряла или пък, че си заминала за Америка или пък там някаква друга безумна лъжа, само и само да не те загубя. Господи... , дори ми е минавало през ума да го намеря и.... да го убия! Неее, аз съм един мръсник! Аз съм този, който трябва да си тръгне. 

     Ерхард млъкна и застана пред нея с наведена глава, като престъпник, който чака присъдата си. Надяваше се, че накрая, тя въпреки всичко ще му прости. Надяваше се да го прегърне и да му каже, че остава негова жена. Този път, обаче, тя замълча! Той я погледна притеснено, търсейки да види прошка в очите ѝ, но тя просто отбягна погледа му. Това можеше да означава само едно! 

   - Разбирам те! - каза той тихо и след малко добави. - Аз.... тръгвам. 

   - Добре. - отговори тя и въздъхна, сякаш с облекчение. 

   - Няма да се сбогувам с децата. Ти ще им обясниш. 

   - Да. - отвърна тя. - Винаги ще можеш да ги виждаш! 

   - Сбогом Хелга! 

 

     Дирк стоеше отчаян на перона, потънал в мислите си и неволно в главата му изплува споменът за момента, в който заминаваше за фронта и семейството му беше дошло да го изпрати. 

   - Не се притеснявай скъпа! Тази война няма да трае още много. Скоро ще бъда отново вкъщи.

   - Боже Господи, дано да е така! Не мога да си представя живота без теб! 

   - Алберт! - обърна се той към сина си. - Искам да помагаш на мама и да я караш да се усмихва. Сега ти си мъжът в къщата! Нали така моето момче?

   - Да, аз съм мъж! - отвърна детето, след кратко колебание, а след това го попита с тъга в очите. - Тате, ти кога дойдеш пак?

     Дирк се усмихна и вдигна момченцето си на ръце. Притисна нежно главичката му до рамото си и в очите му се появиха сълзи, които той бързо прикри, като прегърна майка му и зарови лице в косите ѝ. Тримата дълго стояха така прегърнати, опитвайки се да се насладят на последните си мигове заедно. 

   - Пиши ми когато можеш! Ще ми липсваш! Пази се скъпи! Обичам те! - викаше тя разплакана. 

     Последното което си спомняше той, беше Хелга, с техния син на ръце, който му маха с ръчичка за сбогом, а от очите му се ронят големи, искрени, детски сълзи. 

     Изведнъж пронизителната свирка на влака го изкара от унеса му и го върна в реалността. Натъжен, той влезе във вагона и седна на мястото си. За жалост, всичко това беше вече минало.

     Малко преди да тръгне влакът, една жена бягаше по перона и опирайки нос, надничаше през прозорците на вагоните, сякаш търси някого. Когато стигна до едно от купетата, тя започна да блъска с ръце по прозореца. Виждайки това, един мъж скочи от мястото си и се втурна навън и я прегърна страстно. Изведнъж хората около тях притихна, развълнувани от това, което виждат. Всичко наоколо беше обвито в пара и пушек от локомотива, който трябваше всеки момент да потегли. Двамата стояха на перона притиснали телата си и нежно обсипваха лицата си с целувки. 

   - Твоя съм скъпи! Нищо повече няма да застане между нас. Можеш ли, да ми простиш! Моля те...! 

   - Разбира се любов моя! - отвърна той, продължавайки да я целува страстно. 

     Тълпата около тях, беше трогната от това, което вижда. Изведнъж, някой започна да пляска с ръце, а след това всички наоколо го последваха. Хората се наслаждаваха на момента и искрено се радваха на чувствата, които в този момент, двамата влюбени изпитват. Всички наоколо викаха, свиреха с уста и ръкопляскаха, съпреживявайки тяхната любов. 

     

 

 

 

 

 

 

© Detelin Valchev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Таня, ти си жена с опит. Кой публикува издадени произведения в този сайт? Превел съм го на немски и търся издател в Германия, но досега ми предлагат само...самоиздаване. Засега ми стига някой да ми каже:
    Добре си се справил! или пък... Не е зле!
    Всеки който е писал нещо знае, колко е важно някой да оцени това което си направил и колко отрезвяваща е тишината.
  • Кой е този роман, издаден ли е?
  • Жени, един ден се запитах - какво ли е да се завърнеш в един свят, в който вече няма място за теб.
    Текстът, всъщност е част от цял роман, който описва и живота на главния герой, докато е на фронта и преживяванията му по време на руски плен.
  • Добър разказвач сте... Този разказ, може би заради времето, в което се случват събитията или просто така, ми напомни Ремарк.
  • Поздравления! Хубав разказ! Браво!
  • Господин Велев, изкарахте ми акъла. 😀 Викам си, “Хайде пак редактори!" Аз също се шегувам, разбира се. Благодаря, за хубавите думи!
  • Към този разказ имам две забележки. На две места липсва тире за пряката реч 😁. Шегувам се, разбира се! Разказът е просто великолепен. Пет звезди от мен и в графа Любими за препрочитане!
  • Благодаря ви за хубавите думи! За мен това означава много. Благодаря Люси, Акеми, Стоилов, Безжичен. За мен е чест, че сте прочели и оценили по достойнство разказа ми!
  • Каквото и да кажа \ напиша все ще е малко за този великолепен разказ. Уташи но хомекотоба ( моите почитания) , Детелин.
  • Разказът е много хубав. Прекрасно сте обрисувал следвоенните нрави и провинциален манталитет. Харесах много как разкривате характеристиките на героите, колко умело боравите с диалога. Колко красиво разкривате човешките чувства, терзания и мъки. Прочетох с удоволствие творбата Ви. Разказът е капризен жанр и затова Вашият го прибирам в любими.
  • В ехото от войната се крият много тайни, но от него - навярно за да я накаже - се завръщат дълго пазени, оцелели да се сбъднат мечти...
  • Пишеш много добре. Две толкова различни теми - Браво!
Предложения
: ??:??