Майката на един мой приятел работеше в едно служебно заведение. Обслужваше разни хора като обстановката в барчето бе нервна, но в никакъв случай не можеше да повлияе колкото си мислеше лелчето на нервната и система. Важно бе да спомене, че майката на моя приятел или лелчето се мислеше за един от най-нещастните хора на света. Причини за отчаяността и може би имаше, но винаги изтъкваше някакви следствия, от които никога не става ясно, що за мотиви притежава, за да говори така. Например започваше да се оплаква от това, че цял живот е пренебрегвана, че зодията и е прекалено търпелива, че е преживяла много несгоди и всичко, което човек спомене в неангажиран разговор, го пренасяше върху своя гръб, намирайки нещо, от което да се засегне. Никога не успях да разбера дали е имала право на подобно поведение или блъфираше заради някакъв стремеж другите да те съжаляват. За което би трябвало да имаш сериозна причина. Мен ме смяташе за малко по-близък, сигурно заради приятеля ми и споделяше по някоя, друга история. Думите и обаче завършваха с някаква неопределима тъга за живота изобщо. Тя не обичаше работата си и чувстваше, че другите, т.е. клиентите, които бяха приблизително и нейни колеги, са виновни с поведението си за мрачното и настроение. Всъщност майката на моя приятел бе обикновена жена, насъбрала голяма доза отрицателна енергия. Мисля, че бяхме приятели / с нея/, но когато някой човек започне да ти разказва разни неща за живота си, с черни краски, ти или който и да е, подсъзнателно определяш разказа като “чудо голямо”. Освен ако наистина не е някакво чудо голямо. Сега като се размисля, не знам дали наистина е толкова съществено онова, което се случваше с лелчето. В никакъв случай обаче не можеше да се каже, че е някакъв жесток удар на съдбата. Ето какво се случи:

“В работата й, работеха хора, които се увличаха по християнството. Познавах едно момче, което вярваше в Христа и до такава степен знаеше Св. Писание, че можеше да изброи произволно, посочено родословно дърво на някой от библейските герои. Лелчето също вярваше, но не чак така. Дори не беше чело изцяло Новия завет, а само Евангелието. Затова пък ходеше редовно на църква и разговаряше с поповете. Освен, че вярваше по своему в Христа, понякога ползваше услугите на един, на име Гани, който лекуваше с биоенергия. Гани имаше така да се каже „свои “пациенти”, които ако не ежедневно, то поне ежеседмично, се подлагаха на неговите сеанси. Той приличаше на един анимационен герой от близкото минало, инспектор Дюдю. Носеше дреха между балтон и пардесю, панталон тип чарлстон, риза шотландско каре и дълбоко бомбе, падащо над очите. Целият този антораж разкриваше освен една сериозна личност и един голям нос, изникващ изпод бомбето. Той предпазваше хората от болести, но не знам точно как лекуваше, защото не допускаше външни лица на сеансите му, а така и не се осмелих мен да ме лекува, защото не знаех от какво бях болен.

Момчето-християнин, нека го наречем така, завари веднъж Гани и лелчето посред лечебен сеанс и реагира изключително остро, защото според него лелчето не спазваше християнската религия, а и имаше известно право над това помещение, в което Гани лекуваше. Лелчето се оказа като в небрано лозе, тя искаше да се отърве от тази своя нервност и депресивност, затова ходеше при Гани от една страна, от друга, когато го обясни на момчето-християнин, срещна изключителен отпор. “Аз ти забранявам да се срещаш с този шарлатанин – говореше остро момчето – християнин - ако искаш да получиш успокоение, има молитви, ще те посветя в служба на Бога..., а ти пристъпваш към шарлатани и мними пророци...” – продължаваше в този ред, а лелчето гледаше земята. Тя не реагира на думите му и то продължаваше да нарежда като си позволи да спомене “Сатана” и “На мен Бог ми се явява и ми говори...” Така момчето-християнин, вече далеч по-спокоен, реши да покани лелчето на гости, за да и обясни верските въпроси. Лелчето разбира се отказа и попита един отец за явяването. Отецът казал, че ако Господ трябва да се яви на някого, то ще бъде на Негов служител, а не на когото и да е . По този начин въпросът с явяването приключил, по думите на лелчето.

Да, но майката на моя приятел се впечатли от всичко това, както споменах, тя е неспокойна душа. И започна да ходи, където най-пълно усеща Божието присъствие. Това било едно празно място, на което преди бе къщата, в която израсла. Казваше : “Отивам там, заставам и усещам как всичко започва да се връща. Побиват ме тръпки и преживявам най-хубавите си моменти от детството си”. В това нямаше нищо лошо ако не бе видимата промяна в поведението й. Започваше безспирно да говори, да обяснява, да си припомня за отминалите години като не подбираше време и слушатели. Казваше, че всеки ден ходи там и вече не се чувства нещастна. Господ я възнаграждава, според нея като я дарява с това красиво усещане, което описваше като велико. Това се отрази на работата и. За миг всички, които я познавахме, видяхме коренна промяна. Тя всъщност не бе за лошо, тъй като лелчето сияеше, но хората по отношение на създадени предразсъдъци в главите ни, сме доста консервативни и приемаме промените трудно. И така речника от две-три думи се измени изцяло, на всеки отвръщаше любезно, не подхвърляше рестото вече и често казваше “заповядайте” и “добър ден”. Неща наистина нормални в сферата на обслужването, но когато се завъртиш на триста и шестдесет градуса, без “предупреждение”, другите започват да те сочат с пръст, да ти шушукат зад гърба и да ти се присмиват, сякаш си съвсем изперкал. Онова момче дето знаеше много добре Писанията, си позволи отново да спомене нещо за дявола, което бе допълнителният удар, плюс този, който нанесе шефа и. Последният заплаши, че ще я уволни ако не престане да говори с клиентите. Така под “ударите” на съдбата, тя се промени отново, както преди. Изпълняваше безропотно задачите си и ако се наложи да говори само повдигаше рамене. Това нейно поведение, също учудваше, но повечето го приемаха за по-естествено от предишното”.

Един ден, в който се падаше на смяна, когато си купувах нещо, тя ми проговори:

- Ти знаеш ли защо се чувствам толкова щастлива напоследък?

- Не, казах... – като вдигнах рамене.

- Защото ще се махна от тук!