– Е Стела, това беше. – си каза и погледна в страничното огледало. Нямаше никой, но искаше да поседи така и да изравни дишането си. Огледа се и примига. Пуста нощ. Празен път, обрасъл с гори, насред нищото. Дори луната се беше притаила в скута на един облак и ближеше отхапаното си рамо. Тракането на двигателя сега ѝ прозвуча, като равна музика. Музика на машина, споделила живота си с нея. От време на време отзад се обаждаше и птичето. Тези звуци не казваха нищо повече от това, което жената вече знаеше. А именно, че трябва да продължи. С онова което цвърчи там в кафеза – беличко, страхливо птиче сърце. И ако то запееше по-силно, налагаше се тя да го слуша, просто да го приеме, да го храни, да не го остава жадно и да му говори понякога, за да не оглушее то, от собствената си красива музика. Заедно с тракането на живота и вероятно да го хареса. Такъв, какъвто ѝ се дава. Странен, обичаен, объркан, или такъв за какъвто дори не бе мечтала.
Тя протегна ръка и светна плафона над главата си. В ...