Синьозелените саксии, подредени върху прозореца на гаража, се бяха сгушили една до друга, сякаш потънали в спомените за отминалите години. Грижливо подредените кутии и стари вещи по рафтовете бяха поели отговорността да съхраняват свидните  сувенири на домакините си. По каменните стъпала на стълбището, слизащо надолу към мазата, стояха различни по големина и цвят бъчви, всяка една имаща грижата да пази видовете туршии. Всичко в гаража и мазата бе изрядно подредено. Ясемин се огледа и внимателно слезе по стълбата, след което се спря пред първия рафт с обувки.

Колко много обувки имаше тук! Най-отпред стояха кожените сандали на баба Къймет, също като нея: стабилно и спокойно, до тях се извисяваха саботата на майка ù с огромна метална катарама. Детето се усмихна на обувките и си представи колко хубава ставаше майка ù с тези чехли. Замисли се, дали ако не познаваше баба си и майка си, само гледайки обувките им, би могла да си изрисува мислено образите им. Навярно да! Обърна глава към другия рафт, на който важно се мъдреха бурканите със сладко и компот, а пред тях по-малките бурканчета със люти чушки.

Ясемин обичаше да идва в мазето, защото тук бе прохладно, а и всеки път откриваше нещо интересно за игра. Пожела си един ден да има много обувки, но все още не знаеше дали те да бъдат като на баба Къймет или като на майка ù. Издърпа дървената табуретка и седна срещу рафтовете, вдишвайки миризмата на стари вещи, което ù даваше сигурност. Изведнъж се чу скърцането на вратата на гаража и гласът на баба ù:

 - Не знам дали да ù кажем, бей...

 - Ако ù кажем сега, мисля, че ще е по-добре за нея... ще се радва по-дълго време. - рече дядо Юзеир, който винаги избързваше с изненадите.

 - Нека изчакаме, тя все още вярва в Дядо Мраз, нека получи писмото му и тогава научи, а?

Ясемин стана от табуретката и се качи на първото стъпало, скривайки малкото си телце зад бурето с вино. Оттук всичко се виждаше по-различно, дори фаровете на бялата жигула изглеждаха като очи на звяр, а коженият предпазител правеше вида на колата още по-коварен, украсен с  пиратска маска. Дебелите шалвари на баба ù от кадифе се клатеха, като цветенцата на теменужките по тях се движеха като истински около стената под прозореца. Красивата забрадка скриваше двете дълги плитки, като нежните лилави дантелени теменужки докосваха зачервените ù скули. Ясемин си спомни, че тези теменужки миришеха, когато баба я целуваше, ухаеха по-нежно от горските.

Дядото и бабата смъкнаха саксиите от прозореца, с гръб към детето ровеха с пръсти в пръста и слагаха нещо дълбоко в дъното. Сърцето на Ясемин затуптя от вълнение и любопитство, какво ли криеха там бабата и дядото, съкровище ли?! Напрежението облада цялото ù тяло, което тя не можеше да контролира да седи мирно и в тази борба със своето любопитство, не усети как леко побутна бъчвата с кисело зеле зад гърба си.

 - Чу ли?! - попита Къймет.

 - Да... - Юзеир бързо вървеше към мястото на шума, като винаги усмихнатите му очи сега бяха се свили и гледаха яростно. Ясемин се измъкна от скривалището си и се провикна:

 - Дядо, аз съм!

 - Ясемин, ти какво правиш там?! - сякаш в гласа му имаше заплаха.

 - Нищо! Разглеждах обувките! - отвърна детето, а и не бе лъжа това.

Дядото грабна внучето  c обятията си и закрачи към прозореца.

 - Виж какво хванах! - вече не бе ядосан, забеляза Ясемин - Едно малко мишле, скрило се зад каците с туршия.

 - Уплаши ни, дете! - рече бабата, галейки малката главичка.

Ох, всичко бе отминало,  помисли си детето успокоено, слизайки от прегръдката на дядо си. Клекна до саксиите и погали влажната черна пръст в тях.

 - Дядо, какво има в тези саксии? - попита с надежда да задоволи изгарящото я любопитство.

 - Ти да не би да си ни подслушвала, Ясемин?! - лицето на бабата бе загрижено.

 - Не, не, хич нищо не чух! - веднага отрече детето, само повярвало на малката си лъжа.

С треперещи от вълнение пръсти зарови по-надълбоко в пръста.

 - Дядо! Тези саксии са празни! - заяви учудено, невярвайки.

Юзеир прегърна малките рамене с любов.

 - Тaка ли мислиш? Засега изглеждат празни, но след месеци ще са пълни! - отбеляза старецът с усмивка.

 - Ще се напълнят ли?! - още по-учудено попита детето. - Но с какво ще се напълнят празните саксии?!

Дядото взе саксията и я сложи пред детето, след което взе внучето си  върху коляното. Миризмата на одеколона както винаги погали носа на Ясемин, а плетеният елек на Юзеир топло докосна телцето ù.

 - Значи, според теб, тази саксия е празна, така ли, Ясемин? - рече дядото, докосвайки повърхността на пръстта.

 - Ами да... В нея има само пръст! - рече детето, мушкайки пръстче.

Юзеир бръкна в джоба на елека си и извади малка найлонова торбичка. Това бяха малки черни семенца! Детето взе подадената ù торбичка радостно.

 - Хайде, сега сложи малко от тези семенца в тази саксия! Тя ще бъде твоя! - побутна саксията малко напред дядото.

Ясемин подскочи от коляното на дядо си и застана пред зелената саксия, в която преди малко бе ровила с пръсти. Изсипа малко от семенцата в шепата си и ги мушна дълбоко в пръстта. Значи тези семена бяха вълшебни, помисли си детето. Иначе защо баба и дядо ги скриваха тайно в саксиите?! Сети се, че бе ги подслушвала и захапа устни от срам.

 - Дядо, какво посях тук?

 - Според теб, какво пося? - попита дядото.

 - Аз посях тайната си...

 - Защо? Не искаш ли да споделиш тайната си с нас? Колкото и малка да е твоята тайна, след време тя ще порасне и ще стане тежка, ти няма да можеш да я криеш, тя въпреки всичко ще поникне и тогава всички ще я научат!

 - Наистина ли?! - какво трябваше да стори, да им каже, че ги е подслушвала ли? Та нали тогава ще си признае, че преди малко ги е излъгала, а ако сега пак излъже, за днес щяха да станат две лъжи! Ox!

 - Ами ако заровя тук не тайната си, а споделеното, какво ще поникне след време? - с надежда попита детето.

 - Тайната ще си остане между нас, а в сaкcията след време ще се разлисти само споменът за случилото се днес, ще се сещаме и смеем. - докосна с целувка меките нектарини дядото.

 - Хммм, тогава си признавам: аз ви чух, но не подcлушвах...

 - Зная. - рече Юзеир, галейки копринените къдрици на внучката си.

 - Знаеше ли?! Но защо ме накара да си призная, дядо, нещо, което знаеш? - Ясемин обърна гръб на дядо си и разсърдено кръстоса ръце пред гърдите си, една отлагана до сега сълза нахално се плъзна по меките ù като нектарини бузки, зачервени от срам.

 - Защотo някои тайни даже не са тайни, а само измъчват пазещите ги сърца. Исках да ми признаеш, за да не те тормози тази тайна, дете. И съм сигурен, че от тази саксия ще поникнат прекрасни цветя!

Баба Къймет сложи и последната саксия на прозорците, след което тайно извади от джоба си трите пакетчета със семенца, взе и от трите по малко и ги зарови в последната саксия на Ясемин. След месеци в нея щяха да цъфнат най-красивите хризантеми в червено, лилаво и бяло, ухаещи на споделеност...