6.09.2007 г., 9:43 ч.
Хроника на дванадесет съдбовни възела в нейния живот (1)
7 мин за четене
"Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня - казал Петър, - ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе". (Мат. 26:31-35; Марк 14:27-31)."
Камен беше първата й любов - още в детската градина. Беше будно палаво момченце с къдрава, смолисто черна коса и умни, вечно търсещи очи. Подлагаше се на страдания заради нея - изяждаше парченцето лимон от чая, който им даваха, тя пък, за сметка на това, изяждаше краставиците от неговото ядене, ако имаше такива.
Винаги се падаха да спят следобяд един до друг. И когато учителката, успокоена, че децата са заспали, отиваше на сладки приказки с другите учителки, те започваха да си приказват. Камен и Тя. Веднъж той й разказа как видял мама и тати да се целуват и да се прегръщат. Попита я нейната мама и нейният тати правят ли така. Тя не знаеше. Никога не й беше идвало на акъла, че мама и тати могат да се целуват и прегръщат. Целуваха и прегръщаха само нея. Този, същият следобед, Камен протегна ръчичка от неговото легло и погали русата й главица. Пося неземна любов в нея, защото в този момент малкото момиченце се превърна в истинска жена, познала нежността на мъжа.
След два дни, когато го видя така да гали Снежка - едно друго момиченце от тяхната група - го намрази. Така тя се превърна в едно наранено птиче - от тези, дето летят по света и ги има много. Идеше й да отиде до него и да го набие. Не го направи. В къщи постоянно я възпитаваха кое е добро и кое лошо.
Разболя се за дълго - някакъв бронхит от малко бебе я беше споходил и трудно я лекуваха.
Когато се върна в детската градина, Камен го нямаше. Даже и не попита за него.
Години след това, вече като ученичка в гимназията, майка й, един ден, на път към дома, срещна някаква жена, поздравиха се любезно, казаха си някакви клишета и всеки пое пътя си.
- Не я помниш, майката на едно момченце от детската ти градина.
Камен. Сещаш ли се?
- Да - лаконично отвърна тя.
- Почина, горкото. Още като бяхте в детската градина. Хванало се за
някаква оголена жица, и директно го разтресъл тока.
Фиууууууууу, забуча в главата й.
---------------------------------------------------------------------------------
Апостол Андрей започнал да слави Господа и обявил, че радостно ще приеме кръстна смърт за името Господне.
- Поради своето безумие ти хвалиш кръста - казал Егеат - и поради дързостта си не се боиш от смъртта.
- Не поради дързостта, а поради вярата не се боя от смъртта - отговорил Андрей.
Егеат го заплашил с разпъване на кръст и го хвърлил в тъмница. Но населението на града се вдигнало на бунт да освободи своя духовен пастир. Апостол Андрей обаче омиротворил хората с думите:
"Не обръщайте мира на нашия Господ Иисус Христос в дяволски метеж, не пречете на моето мъченичество, но сами бъдете готови за изпитания и страдания. Временните страдания се понасят лесно, но люти са онези, които са вечни."
На другия ден, след като ап. Андрей отново отказал да се отрече от Господа, Егеат го осъдил на кръстна смърт. Разпнали апостола на кръст с формата на буквата "Х", но за да се удължи кръстното изтезание, не го приковали, а го привързали към кръста. Две денонощия продължили страданията. Народът, струпал се около лобното място, негодувал и се вълнувал. В промеждутъците на агонията апостолът се стараел да успокои хората и продължил да ги поучава с Божието слово.
В класа бяха точно 36 на брой първокласници, всички с къси бели чорапки, черни престилки и бели якички. А момиченцата и с бели кордели на главите си.
Тя седна, изплашена от неизвестното, на първи чин. После децата запристигаха, весели, крещейки, а до нея никой не сядаше. Само поглеждаше майка си, от време навреме. Майка й разговаряше с други родители. Баща й беше на работа, нямаше как да присъства на първия й учебен ден. Започна тържеството. Учителката им беше красива и усмихната жена. Заобича я на секундата. Нея, Първата си учителка. За цял живот.
В това време вратата на класната стая се отвори и влетя едно момче, видимо по-високо от останалите, с тъмно руса коса и огромен букет червени карамфили в ръка. Поздрави смело, като голям човек. Зад него се показа главата на една висока и добре сложена жена - майка му. Извини се за закъснението. Учителката посочи първият чин, мястото до нея. Беше останала сама до този момент. Момчето седна и обърна глава, гледайки в Нея. В този момент тя знаеше, че Го обича. Синьо-зелените му очи. Знаеше, че ги е виждала. Не се попита кога и къде. Щеше да дойде време да разбере.
В края на януари, един ден се върна от училище и завари майка си в къщи. Направила криза от язвата и й дали отпуска.
- Знаеш ли кой дойде преди малко? - попита я майка й.
"Кой?" - попита тя с очи.
- Андрей! От вашия клас. Донесе тези кокичета за тебе.
И майка й подаде няколко кокичета, хванати на малко нежно букетче с конец.
Тя се изчерви, а през жилите й премина топлина. Прималя й.
Във втори и трети клас само Го наблюдаваше, той беше буйно, справедливо и силно по характер момче. Тя си учеше прилежно уроците, беше една от първите в класа.
В четвърти клас, една вечер, когато се стъмваше рано, и тя се връщаше сама към къщи, мина покрай някакви момчета от по-горен клас, които започнаха да я подиграват и да й викат зубрачка. Буца заседна в гърлото й. Искаше да ги набие, как не ги е срам така да се държат! Едното момче даже посегна и дръпна чантата й от раменете. Тя изпита ужас и тихо извика. В същия момент изневиделица до нея се появи Андрей. С една глава по-висок от останалите. Нищо, че беше в по-долен клас.
- Какво ти е направила? - попита той ядосано другия.
- Ей, лапе! - му каза подигравателно другото момче. - Разкарвай се.
Причерня му. С един удар го повали на земята. Другите се разбягаха.
Тя седеше, безмълвна. Който посяга, така му се пада - си помисли тя.
Андрей я хвана за ръката и я поведе по тъмната уличка. Изпрати я безмълвно до тях. На входа на блока я погледна и нежно я погали по лицето. След което я щипна по нослето. Беше петък вечер.
В понеделник Андрей не дойде на училище, нито във вторник, нито следващата седмица, нито следващия срок.
След като завърши 11 клас, един ден случайно срещна майката на Андрей. Имал още една година да учи, в Техникума по електротехника.
- Така и не разбрах къде изчезна изведнъж Андрей! - каза тя на майка
му.
- Дълга история! Бързам, поздрави вашите! - каза жената и тръгна.
След много, много години, тя научи от тяхна друга обща съученичка, че, защитавайки я, Андрей е ударил сина на висш партиен чиновник. За два дена - събота и неделя - е бил преместен в друго училище, а баща му - уволнен от работа.
Фиууууууууу, забуча в главата й.
--------------------------------------------------------------------------------
Вземете земя, моята майка, и ме покрийте с нея.
Свети Апостол Йоан Богослов
Синьо-зелените очи на Иван й носеха спокойствие, освен това той винаги се смееше. Каквото и да станеше, приемаше светът около себе си откъм смешната му страна.
Бяха заедно в гимназията, после той отиде войник, тя стана студентка. Ходеше му на свиждания. Пишеше му писма. Обичаше го, но... някак си различно. Нямаше тръпка в сърцето й, такава - от жена към мъж. Имаше безгранично доверие, уважение и приятелство.
Казармата свърши, той стана студент по медицина. Често присъстваха заедно по купони и младежки събирания.
Един ден той й призна, че я обича. И я иска така, както мъж иска жена. Тя замълча. Как да му каже, че не може да си представи секс с него.
Спряха да се виждат, след една година тя чу, че той се оженил за своя колежка по медицина. На другата година чу, че има син. Живи и здрави!
Една сутрин, събота, рано беше станала и пиеше със съпруга си кафе. По Радио Хоризонт даваха Бюлетина за движение по пътищата. Съобщиха за някаква голяма катастрофа, която станала край Търговище. Всички пътници от двете коли били загинали.
Малко по-късно през деня, мъжът й й каза:
- А! Какъв беше този Иван, за който бълнуваше през нощта?
- Иван? Нямам представа... Имам съученик Иван... - тя вдигна рамене неразбиращо.
След 2 месеца реши да потърси Иван в Медицинска академия, да се посъветва с него за една своя колежка. Звънна на служебния му телефон.
- Кой го търси? - попита оттам женски глас.
- Негова съученичка съм!
- Съжалявам... Той загина преди 2 месеца със сина си. В автомобилна катастрофа край Търговище...
Фиууууууууу, забуча в главата й.
следва продължение...
Евгения Маринчева
Камен беше първата й любов - още в детската градина. Беше будно палаво момченце с къдрава, смолисто черна коса и умни, вечно търсещи очи. Подлагаше се на страдания заради нея - изяждаше парченцето лимон от чая, който им даваха, тя пък, за сметка на това, изяждаше краставиците от неговото ядене, ако имаше такива.
Винаги се падаха да спят следобяд един до друг. И когато учителката, успокоена, че децата са заспали, отиваше на сладки приказки с другите учителки, те започваха да си приказват. Камен и Тя. Веднъж той й разказа как видял мама и тати да се целуват и да се прегръщат. Попита я нейната мама и нейният тати правят ли така. Тя не знаеше. Никога не й беше идвало на акъла, че мама и тати могат да се целуват и прегръщат. Целуваха и прегръщаха само нея. Този, същият следобед, Камен протегна ръчичка от неговото легло и погали русата й главица. Пося неземна любов в нея, защото в този момент малкото момиченце се превърна в истинска жена, познала нежността на мъжа.
След два дни, когато го видя така да гали Снежка - едно друго момиченце от тяхната група - го намрази. Така тя се превърна в едно наранено птиче - от тези, дето летят по света и ги има много. Идеше й да отиде до него и да го набие. Не го направи. В къщи постоянно я възпитаваха кое е добро и кое лошо.
Разболя се за дълго - някакъв бронхит от малко бебе я беше споходил и трудно я лекуваха.
Когато се върна в детската градина, Камен го нямаше. Даже и не попита за него.
Години след това, вече като ученичка в гимназията, майка й, един ден, на път към дома, срещна някаква жена, поздравиха се любезно, казаха си някакви клишета и всеки пое пътя си.
- Не я помниш, майката на едно момченце от детската ти градина.
Камен. Сещаш ли се?
- Да - лаконично отвърна тя.
- Почина, горкото. Още като бяхте в детската градина. Хванало се за
някаква оголена жица, и директно го разтресъл тока.
Фиууууууууу, забуча в главата й.
---------------------------------------------------------------------------------
Апостол Андрей започнал да слави Господа и обявил, че радостно ще приеме кръстна смърт за името Господне.
- Поради своето безумие ти хвалиш кръста - казал Егеат - и поради дързостта си не се боиш от смъртта.
- Не поради дързостта, а поради вярата не се боя от смъртта - отговорил Андрей.
Егеат го заплашил с разпъване на кръст и го хвърлил в тъмница. Но населението на града се вдигнало на бунт да освободи своя духовен пастир. Апостол Андрей обаче омиротворил хората с думите:
"Не обръщайте мира на нашия Господ Иисус Христос в дяволски метеж, не пречете на моето мъченичество, но сами бъдете готови за изпитания и страдания. Временните страдания се понасят лесно, но люти са онези, които са вечни."
На другия ден, след като ап. Андрей отново отказал да се отрече от Господа, Егеат го осъдил на кръстна смърт. Разпнали апостола на кръст с формата на буквата "Х", но за да се удължи кръстното изтезание, не го приковали, а го привързали към кръста. Две денонощия продължили страданията. Народът, струпал се около лобното място, негодувал и се вълнувал. В промеждутъците на агонията апостолът се стараел да успокои хората и продължил да ги поучава с Божието слово.
В класа бяха точно 36 на брой първокласници, всички с къси бели чорапки, черни престилки и бели якички. А момиченцата и с бели кордели на главите си.
Тя седна, изплашена от неизвестното, на първи чин. После децата запристигаха, весели, крещейки, а до нея никой не сядаше. Само поглеждаше майка си, от време навреме. Майка й разговаряше с други родители. Баща й беше на работа, нямаше как да присъства на първия й учебен ден. Започна тържеството. Учителката им беше красива и усмихната жена. Заобича я на секундата. Нея, Първата си учителка. За цял живот.
В това време вратата на класната стая се отвори и влетя едно момче, видимо по-високо от останалите, с тъмно руса коса и огромен букет червени карамфили в ръка. Поздрави смело, като голям човек. Зад него се показа главата на една висока и добре сложена жена - майка му. Извини се за закъснението. Учителката посочи първият чин, мястото до нея. Беше останала сама до този момент. Момчето седна и обърна глава, гледайки в Нея. В този момент тя знаеше, че Го обича. Синьо-зелените му очи. Знаеше, че ги е виждала. Не се попита кога и къде. Щеше да дойде време да разбере.
В края на януари, един ден се върна от училище и завари майка си в къщи. Направила криза от язвата и й дали отпуска.
- Знаеш ли кой дойде преди малко? - попита я майка й.
"Кой?" - попита тя с очи.
- Андрей! От вашия клас. Донесе тези кокичета за тебе.
И майка й подаде няколко кокичета, хванати на малко нежно букетче с конец.
Тя се изчерви, а през жилите й премина топлина. Прималя й.
Във втори и трети клас само Го наблюдаваше, той беше буйно, справедливо и силно по характер момче. Тя си учеше прилежно уроците, беше една от първите в класа.
В четвърти клас, една вечер, когато се стъмваше рано, и тя се връщаше сама към къщи, мина покрай някакви момчета от по-горен клас, които започнаха да я подиграват и да й викат зубрачка. Буца заседна в гърлото й. Искаше да ги набие, как не ги е срам така да се държат! Едното момче даже посегна и дръпна чантата й от раменете. Тя изпита ужас и тихо извика. В същия момент изневиделица до нея се появи Андрей. С една глава по-висок от останалите. Нищо, че беше в по-долен клас.
- Какво ти е направила? - попита той ядосано другия.
- Ей, лапе! - му каза подигравателно другото момче. - Разкарвай се.
Причерня му. С един удар го повали на земята. Другите се разбягаха.
Тя седеше, безмълвна. Който посяга, така му се пада - си помисли тя.
Андрей я хвана за ръката и я поведе по тъмната уличка. Изпрати я безмълвно до тях. На входа на блока я погледна и нежно я погали по лицето. След което я щипна по нослето. Беше петък вечер.
В понеделник Андрей не дойде на училище, нито във вторник, нито следващата седмица, нито следващия срок.
След като завърши 11 клас, един ден случайно срещна майката на Андрей. Имал още една година да учи, в Техникума по електротехника.
- Така и не разбрах къде изчезна изведнъж Андрей! - каза тя на майка
му.
- Дълга история! Бързам, поздрави вашите! - каза жената и тръгна.
След много, много години, тя научи от тяхна друга обща съученичка, че, защитавайки я, Андрей е ударил сина на висш партиен чиновник. За два дена - събота и неделя - е бил преместен в друго училище, а баща му - уволнен от работа.
Фиууууууууу, забуча в главата й.
--------------------------------------------------------------------------------
Вземете земя, моята майка, и ме покрийте с нея.
Свети Апостол Йоан Богослов
Синьо-зелените очи на Иван й носеха спокойствие, освен това той винаги се смееше. Каквото и да станеше, приемаше светът около себе си откъм смешната му страна.
Бяха заедно в гимназията, после той отиде войник, тя стана студентка. Ходеше му на свиждания. Пишеше му писма. Обичаше го, но... някак си различно. Нямаше тръпка в сърцето й, такава - от жена към мъж. Имаше безгранично доверие, уважение и приятелство.
Казармата свърши, той стана студент по медицина. Често присъстваха заедно по купони и младежки събирания.
Един ден той й призна, че я обича. И я иска така, както мъж иска жена. Тя замълча. Как да му каже, че не може да си представи секс с него.
Спряха да се виждат, след една година тя чу, че той се оженил за своя колежка по медицина. На другата година чу, че има син. Живи и здрави!
Една сутрин, събота, рано беше станала и пиеше със съпруга си кафе. По Радио Хоризонт даваха Бюлетина за движение по пътищата. Съобщиха за някаква голяма катастрофа, която станала край Търговище. Всички пътници от двете коли били загинали.
Малко по-късно през деня, мъжът й й каза:
- А! Какъв беше този Иван, за който бълнуваше през нощта?
- Иван? Нямам представа... Имам съученик Иван... - тя вдигна рамене неразбиращо.
След 2 месеца реши да потърси Иван в Медицинска академия, да се посъветва с него за една своя колежка. Звънна на служебния му телефон.
- Кой го търси? - попита оттам женски глас.
- Негова съученичка съм!
- Съжалявам... Той загина преди 2 месеца със сина си. В автомобилна катастрофа край Търговище...
Фиууууууууу, забуча в главата й.
следва продължение...
Евгения Маринчева
© Евгения Маринчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Светле, сполай, че прочете нещо толкова сериозно!
-
Съдбовни са, наистина!!!
-
Деси, благодаря, че прочете!*
-
Фиууууу..., забуча и в моята глава...!!!
Боже...!!!* -
Поли...
знам...
* -
...
Жени* -
Цвети... прочети и другите две части!
Благодаря ти за прочита!
Да, разминаваме се, без да забележим толкова много съдби и толкова много *знаци*!
А онзи, който умее да разчита *знаците*... е дарен!
Поздрави! -
Зари, благодаря ти!))
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Отивам нататък.