Хвани дъгата

Хвани дъгата

         „Животът е незначително, краткотрайно

         и преходно явление в затънтен ъгъл на вселената

         и не е нещо, за което подобава да вдигаш голям

         шум, освен ако не си лично заинтересован”.

                                                              Б. Ръсел

         Обичах да пътувам към морето. Очакването да го видиш беше по -хубаво и от самата среща със синия безкрай. Да не говорим, че пътуването винаги се превръщаше в малко приключение с неизвестен край. Историята познава случаи, когато вместо в Поморие сме дебаркирали в Созопол с твърдото убеждение, че някой кретен е сменил табелата на града. В тези случаи дълго и пространно сме спорили с местните кой град, по дяволите е това. Бяхме толкова убедени в правотата си, че виждах как в очите на някои от тях за миг проблясваше известно колебание относно това дали толкова години не са живели  с погрешна представа за местоположението си на картата.

         Умеехме да убеждаваме. Умеехме да живеем. Умеехме да се забавляваме, а в някои случаи, даже умеехме и да обичаме.  Бяхме просто момчета, които искаха да изживеят живота си с лека усмивка, характерна за обречените на смърт гладиатори. Някаква по – умна от мен глава беше казала навремето, че животът е комедия за тези, които мислят и трагедия за тези, които чувстват. Ние бяхме от мислещите или поне си мислехме, че сме такива.

         И в този ден пътувахме към морето. Аз, Боян и Ивет. Не, че ни трябваше момиче, но определено имахме нужда от шофьор, а тя се справяше с тази роля задоволително. Вярно, от време на време натисках силно въображаемата спирачка в краката ми, но бутилката  уиски, която ухажвахме с Боян като млада девственица все повече притъпяваше реакциите ми. Стигна се до там, че след поредния опит да влетим в колата пред нас аз сериозно се притесних за бутилката с уиски. Прегърнах я още по – здраво и бях решен да я браня като руснак Сталинград.  

         От задната седалка Боян плахо се обади, че иска да живее. Подадох му уискито и той си изби бързо тази мисъл от главата. Запали дебела кубинска пура, която според легендата бе свивана на бедрата на 14 годишно девойче, а според мен от дърта, дебела кубинка, миришеща на пот и ром и каза:

-  Гарниран с пура и уиски, животът не изглежда като озъбено куче.

- Направо си прилича на малко игриво пуделче.- съгласих се.

- По – скоро ми прилича на полегнала гола жена. – каза замечтано той.

- На теб все жени са ти в главата. – сопна се Ивет, която освен шофьор, по съвместителство играеше и ролята на гадже на Боян.

- Жените са ми в главата, скъпа само тогава, когато е изпразнена от всякакво съдържание.

- Е, явно напоследък ти е все празна. – продължи да го яде Ивет.

-  Май от както съм с теб. Последният спомен за някаква мисъл датира от времето преди да те срещна. – не й остана длъжен той.

         Погледнах с едно око стреснато към Ивет. Не, че не бях съгласен с Боян, но все пак е опасно е да се ядосва шофьорът. Още повече ако е жена. Това веднага ни поставяше в рисковата група на самоубийците  ентусиасти. Леко се успокоих, като видях, че поне външно тя не показваше никакви признаци на душевно разстройство. Пресегнах се към бутилката и отпих сериозна антистресираща глътка. Да му мислят останалите участници в движението. Не можех да се притеснявам и за тях. В края на краищата светът е опасно място и спасение от никъде не дебне.

         Запалих цигара и с цел потушаване на малките искри прехвърчащи в колата се провикнах с амбицията на млад пожарникар:

- Животът е хубав, хора! Да му се насладим като дете на парче торта!

- Или като мъж на бутилка уиски. – добави Боян.

- Или като жена на силиконови цици. – продължих приповдигнато.

- Или като куче на кокал. – суфлира Боян.

- Вие сте малки завършени идиотчета. – констатира Ивет примирително и за малко отново да се нахака в колата пред нас.

         За миг изтръпнах, но сблъсъкът се размина, като футболист с топка. Отпих сериозна глътка от бутилката и се почувствах спокоен като тибетски монах.

- Ивет, скъпа – провикна се Боян от задната седалка – пусни диска на Рейнбоу и да полетим към морето с логистичната подкрепа на добрата музика.

- Чакай Ивет! Аз ще го направя – казах бързо, за да й попреча да се разсее отново. Все пак, като изключим Христос, всички останали данни говорят, че само един път се умира.

         Пъхнах диска в устройството и в колата мощно, като лятна буря загърмя песента Catch the Rainbow. Хвани дъгата по български.

- Ето така разбирам живота аз. – каза протяжно Боян и отпи от уиското, след което добави:

- Хвани дъгата, бате! Хвани живота! Хвани любовта! Хвани жената за полата, ако трябва! Хвани всичко, което можеш, мама му стара! Втори шанс няма да имаш. Всичко става тук и сега. И няма утре. Никой няма гарантирано утре. Играй играта, като за последно!

         Първото, което ми мина през главата, е че с този шофьор определено нямахме гарантирано утре. После мозъкът ми бе поразен от дълбочината на мисълта на Боян. Взех бутилката. Отпих дълга мисловна глътка и казах:

- Копеле, това беше най – умното нещо, което съм чувал от години. Ти си малък, непризнат титан на мисълта. Пия за теб.

- Момчета, ще ви спря пиенето, защото взехте да говорите глупости! -  обади се Ивет. Звучеше студено като сибирски сняг.

         Мамка му! Една жена винаги може да спре полета на мисълта на един мъж. И обикновено го прави с прецизността и  безразличието на мозъчен хирург ветеран. Добре, че разполагахме с мощно предпазно средство срещу всякакви волности на женската природа.

         Вкопчих се в бутилката като малко дете в биберон. Надигнах я и отпих дълга ободряваща глътка. Черният дроб ми тегли една дълга и засукана, но мозъкът празнуваше като моряк на първо пристанище. Боян почти ми я измъкна от ръката и се включи в импровизирания купон с пълна сила. Рейнбоу кънтеше в колата. Хвани дъгата, мамка му! Вдигни ръце. Все някога може да успееш. Все някога може да я зърнеш и да се слееш с нея. Дори и за миг да я докоснеш ще се почувстваш жив, така както никога. И няма да си живял напразно.   Нищо не е напразно щом си направил опит да хванеш мечтите си. Друг е въпросът дали си успял. Животът е една импровизация, в която трябва да дадеш най – доброто от себе си. Хвани живота, мамка му! И стискай здраво.

         Някъде преди Стара Загора ни свърши бутилката. С Боян така се притеснихме, че замлъкнахме като радиостанция в тила на врага. Да не говорим, че Ивет предприе няколко опита за изпреварване, което накара косата ми да щръкне като неокосена английска ливада. Мисля, че така са се чувствали космонавтите в совалката, когато са разбрали, че нещата отиват по дяволите и тия от Хюстън не могат да им помогнат, ако ще да си съдерат задниците.  Ние обаче не разчитахме на Хюстън, а на OMV Стара Загора.  Заредихме бензин и втора бутилка уиски, което накара душата ми спонтанно и неорганизирано да запее „Ода на радостта”  - химна на обединена Европа. Нали проклетата си беше европеец още от едно време, когато твърдо отказваше да има нещо общо с руската водка, а наблягаше на „Финландия”.   

         Някъде в късния следобед влетяхме в Созопол с устрема на римски легионери покоряващи варварско село. Идеята ни бе да хвърлим багажа в хотела и да се отправим към Каваците, където ни чакаше Борката със своята каравана. Ивет обаче не одобри нашият план и твърдо като неподкупен полицай заяви, че тя иска да си почине. Това внесе временно объркване в нашите редици, но след една цигара време и неуточнено количество уиски се спряхме на план Б. Ивет остава да почива. Ние отиваме на Каваците, а тя идва, когато се почувства достатъчно отпочинала. Мислено се поздравих за стратегическото ни мислене. Този план решаваше два кардинални проблема. Изоставяхме непотребния багаж – Ивет и разполагахме с неограничена свобода на действие, както казват военните излизахме на оперативен простор. Мамка му, бях готов за военната Академия.

         Хванахме такси и след половин час видяхме ухилената физиономия на Борката.

- Айде бе, пичове! – посрещна ни той - От сутринта студя мастиката. Рекох, че сте се загубили някъде по трасето.

- Знаеш много добре, че се губим само на Женския пазар – успокои го Боян- А мастичката добре я студиш, колкото по – дълго, толкова по – добре.

- Не е това проблема, но обикалям около нея като стриптизьорка около кол. Изнервих се бе, човече. Да не говорим, че и салатката и таратора са готови и само чакат да бъдат наченати.

- Не се обяснявай като млада невеста на свекърва, ами опъвай софрата, пич! -  прекратих дискусията аз.

         Тази реплика сложи нещата по местата им и след пет минути седяхме около походната маса и отпивахме от идеално изстудената мастика. Морето с ентусиазмът на начинаещ беквокал ни пригласяше, а вятъра с нежността на влюбена девойка рошеше косите ни. Мамка му, понякога животът е толкова хубав, че се чудиш как си извадил този късмет да се родиш.

- Искате ли да ви кажа най – добрата новина? – обади се  Борката.

- Давай.

- Шефът на жена ми се обади и я извика спешно в София. Сам съм пичове. Не мога да повярвам, че извадих такъв късмет. Трябва да го черпя този пич.

- И ние сме сами, бате. – побърза да се похвали Боян – Оставихме Ивет в хотела да почива, а познавайки я това значи, че ще се появи чак утре. Така, че нощта е наша.

- Значи станахме трима мъже, без да се брой караваната. – констатира Борката- Ще усвоим от свободата с пълни шепи. Това и да го бяхме мислили нямаше да го организираме по – добре.

- Съдбата си знае работата, пич. – обявих с патоса на древнокитайски философ.

- Не се отплесвай, ами наливай мастика, бате. – провикна се Боян – От този вятър гърлото ми пресъхва.

         И се почна. Мастика, таратор, мастика, таратор. Комбинация, която сигурен съм и онези надути обитатели на Олимп не са опитвали. Може би затова постоянно са си погаждали мръсни номера.

         Борката извади втора бутилка мастика. Аз извадих черните очила. Боян запали пура. А всички дружно си казахме наздраве. В този момент никой не можеше да ме убеди, че светът е лошо място. Чувствах се спокоен и умиротворен като японец камикадзе. Непоклатим като китайската стена и свободен като рееш се в небето орел. Земята беше в краката ми. Животът беше в краката ми, а аз имах чувството, че скоро ще тръгна по водата внимателно и отговорно, както го е правил само един преди мен. Наздраве!

         По някое време огладняхме и решихме да си спретнем барбекю на брега на морето. Аз веднага се заех с тази тежка и отговорна задача. Дълго се борех с вятъра, но накрая огъня лумна. Прежаднял след тази непосилна борба си взех чашата с мастика и с усърдието на начална учителка заобгрижвах барбекюто.  Пламъците ставаха все по – големи  и уверено като застаряваш плейбой целуваха спускащата се нощ, прорязвана от хвърчащите искри. Луната се появи и любопитно, като квартална клюкарка впери поглед в мен. Морето стреснато притихна, като неуверена любовница, а аз се чувствах господаря на света ...... и на скарата.

         Бях толкова погълнат от огъня и мастиката, че не забелязах кога се е появила. Изплува от мракът изведнъж като русалка от дълбините на морето. Руса със зелени като водорасли очи. С тяло, в което природата или Господ или, който и да е там беше вложил най – доброто от себе си. Беззащитна като изгубено дете и нежна. Нежна като докосването на цвете.  Бях готов да зарежа скарата на мига. Да я прегърна и да останем така напук на вечността и на зорко наблюдаващото ни море.

- Много приятно ухае – каза тя.

- Скарата или аз?

Засмя се. Смехът й  бе успокояващ като ромонът  на планински поток.

- За момента усещам само скарата. – каза и ме погледна със зелените си, дълбоки като кладенец очи. Усмихна се стеснително като първокласник в първия учебен ден и в този момент разбрах, че съм влюбен в нея като пъпчасал тийнейджър.

- Значи усещаш и мен. И аз мириша на добре опечена мръвка. – казах – Остава само някой гладен да я начене. Не си ли гладна? – Боже! Бях много добър. Мислено си писах шест плюс.

- Бих опитала от това, което приготвяш, но не и от теб. Канибализмът никога не ме е привличал.

Бре, мама му стара и духовита от горе на това! Колко му трябва на един мъж? Вече бях готов да скоча с бънджи заради нея или да й обещая най – близката падаща звезда. Или поне пържола от скарата, а на глас казах:

- Аз се казвам Грег. Пържолата все още няма име и с удоволствие ще те черпя с една безименна. За гарнитура предлагаме мастика.

- Аз съм Калина и с удоволствие бих пийнала една мастика с теб.

Не. Това определено беше жената мечта. Ако играе и бридж веднага щях да й предложа брак.

- Сега се връщам – казах и спринтирах към караваната със скоростта на морска вълна.

- К'во става бе пич? -  посрещна ме Борката – За к'во е това бързане? Да не идва цунами.

- Идва, бат, – рекох-  но от друго естество. Пий си пиенето спокойно и усвоявай живота.  След малко ще стане и скарата.

- Абе ти не ми се прави на леко ударен от комета – обади се Боян – некакво девойче гледам те наобикаля там.

- Дай мастика и не изпадай в досадни подробности. – срязах го аз.

- Ей , Борка на тоя нашия му излезе късмета, а ние с тебе се морим тук с тая мастика като грешни дяволи.

- Да не ти пука! – успокои го Борката – Ние сме втора смяна. Остави го да се наиграе. После влизат професионалистите.

- Давай каубой- викна Боян.

Това и ми трябваше. Спринтирах обратно към морската сирена, в която бях безвъзвратно влюбен.  А вятърът носеше доволния смях на приятелите ми.

Поднесох й чашата с мастика с финеса и професионализмът на оберкелнер с трийсет годишен стаж. Погледнахме се в очите, при което без малко да падна върху скарата омаян от това наситено зелено и се чукнахме.

- Наздраве!-  каза тя.

- Жйвели! – отвърнах.

Отпихме.

- Какво беше това? – запита ме Калина.

- Наздраве на сръбски. – отвърнах – Звучи ми някак си по – концептуално.

- Значи освен, че разбираш от скара поназнайваш и сложни думи.

Не. Това момиче беше жената, която съм търсил цял живот със страстта на заблуден частен детектив. Не трябваше да я изпускам. Хвани дъгата, както пееше Рейнбоу. Хвани жената, в моя случай. И не пускай! Дръж, като моряк корабно въже!

- Е, чели сме някои дебели книжки, незнайно защо. Не , че съм ги разбрал. – направих се на скромен аз.

- Харесваш ми, Грег, и искам да те запозная с приятелката си.

- Боже! Очертаваше се тройка. За това съм си мечтал само при здраво затворени прозорци и на четири водки.

- Ще се радвам – казах с глас на стар английски джентълмен, който обсъждаше проблемите на лондонското време, безпристрастно като съдия от Върховния съд.

- Наистина ли?

- Иска ли питане?

- Ще отида да я викна.

- Ще чакам с нетърпение.

Калина стана и потъна в спусналата се нощ. Аз надигнах чашата с мастика и пратих горещо благодарско на Господ. Бях на път да му стана пръв приятел.  Скарата ухаеше приятно. Вятърът рошеше косата ми като стара любовница. Морето скромно му пригласяше, а искрите на огъня прорязваха нощта като изгубени души. Обстановката беше толкова поетична, че просто не можех да си представя, че ме чака  нещо друго освен една голяма, изпепеляваща любов.  В този момент на декабристки унес Калина изплува от нощта с приятелката си, която сериозно ме затрудни в това да посоча по-хубавата от двете. Обърнах се за помощ към морето, но то разумно мълчеше.

- Грег, това е Мария – представи ми я Калина.

- Приятно ми е! – казах и протегнах ръка.

Здрависахме се. После Мария се обърна към Калина, целуна я страстно по устните, от което на мен коленете леко ми подадоха и каза:

- Права си. Голям симпатяга е. Ако не бях лесбийка щях да се влюбя в него.

- И аз така – добави Калина.

В първият момент не разбрах какво се случва. После мозъкът ми обработи информацията и ми я изпрати сдъвкана, за да я схвана и аз. Почувствах се като ударен от високоволтов ток. След това със стоицизма на осъден на смърт китаец надигнах чашата с мастика и я изпих до дъно. В този сюблимен момент вятърът довя гласът на Боян:

- Пич, к'во става с пържолите?

- Пич, - провикнах се аз – Не знам какво става с пържолите, но съм сигурен, че животът е лайно, поставено в купичка за супа.

- Това е мечтата на всяка муха. – провикна се Борката, а гласът му се сля с прибоя на морето  и със зеленото в очите на Калина.  

Хвани дъгата, мамка му! Ако можеш.