И Чинаски би ти завидял

            Стана така, че към края на юни, или началото на юли, със сигурност беше точно два дни след като проведох онзи телефонен разговор, на Чефо майка му и баща му, барабар със сестра му, заминаха за Гърция, а него го оставиха да учи за кандидатстудентския. Същата вечер у тях имаше купон. Имат голям апартамент, но като се набутаме в него двадесет и двама-трима-петима, все става голяма лудница. А петък всички съседи или бачкат нощна, или са на вилата да поливат доматите.

            Както и да е. Не познавах много от лицата там и се задушавах, понеже така или иначе не обичам да съм сред хора. Седях на един диван и си лафех с Николай и Филип. После Филип се запиля някъде, а аз се умълчах. Николай по принцип говори за десетима, така че нямаше проблем. Иначе не съм от приказливите, виждаш ли, всичко, което кажа, ми се струва тъпо и сякаш никой никога не го чува, а ако го чуе,  все едно няма значение. Затова предпочитам да мълча. И да не ми пука дали ме мислят за темерут, социопат, мизантроп или каквото там друго име са измислили, за да обозначават ония, дето не разбират защо, по дяволите, е толкова важно да проявяваш интерес към хората, дори когато последните са толкова отчайващо скучни, празни, тъпи, мъртви; седя и слушам как Николай разказва нещо за това какво точно щял да запише за спорт като иде в Американския в Благоевград и въртя почти разтопените ледчета на дъното на чашата ми, в която до преди малко имаше водка. Музиката е кофти и решавам, че съвсем скоро трябва да направя нещо по въпроса, или ще откача, когато това момиче идва, сяда на пода и полага глава в скута ми. Руса коса и сини очи и плътни устни. Поглежда ме с тези ми ти сини очи, направо да се удавиш в тях, и започва да говори:

            - Няма я магията, като от едно време, нали, когато можеше да изпиеш половин бутилка, да се прибереш в четири сутринта, през мъглата, пеша, след като си мислел по пътя за скитниците и лудите, дето изпълзяват нощем по улиците, и за разните  страшни истории, които си чел, и така нататък, и си се прибирал, повтаряйки си, че никога повече няма да смесваш бира с водка, че и с бяло вино, и вместо да си легнеш и да спиш като пън, си писал страница, две, три и си усещал как всичко се връща, целият екстаз те е изцедил докрай и изведнъж осъзнаваш, че ангелът, с когото си се запознал същата вечер и в когото си се влюбил точно за осем секунди, к’ви ти осем минути, никога няма да е твой, но ти и всъщност не искаш да бъде твой, това само би ти попречило, и няма да продължи дълго, има толкова други неща, и си седиш, главата ти е още замаяна, гади ти се леко, но си казваш, че не, няма да повърнеш, седиш си  и драскаш тия думи, защото само май това обичаш истински, поне така ти се иска да мислиш, и онова странно усещане, което носи четири сутринта, усещане за изчерпаност…

            Слагам пръст на устните ù. Тя млъква. Поглеждам Николай. Изражението му казва, леле, човече, каква мацка. Той не я познава. Да, няма как да я познава. Не е чул половина от нещата, които каза, другата половина не е разбрал.

            - К’во става, Шемет? – обръщам се пак към сините очи.

            - Добре е. Ти как си? – отговаря ми Ина и ми се усмихва.

            - Не те видях да идваш.

            - Ей сега, преди малко се изтърсих с Порки и Таня.

            - Аха. Ще дойдеш ли на терасата да изпуша една цигара.

            - Говедо, нали щеше да ги спираш?

            Изправяме се и тя ме прегръща през кръста. Аз я обръщам през раменете.

            - Спрях ги.

            Минаваме през гърчещата се в центъра на хола тълпа. До масата с пиенето сбарвам някакво хлапе с розова тениска и смешна прическа.

            - Пич, дай една цигара.

            - Ето.

            Подава ми пакет Синьо Мурати и хвърля преценяващ поглед на Ина. Усмихва ù се с леко присвити очи.

            - Здрасти.

            - Здрасти – отговаря тя и ме тупва по задника.

            Паля със запалката, която беше в кутията, и му връщам цигарите.

            - Мерси, мой човек.

            - Моля.

            Оттам до терасата бяха метър и половина. А музиката си беше все така кофти. А навън – задушна късно юнска или ранно юлска вечер със звезди и всичко останало. Седяхме на терасата, прегърнати, мълчахме и гледахме небето, защото на онази грозна част от града, която се виждаше от терасата и която така или иначе познавахме достатъчно добре, нямаше какво да ù се гледа.

            - Падаща звезда – каза Ина. – Пожелай си нещо.

            - Пожелах си.

            - Какво?

            - Ако ти кажа, май няма да се сбъдне.

            - Аха.

            После пак мълчание. Не бях пушил от три седмици и леле, такава кашлица не ме бе раздирала никога. Тресеше ме не толкова никотиновата абстиненция, колкото проклетата кашлица. А в моменти като този, с много водка и това красиво момиче, ТРЯБВА да усетиш лютивия дим в дробовете си. Очите ти се насълзят, задушваш се, понеже не искаш да го изпуснеш толкова рано, а го задържаш, задържаш, накрая отваряш уста, но не издишаш, а напротив, поемаш въздух и пак налапваш цигарата и дърпаш, а главата ти се замайва.

            - Защо ти трябваше да ги наприказваш всички тия работи одеве? – питам я.

             Ина не отговаря. Вместо това пита:

            - Как върви писането?

            - Не както ми се иска.

            - Значи нормално.

            - Да. Онзи ден ми се обадиха от едно издателство. Бях им пратил няколко разказа за един конкурс. Пичът каза, че не печеля, но иска да публикува един от разказите в някаква антология на младите автори.

            - Хей, това е супер. Адски се радвам. – тя се притисна по-силно до мен.

            - Мерси.

            Толкова по въпроса с цигарата. Смачквам я в металния парапет на терасата и я хвърлям долу.

            - Обаче вече не се получава както преди.

            - Как?

            - Не знам. Просто нещо е различно. Не ми харесва.

            - Ти все разправяш, че не ти харесва.

            - Но сега е различно.

            - Тук е скучно – отбеляза тя.

            - Мда. – съгласих се.

            Вътре купонът се вихреше с пълна сила. Хора пиеха, хора скачаха, хора танцуваха, пееха, викаха, чукаха се. И музиката беше кофти, кофти, кофти.

            - Мисля да се прибирам – каза Ина. – Искаш ли да ме изпратиш?

            - Искам.

            Изнизахме се набързо. Не казах чао на никого, само махнах на Николай, който междувременно беше обърнал още една или две, или три водки и без особено да му пука подскачаше сам в центъра на тълпата в хола. Не знам дали ме видя. Ина се обади на този и онзи, всички си дадоха вид на много разочаровани, не знам дали бяха, в смисъл, с момиче като нея нищо чудно наистина да им е станало гадно, че си заминава. Бяхме на вратата, когато някой пусна Finger Eleven. Сети се кога, тъпото копеле.

            - Какво прави Тони, между другото? – попитах, когато вече бяхме на улицата и вървяхме към тях.

            - В Слънчев бряг е, на работа.

            - Много поздрави му предай.

            - Тъпчо – засмя се тя и пак ме прегърна.

            Точно тук е мястото за едно хубаво описание на нощния град с нощните птици и нощните луди и тишината и цялото спокойствие, тъмните прозорци и заспалите глупаци, с прозорците, които светят и зад които някой сигурно умира или се развежда. За някое и друго философско разсъждение и псувня. За намиране на мир с вселената и самия себе си.

Дано се чувстваш излъган.

            Ина живее на десет минути пеша от Чефо и през цялото време почти не си говорихме. Стигнахме до блока и седнахме на една пейка в градинката отпред.

            - Понякога наистина ме е страх да се прибирам сама нощем – каза тя. – Не можеш да си представиш какви изроди има. Редовно се случва разни чички, дето могат да са ми бащи, да ме заговарят, да ми разправят колко съм сладка и как хубаво щели да ме изчукат – тя потръпна. – Направо умирам от ужас, ‘щото не знаеш в крайна сметка докъде могат да стигнат тия откачалки и наистина, наистина ме е страх.

            Облегнах глава на рамото ù. Косата ù ухаеше на праскови, а от тялото ù се излъчваше приятна топлина, която нямаше нищо общо с вечерния задух. Не казах нищо.

            - Колко стана часът?

            - Два и петнадесет – погледнах часовника на телефона.

            - Ти не си ли на работа утре?

            - В осем.

            - Леле, човек, няма да можеш да се наспиш.

            - Не ми трябва да спя. Издържам доста.

            - Да, ама не искам да те задържам, сега докато се прибереш.

            - Още малко - казах.

            Но тя вече се беше изправила. Усмихна се, наведе се, прегърна ме, прасковите и уханието им, каква полза, човече, направо ми се дорева,  а дори не съм сигурен защо, понеже по въпроса съм мислил толкова много и съм стигал до всички изводи, до които може да се стигне. В неокосената трева на градинката имаше щурци и стърженето им се забиваше направо в мозъка ми.

            - Мерси, че ме изпрати.

            - Стига си говорила глупости, шемет. Много ясно, че ще те изпратя.

            - Лека, Пешо.

            - Лека.

            Поседях още малко на пейката и я гледах как се отдалечава. Как влиза във входа и изчезва. После вдигнах глава към небето. Бъканото със звезди небе. Затворих очи и си представих нейните сини усмихнати очи. Отворих ги и видях падаща звезда.

            Пожелай си нещо, тъпчо.

19.08.09