- Вълнуваш ли се, Хал? В понеделник летим за България - Елизабет се усмихна нежно иззад очилата си и извади от дамската си чанта самолетните билети.

      -Малко - усмихна се Хал - Все още се чувствам като в безвъздушно пространство.

Всъщност предстои ми пътуване към самия себе си, но в някакво друго измерение, в което аз съм някой друг.

И най-ужасното е, че нямам никакъв спомен нито за това кой съм бил, нито за това къде съм живял.

Всичко, което знам за тъй наречената си родина - България го знам от Моли и от тебе. Като някакъв разказан пътепис за живота, който съм живял в страната, в която не помня да съм живял. Звучи интересно и екзотично, но някак външно за вътрешния ми мир.

      - Нормално е да нямаш спомен, Хал - Елизабет сбърчи нос и оправи косата си - Преди двайсет години, когато Ед и Моли те доведоха у нас, ти беше на малко по-вече от три годинки. Мъничък, слабичък и много изплашен... Моли беше решила да не позволи на болката и страха да те последват и заживеят с тебе в новия ти дом и живот и затова не ти позволи да ги помниш...

        Аз бях на шестнайсет години тогава и смътно си спомням някои от думите, които  повтаряше докато плачеше насън. Тъй като не познавах езика ти правих справки с речниците да разбера какво ти липсва оттам. С учудване констатирах, че нито една от думите не значеше майка, а това, което разбрах не можах да си обясня. Едното вероятно беше някакво име - Ахмет, другото - Салчо и до днес не знам какво означава, а третата и четвъртата дума бяха кръв и цигулка... Нищо друго не казваха сънищата, които те караха да плачеш...

Тогава реших, че става въпрос за някои от братчетата ти... С годините тези думи изчезнаха от речника ти. Знаеш, че аз също ходих няколко пъти до България като доброволец от Корпуса на мира и даже започнах да уча български. Последния път посетих родното ти място. То е едно  малко селце, по-скоро прилича на бордей, с много бедни хора, които нямат никакви интереси освен ядене, пиене, и безгрижно мързелуване. За да преживяват някои събират непотребни вещи от сметищата, някои просят, други крадат чужди вещи. Живеят ден за ден, мръсни и необразовани. Жалка картинка. Не разбирах езика им, а и те не знаеха английски. Твоето име - Халил не предизвика кой знае какво оживление, освен че ми представиха няколко души с това име. Те ми се усмихваха и не пропуснаха да ми поискат пари...

          После посетих институцията, която те е представила за осиновяване в чужбина и се запознах  с една жена, която е работила там тогава и тя ми разказа историята ти, всъщност почти същата каквато и Моли донякъде ми беше разкрила.

          Роден си в семейство на български цигани в с. Караманица близо до град Сливен, в условия много мизерни и нездравословни. Майка ти била жена с доста свободно поведение и имала няколко деца от различни мъже.Често зарязвала дома  и децата си и тръгвала след поредната си любов. Децата оставали при вечно пияния ù последен съпруг, който изобщо не се интересувал дали имат какво да ядат и облекат. Когато не бил в настроение, (а това му било ежедневие) пребивал с пръчка  децата, а когато бил весел ги изправял до стената в кръчмата като живи мишени и хвърлял ножове покрай тях...

         Твоят случай тогава  втрещил цялата страна. Намерили те посред зима  със забит в бедрото нож и полузаровен в снега.  Оживял си благодарение топлината на едно кученце, което с лая си беше призовало спасители...

    - Салчо!- изведнъж възкликна Хал - Бяло паленце с кафяви уши. От него получих първатата порция обич в живота си. Мислех си, че е било сън. Бяло кутре с кафяви уши, което се гуши в мен и ближе ръцете ми... И още - един мъж  със сива коса и сини очи, с къса брада и цигулка в ръка... А цигулката е покрита с алена кръв, която се стича по земята...

    - Никога не съм вярвала,че дете на три години може да си създаде толкова трайни спомени...

Жената от агенцията ми разказа, че след като баща ти те улучил в крачето, цигуларят те отместил от стената и следващия нож пробол ръката му, а дълбоката рана станала причина да изгуби много кръв и дори ръката си впоследствие...

    - Ахмет - замислено отрони Хал - Сега си спомних... Очите му бяха добри... И ръцете му също... А по цигулката  се стичаше кръв...

          Тайно се надяваше нещо да трепне в сърцето му още като слезе на летище София. Но не усети нищо. Беше му любопитно. Нищо повече.

Елизабет го беше подготвила, че страната е доста различна в сравнение с действителността, в която бе израснал.

         Забеляза, че хората бяха замислени, повечето намръщени и изобщо рядко срещаха усмихнати лица.

Таксиметровият шофьор ги приветства с нещо средно между ръмжене и мърморене докато им вземаше багажа и ги настаняваше в колата.

По пътя до хотела караше доста бързо, ругаеше задминаващите го коли и пешеходците, които пресичаха. Колата се лашкаше бурно на завоите и кръстовищата, бързо сменяше газ и спирачка и почти не признаваше пътните знаци и предимствата на пешеходните пътеки.

          Хотелът беше чист и приятен и отвън и отвътре. Явно скоро построен - като ярка кръпка на фона на заобикалящите го сиви и по-ниски сгради.

От терасата се виждаха хребетите на  забулена в облаци и сняг планина

Улицата пред хотела беше светла и чиста за разлика от тази встрани от парадния вход- мръсна, мрачна, контейнерите  за смет преливаха. На места по тротоара липсваха плочки  и вдлъбнатините бяха пълни с дъждовна вода. Собственици на кучета ги разхождаха и докато ги изчакваха да свършат физиологичните си нужди около електрическите стълбове, пушеха нервно цигари, а после хвърляха фасовете на тротоара...

         Докато Хал си вземаше душ, Елизабет беше провела няколко дълги разговора от телефона в хотелската стая и изглеждаше видимо доволна.

Беше се свързала с жената от Агенцията по осиновявания  в чужбина и си уговорила  среща за следобеда на следващия ден. Беше открила и  не много отдалечен офис на "Рент-а-кар". Нещата се подреждаха по план и Елизабет цъфтеше от удоволствие.

          На другата сутрин тя излезе рано за да осигури кола под наем за бъдещото им пътуване, а Хал трябваше след закуска да я изчака в кафенето срещу хотела.

          Заведението беше малко, едва от шест маси, барче и една русокоса сервитьорка с вид на тинейджърка, която сновеше усмихната между масите и бара...

Вратата на кафенето се разтвори и вътре се вмъкна мургаво момченце на около десет, с живи черни очи и мръсно парцаливо палто, а гумените обувки на краката явно му бяха доста големи и в тях детето приличаше на някакъв безкрил черен щъркел.

Приближи към най-крайната маса, каза нещо на седящите две жени и протегна ръка към тях.

Орловият поглед на сервитьорката го забеляза, тя заряза поръчките, изприпка към въпросната маса и закрещя с гневен глас към детето:

            - Ей, мангал мръсен, колко пъти ще ти повтарям, аз на тебе! Омитай се и не досаждай на клиентите, че ще извикам полиция!

Хал не разбра нито една нейна дума, но физиономията на красивото ù лице беше доста красноречива. Веждите ù бяха пречупени, очите ù пускаха искри, устните присвити като на учителка, която поставя слаба оценка на ученика си.

Хлапето се изплези, допря палец до слепоочието си, завъртя длан във въздуха, но не чака да му повтарят и изхвърча през вратата.

След малко девойката стоеше до неговата маса, с надяната учтива и мила физиономия и на перфектен английски му разказа листа с менюто. Не издържа и я попита за момчето.

           - Не обръщайте внимание, господине - пренебрежително махна с ръка момичето - Циганче крадливо. Мотае се тук всеки ден и ако не проси, краде. Напаст Божия.

След малко се появи Елизабет. Приседна на масата и започна да докладва какво е свършила от сутринта.

             - Утре към девет можем да тръгнем. Предпочетох да наема джип -"Чероки" пътищата са лоши, по-надежден е. Ани от агенцията ще ни придружи до селцето. Ти май, изобщо не ме слушаш, Хал. Да не си хвърлил око на някоя туземка? За два часа само те изпуснах от поглед и сякаш не си същия.

Хал ù разказа случката от преди малко.

             - Знаеш ли, Бети, заболя ме. Сякаш видях себе си в тази роля и си мисля, че това е било бъдещето ми ако Моли не се беше намесила... Аз съм се измъкнал от мизерията и би трябвало да съм щастлив. Но ми е мъчно...

             - Казах ти, че обстановката тук е особена. Просяците са основно цигани и това е начинът им да се препитават. А децата обикновено са под опекунството на някой възрастен, който системно им обира печалбите и им оставя колкото за храна...

Прието е, че онези, които не могат да крадат стават просяци...

Но не бива да се разстройваш Хал, ти нямаш вина, че си се измъкнал от блатото. Просто си извадил късмет... А в тази страна има и добри хора и красиви места.Още нищо не си видял.

Предлагам след малко да отидем на обяд в един ресторант в центъра. Там ще се срещнем с Ани и Елена. За Ани знаеш, а Елена познавам от предишните си посещения, тя е координатор на доброволците от англоговорящите страни и работи като учителка. Много искаше да се запознае с теб и сега ще има това щастие.

             - Много ли приятелства си завързала тук, Бети? Започнах да се чувствам като витринен експонат...

             - Казах ти - още нищо не си видял. А като си поразровя тефтерчето - доста имена и телефони очакват да им се обадя - Елизабет се усмихна лукаво и смигна към брат си...

             Макар че нямаха кръвна връзка, те бяха расли в едно семейство, което ги беше осиновило в различни години и им беше дало шанс да оцелеят и да успеят в живота...

Моли и Едуард Търнстоуд  не можели да имат собствени деца и затова посветили живота си на целта да помагат на деца в бедствено положение. Пътували непрекъснато - Европа, Азия , Африка. Създавали структурни организации под егидата на Червения кръст, търсели спонсори и рядко се задържали в родния Бостън за повече от два месеца.

Елизабет  останала сираче на две годинки, със сериозни здравословни проблеми, а в родната ù Полша никой не желаел да отглежда дете с недъг... Ед и Моли я осиновили и заплатили коригиращите операции...

И нищо чудно, че след като става пълнолетна тя тръгва по тяхната пътечка. След като Моли внезапно загива при самолетна катастрофа, Елизабет поема изцяло грижите както за каузата, като нещатен сътрудник на Ед, така и за домакинството,  и за невръстния тогава Халил, който я възприема като сестра, и майка едновременно.

Русокосата и синеока Елизабет и мургавия тъмноок Халил бяха странно  роднинско съчетание, но това не им пречеше да са много привързани един към друг.

По заръка на Моли Елизабет беше обещала да заведе Халил в родината му, за да  го запознае с корените му и вече изпълняваше обещанието си...

              В ресторанта течеше оживен разговор. Ани разгорещено обясняваше на сътрапезниците си, че осиновяванията в чужбина осигуряват бъдеще на безнадеждни случаи, които нямат шанс да живеят нормално в родината си .

Елена оспорваше това твърдение и изказваше съмнения, че под опеката на различни благотворителни организации нерядко се крият износители на донори за трансплантация на органи....

Елена беше около тридесетгодишна, с буйна, къдрава, рижа грива и зелени очи.

"Огнена красавица"- помисли си Халил и вече нямаше нищо против да се запознае с останалите протежета на сестра си, особено ако всички те са толкова красиви.

Елизабет се опита да смекчи репликите им с присъщото си чувство за хумор...

           - И двете сте прави, милички, не се карайте - Ето, Халил го осиновиха с тежка и дълбока рана, която излекуваха с много любов и търпение. Но пък му взеха сърцето...

Той сам го подари на една млада дама - изхили се Елизабет, а Хал се сви сконфузено. Тази сестричка сега ще го засрами пред непознатите...

А Бети вече разказваше как първата любов на Халил получила бележка с предложението: "Вземи сърцето ми. То без теб и без това не ще да бие"

            Първата любов... Червенокоса, пухкава с дяволити лешникови очи, обкръжени от безброй лунички. Само като го погледнеше и забравяше как се казва, камо ли научения урок. Казваше се Алис. Техните се преместиха в друг град и това го накара да напише бележката. Беше само на 12г. Усмихна се на спомена и на зеления развеселен поглед срещу себе си.

След малко двамата с Елена оживено правеха сравнителен анализ на образователната система в средното училище в Америка и в България. Елена говореше добър английски, беше емоционална и открита. Приятно му беше да открие у събеседничката си сходни мисли и разбирания за образованието, за отношението към децата, към семейните ценности и изобщо за живота .

За  вечерта Ани ги изненада с билети за постановка на Софийската опера -"Риголето" от Верди. Разделиха се за няколко часа и си уговориха среща пред сградата на операта. Елена също щеше да присъства, което изпълни душата на Халил с тиха радост.

            На стълбите пред входа на операта беше седнала възрастна циганка, която просеше. Повечето посетители я заобикаляха, някои пускаха банкнота с високомерен и презрителен жест изразяващ погнуса... Разпоредителите от операта я прогониха и въпреки, че бяха сравнително отдалечени, беше сигурен, че усеща гнева в репликите им... Дори Ани и Елена изглеждаха някак сконфузени от сцената и не коментираха нищо...

            Иначе представлението му хареса. Музиката и италианската реч винаги го пренасяха в някакъв въображаем и вълшебен свят. Очите му запомниха профила на Елена, а ушите - плача на цигулките... После вечеряха в малко ресторантче с жива музика от изпълнения на български народни ритми. Беше приятно и задушевно продължение на вечерта... Уговориха се на другия ден да тръгнат в девет. Елена нямаше да дойде с тях. На другия ден беше на работа и трябваше да се прибира в малкото градче на брега на Дунава, от което беше дошла до София само за да се запознае с него. Размениха телефони и си обещаха преди  отпътуването им, пак  да се срещнат...

             Джипът, който беше наела Елизабет се клатушкаше по разбитите междуселски пътища и Хал напразно се опитваше да подремне. Дамите отпред си бъбреха оживено и изобщо не изпитваха нужда от компанията му. А през нощта спа малко. Непознатото хотелско легло беше твърдо и накъсваше сънищата му, които имаха косите и парфюма на Елена, но думите, които тя изричаше в съня му, не достигаха до него, бяха непознати и изпълнени с презрително високомерие, и това го измъчваше...

             Спряха на един разклон да попитат някакви хора за пътя, после се отбиха по един изровен, черен и разкалян път. Друсането беше почти постоянно и Хал се отказа да спи и се загледа в пейзажа. В далечината се извисяваха синьозелени хълмове, а пред тях се стелеше равно поле оцветено в кафяво и жълто като одеало на неравни разноцветни кръпки тип пачуърк. Пред тях по пътя, пъплеше жълт трактор с ремарке, в което бяха насядали някакви мъже... Отстрани край нивите подскачаха като скакалци няколко окъсани мургави хлапета.

Тракторът като че нарочно премина през голяма локва и оплиска с кал децата, които се разкрещяха и започнаха да хвърлят буци пръст подир него. Мъжете в ремаркето се разсмяха гръмогласно и ръкомахаха по посока на дребосъците...

               Приближаваха някакви постройки... Значи това беше циганската махала, в която бе роден. Жалко подобие на селище. Жалки подобия на улици. Жалки подобия на сгради. Закичени със шарени одеала прозорци, а дворовете приличаха на сметища пълни с различни полусчупени и полускъсани предмети... Някъде сновяха кокошки, кучета лениво размахваха опашки, магарета впрегнати в малки каручки теглеха товари с дърва по калните улички.

Спряха на нещо като площадче където пред кръчмата седяха няколцина мургави мъже и ги гледаха с любопитство.

Ани излезе първа, приближи и заговори  с мъжете. Те я заслушаха с внимание, после мимиките им постепенно се оживиха, заговориха един през друг, затупаха с юмруци по масите, заръкомахаха и извиха погледи към колата. Елизабет измъкваше от багажника чували с хранителни продукти, дрехи, играчки и лакомства за децата, които я бяха наобиколили с любопитни погледи. Халил също излезе от колата и стъпвайки внимателно, и заобикаляйки локвите се приближи. Мъжете  замлъкнаха и го заразглеждаха с явен интерес ...

            -Попита ли ги за Ахмет? - обърна се към Ани.

            - Отидоха да го извикат - отвърна тя. Тук ти си нещо като легенда. Зарадваха се, но не очаквай нещо повече от опит да изпросят от теб нещо за себе си.

Един от мъжете се връщаше и със задъхано ръкомахане обясняваше нещо на Ани.

            - Ахмет отказал да дойде, но срещу пет лева той ще те заведе при него - преведе тя и се ухили - Какво ти казах. Бизнес нюхът им сече без грешка.

Халил измъкна портфейла си, подаде банкнота на мъжа и той със светнал поглед ги поведе по една кална уличка, към ниска схлупена барачка, прислонена под едно криво орехово дърво. Питаше се дали е идвал някога тук, защото дървото му изглеждаше познато. Имаше чувството, че голите сивкави клони му махат, за да привлекат  вниманието му.

             Водачът им вече хлопаше по вратата и кряскаше нещо на езика, който и Ани не разбираше.Тълпата от зяпачи, която ги беше последвала, също подвикваше скандиращо порой от думи,  от които можеха да се отличат само имената на  Ахмет и Халил.

После вратата се открехна, подаде се едно лице с посивяла коса и дълга брада, сини учудени очи, една ръка отмести широко паянтовата врата и в рамката ù застана кльощава фигура в избелялосинкав памучен гащиризон и карирана риза, с подгънат ляв  ръкав . Сините очи обиколиха преценяващо присъстващите и се задържаха върху него. После мъжът се спусна бавно по стълбите приближи към Халил и промълви:

              - Истина е значи. Върна се Халчо... Ани преведе мълниеносно и въпроса и отговора.

               - Истина е. Върнах се Ахмет... - Протегна ръце и прегърна мъжа, разплака се...

Не от радост. От някакво смесено чувство на жал и на облекчение...

И нещо като спомен... Отдавнашен, много отдавнашен, от другия му живот. На брега на реката стои Ахмет скърца с цигулката, повтаря една и съща мелодия, а в реката на плиткото той и едно бяло пале с кафяви уши лудуват измокрени и щастливи. Мъжът ги поглежда с усмивка и подхвърля от време на време: " Хей, вие! Халчо и Салчо да не се удавите, брей!".

               Ани превеждаше въпросите му и сама задаваше такива, но и без превод, нещата бяха ясни - Човекът нямаше ръка, нямаше работа, нямаше  пенсия, нямаше пари. Те му носеха костюм, риза, обувки... Той поблагодари, но заяви че вместо да се конти с тях, ще ги продаде, понеже има дългове, та пак ще са му от полза.

Ани се опита да го уговори да кандидатства за инвалидна пенсия. Но и там имаше подводни камъни. Ахмет нямаше лична карта, нямаше  осигуровки, нямаше личен лекар, а за да се уреди всичко това трябваше да се ходи няколко пъти до областния център. А пътят също струваше пари...

Елизабет беше раздала подаръците на хлапетата и възрастните, които я гледаха с нескрито обожание. Поздрави Ахмет и започна да му обяснява нещо на български, но той упорито размахваше ръка в знак на отказ.

Ани преведе, че Елизабет се е опитала да му предложи гостуване в Америка, но той отказал. Според  нея, вместо да се препъват в българските пенсионни бюрократични закони по - добре да му изпращат периодично малка сума пари с пощенски запис. Халил възторжено се съгласи, Ахмет кимаше в знак на несъгласие и само Елизабет успя с помощта на пословичния си магарешки инат да го уговори поне да приеме помощта ù за да си извади лична карта.

Щеше да уреди експресна услуга, за да може да изпълни намерението си докато са още в България. Уговориха се да го вземат сутринта на следващия ден и да му помогнат в обиколката по инстанциите.

               На другия ден, рано сутринта, Ахмет ги чакаше чист и прилично облечен в новите дрехи, с подкъсена брада и коса и притеснено усмихнат. В колата, докато пътуваха към областния град, говориха малко. Предимно Ани и Елизабет се опитваха да поддържат диалога, а Халил и Ахмет се разглеждаха взаимно и се опитваха да си спомнят нещо от онова което ги беше свързвало някога.

             Научи, че и двамата му родители не са вече между живите и кончината им беше обвързана макар и в различни години и места, с неприятни и криминални обстоятелства. Не се развълнува. Тази информация не касаеше него. Касаеше онова тригодишно циганче, което единия родител беше зарязал, а другия се опитал да  осакати. Филм, който отдавна съзнанието му беше спряло да прожектира и, в който нямаше роли за тези родители.

             Режисьорът на живота му беше запазил само светлото от миналото му- едно куче и един цигулар. Понятието родители изпълваха Моли, Ед и Елизабет. Те бяха святото за него.

                Пристигнаха в областния център, паркираха, после питаха кое къде се намира. Градът не беше много голям и за щастие всички по- важни административни сгради бяха разположени в централната му част

Дълго обикаляха  различните институции, попълваха бланки, събираха печати, плащаха такси и докато чакаха да вземат готовите документи обядваха в малък ресторант. Следобеда  дамите разглеждаха магазините, а Халил и Ахмет побродиха безцелно из централните улици. Времето беше тихо и топло за ноември, без сняг. Халил се опитваше да отгатне какво би зарадвало Ахмет без да го обиди... Изпитваше неясно чувство за вина и сякаш се опитваше да изтрие невидимо петно от дрехата на миналия си живот. Докато се разхождаха, на няколко пъти спираха пред  улични музиканти и ги слушаха в захлас, а после срещу пусната монета получаваха музикално изпълнение по желание... Ахмет се усмихваше и пляскаше в такт с ръка по бедрото си. После се покланяше ниско преди да  обърне  гръб.

              Очите му светеха когато надвечер го оставиха в махалата. Сбогуваха се  и си обещаха, че пак ще се видят. Някой ден, някъде в бъдещето.

Преди да се качат в колата към тях се приближиха две дечица и му подадоха  малка кошничка. Вътре шаваше бяла топчица с любопитни черни очи и кафеви уши.

Името му изникна самò. Естествено  - Салчо.

              На Салчо му се наложи да изтърпи различни процедури от рода на къпане, обезпаразитяване, ваксиниране, ветеринарен преглед, изваждане на паспорт, все необходимости без които не можеше да премине границата.

Но пък получи голямо количество храна и ласки накуп.

Преди отпътуването Хал реши да звънне на Елена. Тя обеща да дойде на летището да ги изпрати.

И ето я - развява буйни червени къдрици, усмихва му се. Маха му с ръка за сбогуване, а той я гледа и дори няма смелостта да ù прошепне :"Вземи сърцето ми. То и без това без тебе няма да бие."

              Тук, в тази страна усещаше, че не може да ù сподели вълнението, което бе предизвикала у него, защото беше от онази група, спрямо която мнозина хранеха негативни чувства. Беше  виждал многократно по различни поводи насмешливи и подозрителни погледи, пренебрежително махане с ръка, до неприкрита, заканителна омраза...

              Въпреки, че изглеждаше и говореше различно, тук, в тази страна не би посмял да ù разкрие чувствата си...

Всичко в тази страна дори и най-простото изглеждаше сложно и невъзможно.

             Може би, ако тя дойдеше в Америка...  Тогава  щеше да е по-смел, да бъде себе си, без тежестта на етикета, който тук автоматично получаваше и носеше като жълта еврейска звезда...