38.

Настъпи тишина...

После Крейг каза бавно:

- Все още не съм решил...

- Ти... А другите какво мислят?

- Май не си започнал да схващаш. Аз – това сме ние. Ние – това съм аз. Той е аз, той е аз – посочи двата клонинга...

- Тоест – вие сте неунищожими?

Крейг се усмихна:

- Започваш да разбираш. Безсмъртни сме. Записи от съзнанието ми се пазят на две места. В нашия отсек има лаборатория, има и резервни тела. Засега сме само петима, но можем да станем повече. И – нещо много важно – ти си сам...

- Ами ако и аз съм си създал клонинги?

Дъглас отново се усмихна:

- Бо-Ян, ти си прекалено самоуверен, прекалено влюбен в себе си, та да приемеш дори свой клонинг. Даже се чудя как си се решил да имаш резервен модел. Нима твоята смърт и възкресението не те убедиха в ползата от клонирането?

- Признавам, не вярвам в предаността на клонингите... – кимнах аз и се загледах в седящия до вратата Крейг...

 - Което не ти попречи да си клонираш любовницата... – подметна той...

- Е, това е друго нещо...

Някой почука. Седящият до вратата Крейг отвори и падна мъртъв. Този пред мен изненадано завъртя глава и се строполи на пода. Третият не успя да мръдне – двама стражи го притиснаха към стола му...

Станах...

- Дъглас, току-що намаля с двама. Всъщност, с трима – и този ти пред вратата е мъртъв. Прав си, че бяхте петима. В момента издирваме последния ти...

Крейг мълчеше...

- Наистина, признавам, че всичко си обмислил, добър план си изградил, но... Забравил си моето присъствие. Кой те убеди, че не зная за отклонение 8? Нима не ти се стори странно, че аз се опитвам да обхвана всичко сам, да съм навред, а все избягвам коридор Е?

- Сега, като го казваш...

- Именно! Хайде, като си рекъл да си признаваме – аз усетих, че си подозрителен оная вечер. И си помислих: ами ако Дъглас не дойде, а представи свой клонинг? От вас – гениите, никога не знаеш какво може да се очаква. Е, рискувах – преформатитах те. Както казваш – клонинг. После внимателно наблюдавах. Открих някои много, много интересни неща. Например, ти излизаше от лабораторията в 10, 23 часа, а влизаш в ресторанта в 10, 21 часа... Две минути! Но – достатъчни като повод за размисъл... Сетне започнах да сравнявам видеозаписите от вътрешните камери. Дъглас, много работа си свършил – признавам. Обаче... В някои моменти те виждах на три места по едно и също време. Разбрах какво става. И задействах Шелдс...

Крейг подскочи, та се наложи пазачът да го притисне с дулото към стола...

- Да, показах му някои записи. И той заревнува. Знаеш вие, гейовете, колко сте ревниви. Дори към себе си. А в случая ти не беше сам – имаше други Дъгласовци. Не само замяна на Майкъл, а и по-добри от него – та кой по-добре от теб те познава...

- Майкъл... Какво е направил?

- Просто още един Крейг. С друго съзнание – напълно подчинено на мен. И, впрочем, влюбен в Шелдс...

Дъглас сведе глава...

- Искаш да кажеш, че ще ме убиеш и ще ме заместиш с клонинга?-

- Казвам го. Не само на теб. Зная, че в момента и другият Крейг слуша. Така е – няма занимание. Стои в отклонение 8 и ви очаква...

Крейг трепна...

- Няма смисъл, Дъглас... Отвън са охранителите, а резервният ви изход е запушен. Или ще се предаде, или ще умре, когато спрем въздухопровода...

Натам... Не е приятно. Крейг ми беше симпатичен – поне преди да разбера как ме е предал...

Някой префърцунен ще каже – но нали аз му поставих капан, исках да го направя човек с преформатирано съзнание, нали се е опитвал да се запази...

Да, да... Така е – от негова гледна точка. Обаче, историята се пише от победителите. И загубилият е винаги виновен...

Дори в това, че се е смятал достоен за победата...

39.

Натам...

Телата на четиримата бяха занесени в голямата лаборатория. Имахме нужда от биологичен материал...

Коридор Е беше блокиран. Но не очаквах последният Крейг да се предаде току-така...

Още повече, че той не знаеше – капанът беше щракнал...

Да, казах на клонинга за блокирания резервен изход. И така успокоих противника. Тъй като Крейг бяха си направили два изхода...

Сега оня смяташе да излезе през втория – неизвестния за мен...

Поне така мислеше...

Необходимо беше да го премахна и... Новият свят наистина е мой...

Засега все още не съм господар... На моя свят... И на онзи отгоре...

Засега все още има една пречка...

Но – тихо...

Да, той беше...

Промъкваше се през колектора на отпадните води. Сега беше точно до навлизането на тръбата в големия басейн. Смяташе оттам да ме изненада...

Изненада ще има... Да... Голяма изненада... Но за него...

Така... Така... Така... Пръстът ми беше на спусъка... Няма накъде да се скрие или измъкне – тръбата беше голяма, но плътна и здрава...

Е...

Ух, че трещеше...

Но нямаше кой да чуе...

Няма...

Оня се смъкна във водата, с лице надолу... Изчаках...

Мъртъв...

Най-после...

Светът вече беше мой...

- Това аз ли съм? – попита някой до рамото ми...Крейг... Новият Крейг... И аз не зная защо го взех с нас...

- А кой друг идиот ще хлътне в такъв евтин капан – отговарих сърдито, защото за момент трепнах...

Зад гърба ми се чу хихикане...

- Ама съм смешен сгърчен така...

- Ти да се беше видял във ваната – казах полугласно. Може би на него, може би на мен...

Впрочем, какво ме интересуваше дали е чул?

Надигнах се и сложих предпазителя на автомата. Зад ъгъла стояха тримата охранители – както им наредих. Не смееха да шукнат, само тоя се обаждаше. Разбирам го – странно е да се видиш застрелян...

Колкото и да не ти пука...

- Е – казах – да вървим...

Имах много работа...

Дори с три клонинга да си – работата е винаги повече от времето и възможностите ти...

При това – ако си се заел да градиш идеален свят...

С идеален център...

Ти...