Идеалният свят - 4.

6.

Опитът излезе успешен…

И пак седяхме с Дъглас Крейг на Зелената тераса – вече две седмици по-късно...

Отпуснат, разсеян, аз се вглеждах в далечината и мислех върху получените днес вести от моя човек в Държавния департамент. Тия идиоти смятаха, че ще спечелят дори ядрена война...

Планираха европейски конфликт, в който щяха да се сражават до последния европеец. А после пак да се появят и започнат строежа на новия свят. По техен план...

Забравяйки едно – при война главната цел не са стрелците в първите редове, а щаба на врага. И противникът вече има оръжия, с които може да достигне тоя щаба – ако ще и зад океана да е...

Отделно, че не е важно кой колко ядрено оръжие има. Важното беше, че реално запасите от него стигаха, за да унищожат планетата...

Или поне по-голямата част от нея...

На което аз разчитах. Все пак, какво спасение щеше да е, ако планетата е унищожена, а нейде на 50 – 60 метра дълбочина стотина човека са оцелели?

Ще изкараме някоя и друга година и...

Какво натам?

Знам – твърде несигурно беше да се разчита на късмета и съдбата. Но не вярвах във всеобщото унищожение. Трябваше, някак си трябваше, пораженията от войната да се окажат неголеми...

Все пак, майката Природа беше оцелявала много пъти...

Я как са изчезнали динозаврите, но останалите им съвременници – акули, гущери, крокодили – са стигнали до наше време. Да не говоря за насекомите и влечугите, пък за безсмъртните медузи – хептен...

Така че – увеличих темповете на работа...

Затова и бях извикал Крейг:

- Биофермата е готова за действие, господарю – каза той и ми наля питие. Беше застанал до креслото ми, поприведен, готов да изпълни всяка моя заповед...

- Крейг, а какво стана с новите форматирания?

- Сър, има вече осем човека, готови да живеят и умрат за вас. Вложил съм в тях бойни умения, тактическо мислене, две бази на изпълнителност – основна и резервна, както и комплекс на подчинение лично на вас...

- Дъглас, за охрана на Дома са ми необходими поне тридесет охранители...

Крейг виновно ме погледна:

- Да, господарю, зная... И всички се стараем – но знаете как се изразходват супердисковете. Бавно е програмирането им, а един стига само за три форматирания...

- Твоите помощници са добри. И се стараят, зная. ..

- За нас, сър, няма ден и нощ. Нашата цел е да ви служим...

Кимнах и замълчах. Всичко вървеше добре. Което трябваше да бъде – все пак, бях планирал основно нещата, предварително обозначих възможните проблеми и предвидих решенията им. Обстойно, с голям замах, на сигурна здрава база...

Домът беше почти готов. Единият апартамент трябваше да бъде за мен. Единадесет – за избрани хора, които можеха да си платят.

Етажът с общежитието можеше да побере близо сто човека. Но ми бяха нужни петдесет. По четирима в стая – обитателите на това ниво бяха непретенциозни, хранеха се с малко, но питателни средства за поддържане на живота и зареждане с енергия, личната хигиена беше автоматизирана и сведена до пълно почистване на организма веднъж дневно. В специално помещение, при специални условия.

За тези... Щях да кажа „хора“, но нека бъда точен – служители... Та за тях щяха да се грижат четирима от помощниците на Крейг. Също непретенциозни, многофункционални, със съзнание, форматирано около главната ценност на света – аз...

Огромната крачка към новия свят, към идеалния свят, в който хората са носители на мислене близо до моето и отражение на моето, беше почти направена...

Имах налице третото и четвъртото ниво на бъдещето – охранителите и научните работници. Първото виждах всяка заран в огледалото...

Оставаше да намеря второто ниво – интелектуалното. Тези, които щяха да се размножават и да владеят от мое име света...

7.

Ъптон Грей заемаше целия кабинет...

Грамаден, шкембелия, с голямо, сега намръщено лице... Усещаше се, че живее като властелин на света...

И на хората...

Поне така ме гледаше – отгоре... Едно – че и седнал беше висок колкото аз изправен, второ...

Второто се усещаше...

- Мистър Саркиз, - каза той бавно, цедейки думите като евреин, изстискващ лимон – Предложението ви е добро. Да, харесва ми... Мисля, че не е скъпа офертата. А и смятам да платя за два апартамента. Зет ми – Маркус Бийвър, е известен продуцент, чели сте за него... А, и сте се срещали по приемите, сега се сетих... Аз не си падам много по тия обществени комуникирания, но наистина той ми е споменавал за вас... Така че го познавате, предполагам, че имате впечатления...

Бийвър? Среден на ръст, разговорлив, с вечно движещи се ръце? Познавач на музиката – факт. Последно го видях в Литъл Хол, на концерта на оня индийски пианист. Загледах се – заинтересува ме каква ще е реакцията на продуцента, държащ в ръцете си едва ли не половината шоу бизнес на континента...

А той се беше отпуснал, през полусмъкнатите клепачи вперил поглед към сцената, внимателно слушащ и... Наистина – изживяващ музиката...

Че какво? Нормално... И аз въртя какви ли не бизнес мероприятия, но у дома предпочитам да чета и да гледам филми – далеч от делника...

Бийвър също имаше свой свят. При това много, много далече от бизнеса...

- Да, мистър Грей, това е чудесна идея...

Ъптон Грей раздвижи бавно устни:

- Няма да искам отстъпка заради купуването на два апартамента... Но – има по-важен въпрос...

- А именно? – придвиж се напред и почти опрях коляно в неговите стърчащи нагоре греди...

- Ръководството... В шахтата...

- Дома, мистър Грей, в Дома...

- Добре, в Дома... Там ще сме 12 семейства. И охрана. И обслужващ персонал...

- Така е...

- Кой ще ръководи цялото това общество?

Очаквах подобен въпрос. Големите бизнес играчи не обичат да имат треньори или ментори...

- Америка все още е страна на свободата...

Грей се намръщи:

- Ух, с тия шаблони... Избухва война, ние сме се спасили, чакаме улягане на страстите и радиацията... Кой ще ръководи? Кой ще каже кога може да се излезе навън? Кой ще реши какво ще има за обяд утре?

И да не беше истина, отговорът ми звучеше добре.

- Комитет. Ще има комитет от трима души, които ще вземат важни решения на базата на предложенията на останалите. Вашият апартамент ще си е ваш – там друг няма да има думата. Дори да се убива вътре... Но, ако се съзре опасност за обществото – комитетът ще се намеси...

- Комитет... После диктатура... И диктатор... – видимо мистър Грей беше с добро историческо образование...

- Няма как да стане, мистър Грей... Имаме охрана, има ме и мен...

- Точно от вас се боя, мистър Саркиз, извинете за прямотата... Вие сте умен, вие познавате Дома като петте си пръста, вие можете...

- Нищо няма да мога, мистър Грей... Именно, защото и аз се смятам за умен, разбирам, че един човек няма шанс да оцелее. Нужно е общество. Нужна е взаимопомощ. Нужни са още хора... Иначе щях сам да се настаня в Дома и да оцелявам сам, заедно с екипа ми...

Мистър Грей се замисли. Наистина – защо ще му е на човек диктатура в един празен, разрушен свят? Ще може да оцелее някак си, вярно. Обаче – сам... Докога? А в Дома – хора, специалисти, обособен кръг от тези, които спомагат за запазване на човешкото...

Властта е хубаво нещо – но не властта в затворено помещение, сред мразещи те...

Нещо такова си мислеше Ъптон Грей...

И усещаше, че диктатурата не е възможен риск...

Разбирах го – въпреки затвореното му в маската лице...

- Добре – стана той – Значи се разбираме – два апартамента, автономност, пълна свобода... Чекът на ваше име ли да е?