Играта на минички явно го забавляваше. Беше си избрал най-трудното ниво, при което ти трябва повече мислене и по-малко шанс. Поне за двадесети път го „убиваха” и той все така упорито започваше отначало. Не играеше за рекорд, просто така, сякаш да докаже на себе си, че няма да се примири да губи всеки път. Приятелката му тъкмо излизаше от банята и от вратата на кабинета му надникна вътре, видя го колко съсредоточен играе и въздъхна. Искаше да е повече време с нея. Той обаче се занимаваше с други неща в момента. Не му беше до нея.
- Ела да ядеш. – гласът ù, леко писклив, се промуши между процепа на вратата на кухнята и стигна до него точно в момента, когато поредната му игра свърши.
- Стига си ме занимавала с глупости. – дочу се гласа му, все по-ядосан.
- С глупости? Искам елементарни неща – като съм вкъщи, да сме заедно. А глупостите са там, на компютъра ти.
- Видя ли какво направи! Отново ме убиха – ядът му вече преливаше чашата. Стартира наново, за 27-ми път играта. Малките квадратчет ...