Играта на минички явно го забавляваше. Беше си избрал най-трудното ниво, при което ти трябва повече мислене и по-малко шанс. Поне за двадесети път го „убиваха”  и той все така упорито започваше отначало. Не играеше за рекорд, просто така, сякаш да докаже на себе си, че няма да се примири да губи всеки път. Приятелката му тъкмо излизаше от банята и от вратата на кабинета му надникна вътре, видя го колко съсредоточен играе и въздъхна. Искаше да е повече време с нея. Той обаче се занимаваше с други неща в момента. Не му беше до нея.

- Ела да ядеш. – гласът ù, леко писклив, се промуши между процепа на вратата на кухнята и стигна до него точно в момента, когато поредната му игра свърши.

- Стига си ме занимавала с глупости. – дочу се гласа му, все по-ядосан.

- С глупости? Искам елементарни неща – като съм вкъщи, да сме заедно. А глупостите са там, на компютъра ти.

- Видя ли какво направи! Отново ме убиха – ядът му вече преливаше чашата. Стартира наново, за 27-ми път играта. Малките квадратчета отново се наредиха на екрана, за да покажат бездушно, че не са част от спора им.

Той се концентрира и едно след друго започна да ги премахва, играейки с пълна съсредоточеност. Още 10 мини, хайде, можеш! – говореше си вече на глас той. – Още само 4. Хайде, малко остана. Мисли сега, мисли!

Стаята се изпълни с радостни възгласи. Беше спечелил.

- Аз съм победител! Най-добрият! Ела да ме прегърнеш! – с вдигнати ръце той вече се разхождаше из къщата. – Къде си, скъпа?

Странно. Никой не му отговори. Той обходи стая след стая, мина през кухнята, където видя изоставеното си заради играта ядене, излезе дори и на двора, но само за да получи неодобрението на съседското куче.

- Странно, - прошепна си той, вдигна рамене и каза – Какво пък, нали съм шампион.

Няколко часа по-късно тя все още липсваше в къщата. Той мина през банята, взе си бърз душ, позавъртя се още малко около компютъра и реши да си легне. Позачуди се за момент дали да остави външната врата отключена, след което си каза – „тя нали има ключ” и си легна. Обърна се настрани, сложи ръка под възглавницата и напипа нещо студено. Светна нощната си лампа и погледна. Беше ключ. Ключът от външната врата. Нейният. Той се изправи в леглото, сърцето му заби учестено, огледа се незнайно защо, след това скочи от леглото и отвори гардероба. Беше празен. Как беше възможно той да не види как тя си тръгва с целия този багаж?

Нея не просто я нямаше – тя наистина си беше тръгнала. Беше ù писнало да се прибира, да приготвя нещо за ядене и да го намира все на компютъра. Играеше с часове. Първоначално тя си казваше, че това, че не се отказва лесно от една игра, е нещо хубаво – символ, че ще се бори за всичко ценно в съвместния им живот. После осъзна, че той е толкова пристрастен към играта, че същият този живот отдавна се е превърнал в едно странно бездиханно съществуване. Имаше къде да отиде. Реши всеки ден, докато той играе на същата тази, вече омразна за нея игра, тя да изнася част от дрехите си. Правеше го ден след ден, цяла седмица. Той така и не забеляза. Забелязваше само екрана и онези малки квадратчета по него...

Беше вече някъде след полунощ. Сълзите в него се бореха да излязат на повърхността. Обичаше я. Или поне я обичаше до скоро. Някак си я беше загубил. Беше сметнал, че тя винаги ще е до него, че му е даденост и че никога няма да си тръгне. Беше сбъркал фатално. Беше я заменил с една обикновена, бездушна игра на минички. И даже и да поискаше прошка, тя сигурно нямаше да се върне.

- Колко съм бил глупав. Загубих най-ценното до мен, заради нещо толкова скучно.– въздъхна той, избърсвайки няколкото сълзи, прокраднали се по бузата му. – И на какво ме научи играта? На нищо! Глупак!

 Огледалото отсреща го гледаше обвинително.

- Всъщност май има нещо – разбрах, че ако искаш да победиш, не трябва да се отказваш след първото поражение. Значи? Значи мога и трябва да я търся, докато си я върна обратно!

Решението му беше смело. Няколко секунди по-късно той вече беше навън в мрака. Имаше една цел, да я намери и да си я върне. Не в дома, а в сърцето. Там, където до преди малко се беше настанил електронния ум на домашния компютър.

.........

- Ела да ядеш!

- Идвам, скъпа. – Той остави книгата, която четеше и я прегърна.  - Прекрасна си!

Няколкото дни, в които я беше търсил, го бяха променили. Компютърът стоеше в един стар кашон и сега всичко, което му трябваше, стоеше до него. Жива и усмихваща се. Нямаше повече да я изпусне. Никога!