16.08.2018 г., 8:43 ч.

 Игрите на страха - четвърта част 

  Проза » Повести и романи
493 0 0

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

VI

 

Навън вече се бе стъмнило и само светлината на огромните прожектори върху заграждението осветяваше нощта. Няколко човека от групата на Владимир стояха върху заграждението и стреляха вероятно по група зомбита, която нападаше лагера. Изкачих се горе и тогава разбрах какво в действителност се случваше. Пред портата имаше кола заобиколена от зомбита, а в нея, за мое голямо учудване и облекчение, бяха Габриела, Тедо, Сашо и Дидо. Почувствах се спокойна, но знаех, че трябва да ги измъкнем от тази трудна ситуация колкото се може по-бързо. Извадих пистолета и разчистих пространството в близост до заграждението. Скочих на земята и извадих катаната. За пръв път щях да използвам подобно оръжие и за това действах предпазливо. Когато обезглавих няколко бродещи и установих, че не е чак толкова трудно започнах по-уверено да напредвам към колата. Зомбитата ме забелязаха и понеже бях по-лесна плячка се насочиха право към мен.

- Елате ми, копеленца – извиках и пронизах едно от тях.

Прибрах меча и свалих пушката от гърба си. Отстрелвах някой от бродещите и разбивах главите на други с приклада. В суматохата приятелите ми успяха да се измъкнат от колата и да се качат на безопасното заграждение. Когато го направиха аз също се опитах да се изкача, но една от гадините хвана крака ми.

- Голяма грешка сладък – казах аз и го сритах.

То падна, а аз се метнах върху него и размазах главата му с приклада на пушката. После се изкачих при другите и им помогнах окончателно да разчистим периметъра. Тогава забелязах, че Влади и моите хора ме гледат като гръмнати, но дори не попитах защо. Просто хвърлих пушката и ги запрегръщах. Разплаках се от щастие докато последователно се хвърлях на врата на всеки от тях и само повтарях:

- Слава богу, живи сте.

Треперех и същевременно не можех да сваля усмивката от лицето си.

- Какво беше това преди малко? - с изненада ме попита Дидо.

- Какво да е спасявах ви задниците.

- Беше лудо! Къде се научи да правиш тия неща – попита Тедо с присъщата за него шеговитост.

- Адреналин, братче! - отвърнах аз.

- Ебаси адреналина! Ти сигурна и нас можеше да изтрепеш – пошегува се Габи.

- О, в никакъв случай. И аз си имам мярка все пак.

- Да, убедихме се в това. - намеси се Влади.

След като всички се успокоихме въведохме новодошлите в блока, за да им покажем стаята, в която щяха да прекарат нощта. Помогнахме им да пренесат багажа си и забелязах нещо много странно, нямаха почти никакви оръжия. Само ножове и една бухалка.

- Много скромно бойно снаряжение – пошегувах се аз.

- Ами това успяхме да намерим – отвърна ми Тедо.

- Все пак е нещо, но как стигнахте до тук само с това? Не срещнахте ли зомбита по пътя.

- Честно казано не. Първия ни сблъсък с тия противните беше когато влязохме в града.

- Късметлии!

- Денис, може ли да поговорим за момент – прекъсна ни Габи.

- Да разбира се. Какво има? - попитах аз като я издърпах на страни.

- Кой е този, който постоянно се движи с Миро?

- Ами името му е Иван, сблъскахме се с него по пътя за насам.

- И е тръгнал с вас просто ей така?

- Не разбира се. Качихме го, защото ми спаси живота.

- Каквооо! - ококори се Габи.

- Ами стана така, че Миро поиска да опитаме да отстраним група зомбита от пътя. После осъзна, че са прекалено много, но все пак се опитахме. Едно от последните ме беше притиснало към земята и някой го застреля. По-късно разбрах, че това е бил именно Иван.

- Боже, добре че е бил той иначе.....не ми се мисли. -

Така е, нямаше как да не го качим. Дължах му живота си, а и е такъв сладур, душичка.

- Така е.

- А ти и другите как се открихте?

- Ами получи се така, че........

И така започна история, която продължи цял час. Дори и най-малката подробност ми беше разказана, чак до момента, в който са се озовали пред нашета порта. И ми беше наистина интересно понеже бяха преминали през доста перипетии докато ни открият. Хубавото бе, че ми каза, че има и други оцелели, които обаче не се тръгнали към Стара Загора. Но въпреки това пак се беше някакво успокоение. След като приключи с разказа си и помогнах да се настани в стаята и отидох да огледам как са нещата навън и колко още зомбита се привлекли изстрелите ни. Изкачих се на стената където пазеха двама от хората на Владимир и когато видях само десетина бродещи се успокоих.

- Как е положението – попитах едно от момчетата.

То бе слабо, но за сметка на това доста високо. Макар че почти всеки спрямо мен бе висок. Имаше черни очи и къса коса със същия цвят. Страхът който изпитваше бе ясно изписан на лицето му. Лице което между другото ми се струваше странно познато, но не се сещах от къде точно.

- Сама виждаш, дойдоха още доста – отвърна той плахо.

- Не са чак толкова много.

- Как така? Та те са десетки.

- Не само 12,13, 14...... ето само 17 са, нищо особено.

- За теб може би, но за мен са си много.

- Я ми кажи как се казваш?

- Всички тук ме знаят като Дики, но всъщност името ми е Денислав.

- Е добре Дики, можеш ли да стреляш с това – попитах като посочих пушката му.

- Почти.

- Как така?

- Почти успявам да улуча целта.

- Хахах, шегаджия. Я покажи на старата си кака какво можеш.

Той кимна и насочи пушката. Уцели едно от зомбитата в рамото и я свали.

- Добър изстрел, важно е че улучваш мишената, а с точността ще се справим в последствие.

- Е старая се, но все пак съм прост компютърен специалист, това не е за мен.

- Мхмм, сега ми се изясни. А на колко си?

- На 19.

- Оуу, много си млад. Даже не съм ти и кака.

- Хахахх, така е.

- А той по-добре ли се справя?

- Кой?

- Момчето което пази с теб.

- Може да се каже, но не знам как ще се разбереш с него.

- Е ще опитам.

Приближих се до другото момче, което стоеше на около 2-3 метра от нас и плахо поведох разговор.

- Здрасти, аз съм Денис, приятно ми е.

Той не отвърна, а продължи да наблюдава зомбитата на пътя. Гледах го и преценявах шансовете си за успех. Съдейки по намръщеното му изражение, не бяха големи. Бе с нормален ръст около 1.75, средно телосложение, лице излъчващо детска невинност и същевременно мъжествен чер, кестенява коса, сиви очи и сравнително спортно тяло.

- Извинявай, ще ми обърнеш ли внимание?

Отново не получих отговор. Ядосах се и като забелязах, че той така съсредоточено следи зомбитата ми хрумна идея. Свалих пушката от рамото си, залегнах върху оградата, опрях приклада в рамото си и изстрел след изстрел свалях зомбитата. Убих голяма част от тях така, а после бързо скочих от другата страна и отново развъртях катаната. Разчистих улицата и подсвирквайки си се качих обратно при мълчаливия младеж.

- Сега няма какво да наблюдаваш, така че би ли ми обърнал малко внимание.

Той извърна глава, погледна ме право в очите, наведе се към мен толкова, че вече ни деляха едва няколко сантиметра и прошепна:

- Какво искаш от мен, позьорке.

- Искам само да се запознаем, нищо повече.

- Мартин, приятно ми е, а сега се махай.

- И защо искаш да се махна?

- Такива като теб са ми ясни Денис. Искате да сте в центъра на вниманието и постоянно се опитвате да се покажете с нещо. Например това преди малко.

- Ами всичко това беше, за да спреш да се правиш на мачо и да ми обърнеш внимание. Просто се опитвах да съм любезна.

- И к`во сега, искаш медал ли?

- Не казвам това просто очаквах малко любезност. Все пак не сме врагове, нали?

- Така е. Но не сме и приятели, нека ти е ясно.

Разбрах че трудно ще изляза на глава с него, а и ми се струваше, че за в бъдеще ще създава доста проблеми. Покорно се оттеглих и минавайки покрай другия чух само едно тихичко:

- Казах тииии...

Усмихнах се и слязох от стената.

Докато вървях бавно към входа чух грубия глас на Мартин да подвиква след мен. Не му обърнах внимание мислех, че ме дразни, но изведнъж той извика:

- Извикай Владо веднага, нападат ни, чуваш ли тъпа кучко.

Обърнах се и му хвърлих презрителен поглед, след което се затичах към стаята на лидера.

- Влади, Владииии....... - крещях докато бягах по стълбите.

- Какво има ? - отвърна той.

Гласът му се чуваше някъде от горните етажи и за това се спрях.

- Нападат ни, събери хората си и елате бързо.

Той притича надолу и дойде до мен.

- Как така ни нападат малката?

- Ами не знам. Онзи заядливия, който пази на стената ми каза да те повикам.

- О, запознала си се значи с Марто.

- Да, имах нещастието.

- Като те опознае ще те хареса не бой се.

- Е да се надяваме. В противен случай с този негов странен характер и държание ще си имаме проблеми.

Двамата слязохме бързо на долу и се спряхме под стената. Момчетата горе вече бяха с едно повече и стреляха вероятно по голяма група бродещи, нападнала лагера.

- Как е положението момчета справяте ли се? - попита Владимир.

- Качи се и виж сам. - отвърна му Мартин.

Ние само се спогледахме и се втурнахме да изкачваме стената. Щом се озовахме горе разбрахме колко сериозно всъщност бе положението. Зомбитата буквално не можеха да се разминават. Някой от тях се спъваха и падаха а другите просто минаваха върху тях. Ужасът беше пълен!

- Нападат ни, всички при стената! - провикна се Владимир, а мощният му глас едва не проглуши ушите ми.

Няколко човека от групата му се показаха на прозорците и щом видяха какво става веднага се затичаха към нас. С Владимир се присъединихме към момчетата и опитахме да разчистим лявата страна на оградата, но беше почти невъзможно. На мястото на всяко убито зомби пристигаха нови две. Бавно, но сигурно те разклащаха стената и трябваше да решим какво да правим и то бързо. В противен случай рискувахме живота на всички в лагера си.

 

 

VII

 

 

С няколко красноречиви погледа Владимир ми показа, че е на същото мнение на каквото бях и аз самата, а именно да напуснем лагера и да потърсим друго сигурно място, където да прекараме нощта. Той кимна, а аз му отвърнах.

- По колите! - изкрещях и скочих от заграждението – Всички да излязат от сградата, веднага. Гласа ми, който беше най-силната ми природна даденост, отекна между сградите. Всички изскочиха навън, а момчетата върху заграждението продължиха да стрелят докато ние товарехме колите и се приготвяхме за път. Решихме да използваме останалите военни камиони, защото бяха по големи, а и имаше повече място отколкото в обикновена кола. Жал ми беше, че трябваше да зарежа моята, но ситуацията го изискваше.

Всичко беше опаковано и готово за отрицателно време. Хората се качиха и беше време да потегляме.

- Хайде момчета, слизайте от там. - подканих останалите върху заграждението.

- Идваме! - отвърна ми раздразнено Мартин.

В този момент едно зомби, което бе успяло да се изкачи незнайно как по стената го сграбчи за крака. Другите вече бяха слезли и той бе единствения останал горе.

- Дръж се – извиках и се затичах към стената.

Изкатерих се пъргаво и за щастие той се бе отбранявал добре и зомбито не беше успяло да го захапе. Пушката му обаче беше паднала долу. Реагирах бързо и хванах бродещия за качулката на якето, с което беше облечен. Тръшнах го на земята и преди да успее да реагира му размазах главата с приклада на пушката си. След това протегнах ръка към падналия си боен другар.

- Хайде да вървим.

- Не ми трябва твоята помощ – отвърна ми той и бутна ръката ми.

- Просто проявих учтивост, но щом си на това мнение, добре – казах аз с престорено спокойствие, но вътрешно ми се искаше да го метна за храна на бродещите.

Смъкнахме се от заграждението и се качихме в камиона, който щеше да води нашия импровизиран цивилен военен кордон. Владимир седеше на шофьорското място и вече беше запалил двигателя.

- А сега как ще се измъкнем от тук? - попитах аз.

- Има нещо като авариен изход на края на тази улица – отвърна Владимир като потегли и подкани всички да го последват. Двигателите изръмжаваха един след друг и камионите потегляха, а в кабината на нашия се беше възцарило мълчание. Мартин ме гледаше с презрение, а Влади не откъсваше очи от пътя. Почувствах се страшно неловко, но нямаше как да сляза и да се преместя, нито можех да го накарам да спре, за да сляза. Най-неочаквано Мартин се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

- Защо го направи?

- Кое? - отвърнах аз тихо.

- Защо дойде да ме спасиш?

Тонът му бе станал необичайно спокоен и вече почти не долавях връждебност в него.

- Защото така реших.

- Ти си луда, ще си помислят нещо.

- Е, какво от това?

- Знаеш.

- Не, аз нищо не знам.

- Не се прави.

- Не се правя, просто изпълнявам уговорката ни.

- Какво си шепнете вие двамата – попита Владимир с неприкрито любопитство.

- Нищо, предупреждавам я, че ако пак се втурне да ме спасява ще си изпати.

- Да, потвърждавам и няма да го правя повече.

- И какво лошо е сторила? Само е искала да помогне.

- Спокойно Влади, щом той не иска няма да спасявам жалкия му задник повече.

Отново се умълчахме и само зяпахме правия път. Всеки очевидно се беше замислил за нещо, което го тревожеше ако можеше да се съди по омърлушените ни физиономии. Не след дълго стигнахме до порта, която трябваше да е предполагаемият авариен изход. Влади слезе, като остави камиона запален и погледна през процепа под вратата.

- Чисто е! - извика той и натисна бутона, който отваряше портите.

След това се върна при нас и подкара напред. Щом и последния камион излезе чухме как вратите се затръшват тежко и шумно зад нас и някак това донесе на всички ни някакво своеобразно успокоение. Сега оставаше само да намерим друго подходящо място, на което можем да пренощуваме далеч от зомбитата.

- И сега на къде – избързах да попитам.

- Към първо районно – каза Владимир и се засмя.

- Сериозно те питам.

- И аз ти давам сериозен отговор. Ще пренощуваме там и утре рано потегляме за София.

- Ужас.

- Какво против имаш – намеси се Мартин.

- А не, нищо.

- Добре тогава, решено е.

За мое огромно облекчение до целта ни оставаха само няколко пресечки. И въпреки мълчанието те изминаха доста бързо. Оставихме камионите на улицата пред управлението и щурмувахме. Единственото, което открихме бяха обезглавените тела на двайсетина униформени. Извлякохме труповете навън и ги запалихме, след което залостихме вратата и се настанихме. Всеки си намери местенце, а аз и моята групичка, която вече се състоеше от седем души, се настанихме в една от по-големите стаи. Намерихме оръжейната и се заредихме с муниции. Дори може де се каже, че бяхме прекалили, но се съмнявах да останат неизразходвани. Оставих хората от групичката да поспят и започнах да обикалям из сградата, за да потърся някое по-усамотено място където да се скрия и да осмисля някои неща които ме тревожеха. Беше наложително да реша дали да споделя с някой тайната или да продължа да се преструвам и да спазвам уговорката. В такъв момент всеки би се зачудил каква ли е тази уговорка и с право, дори аз самата се чудех. Докато се лутах безцелно по коридорите видях една открехната врата в дъното на един от тях. Започнах да се приближавам предпазливо към нея като предвидливо извадих катаната от ножницата. След като се приближих достатъчно протегнах ръка и хванах дръжката. С едно бързо движение отворих широко вратата и точно преди да замахна с меча застинах на място. В мрачното, подобно на килер помещение, стоеше Мартин, който се бе втренчил в мен а погледа му излъчваше явно неодобрение и изненада. Присъствието ми очевидно го дразнеше.

- Я ела тук веднага! – каза той и ме дръпна при себе си, след което затвори вратата. Стана тъмно като в рог и можех единствено да разчитам на обонянието и слуха си, за да се ориентирам. Долавяше се мирис на застояло, но и свеж аромат на цветя. Тоя вероятно идваше от някоя туба почистващ препарат или нещо подобно. В тихата стая се чуваше само тежкото ни дишане и малките крачки, които правех аз, за да определя къде по-точно се намира той.

- Защо пристъпваш така?

- Търся те.

- Ето ме, тук съм – прошепна той някъде иззад мен.

- Къде? - отвърнах и отстъпих крачка назад.

След което се обърнах кръгом и протегнах лявата си ръка напред. Тя се допря до нещо и след като опипах осъзнах че това е не друго, а суитчара му.

- А сега ще благоволиш ли да ми кажеш защо ме набута тук?

- Да!

- Е?

- Трябва да поговорим.

Стори ми се странно и останах искрено изненадана от факта, че ми говореше така спокойно, но нямах намерение да разпитвам за причината.

- И за кое по-точно. Та ние с теб едва се познаваме.

- Тук няма никой.

- И какво от това?

- Стига знаеш за......

- Кое? „Уговорката“ ли?

- Именно.

- Знам, но ти май не помниш, че в последния момент тя беше променена.

- Така е. И все пак.........

- Оооо, без такива. Възнамерявам да спазвам обещанието си непознати.

- Не се справяш особено добре.

- Справях се, докато ти не реши, че трябва да ме заговориш пред Влади.

- Няма да се усети. Той е идиот.

- Е със сигурност е доста по-умен от теб.

- Нека не се заяждаме, моля те. Много добре знаем как са нещата.

- Аз не знам, кажи ми.

- Ами всичко приключи, вече сме непознати и всички трябва да мислят така.

- А Миро?

- Той вече говори с мен, казах му как са нещата и той се съгласи да не се издава.

- Предател. - промърморих аз тихо и продължих - И пак не ми стана ясно защо ме извика? Казваш ми само неща които знам.

- Исках да ти кажа......трудно е.

- Да бе, то само на теб ти е трудно.

- Не казвам това......има нещо, което не знаеш.

- И то е?

- Амиии......трудно ми да.....

- Какво? Трудно ти е да си признаеш, че не се разделихме заради родителите ти, а защото секса по веднъж месечно не ти стигаше? А може би разстоянието по между ни ти идваше в повече? Или ти е трудно да признаеш, че именно по тази причина спеше с всяка, която ти върже докато аз стоях, като глупачка с телефон в ръка и чаках да ми се обадиш? Неее, сегурна съм, че този път ще позная. Трудно ти е да ми кажеш, че докато уж беше с мен си се събрал с бившата си.

- Ама....

- Няма „ама“!

-Ти от къде......

- Имам се начини. Не ти ли казах, че те проверявам от време на време? Упс, пропуснала съм явно. Дано не се сърдиш, че съм премълчала нещо подобно.

Той замълча. След което чух как отстъпи бавно в страни и пусна осветлението. Гузното му изражение и сведената глава ясно ми показаха, че най-после бе осъзнал какво е направил. Цялото му лице се бе изчервило от срам, а по челото му бяха избили капки пот.

- Аз...... - едва прошепна той.

Без да кажа и дума свалих лентата от китката си и посочих белезите. Повдигайки бавно главата си той ме погледна, а после впери погледа си в ръката ми. Очите му се отвориха широко, а ръцете му затрепериха. В момент на слабост или просто, за да се направи на загрижен Мартин погали китката ми и ме погледна в очите.

- Съжалявам. Не знаех, че съм те подтикнал да направиш нещо толкова сериозно.

- Е да беше го предвидил! – отвърнах ядосано и дръпнах ръката си.

В този момент мислех единствено как да се махна от там. Но нещо сякаш ме спираше и не ми даваше да помръдна. Силата, която ме накара да призная всичко, внезапно се бе изпарила. Мартин не смееше да ме погледне в очите, а аз не смеех да погледна него, за да не види сълзите, напиращи да излязат. Борех се със себе си, опитвах да се сдържам, но както обикновено безуспешно. Сведох глава надолу и затворих очи. Една сълза се отрони и падна на пода, после втора и трета. Те се разбиваха в земята на стотици малки капчици, а с всяка следваща аз се чувствах все по-слаба и безпомощна. Тихият ми плач явно бе привлякъл вниманието на Мартин, защото той вдигна глава и ме погледна.

- Знаеш че мразя да те виждам да плачеш.

- Не ми пука, а и за теб вече не би трябвало да има значение.

- Пука ми, и то много.

- И защо?

- Защото още имам чувства към теб.

- Поредната опашата лъжа. Не ти ли писна вече да си играеш с чувствата на хората.

- Защо да е лъжа.

- Защото от твоята уста не може да изрича друго.

- Не е така.

- А как е! – изкрещях – Обясни ми.

- Казвал съм ти много неща, които наистина мисля.

- Хммм, така ли? Аз не вярвам. Единственото, което мисля че си ми казал на сериозно е цитирам „Виж какво, не те обичам вече, нямам чувства към теб“.

- Не е така!

- И продължаваш. Знаеш ли какво писна ми да споря за миналото, махам се. Не ми пука какво чувстваш, защото аз вече не изпитвам нищо. Дойде ми до гуша от оправдания.

Силата отново се върна. Обърнах му гръб и понечих да отворя вратата, но той хвана ръката ми.

- Недей, не си тръгвай. Знам че направих някои грешки, но.....

- Грешки? Така ли ги наричаш? Това твоето бяха смъртни грехове.

След тези думи се отскубнах от него и излязох, затръшвайки вратата след себе си. Затичах се по коридора със сълзи на очи и мислех само как да се махна по-далеч от това място. Върнах се при групата си и без дори да поздравя се свих в единия ъгъл и заплаках.

- Денис, какво ти е? - заразпитваха ме те един през друг.

- Просто ме оставете, моля ви - прошепнах през сълзи.

- Какво е станало, защо плачеш? - попита Дидо.

- Оставете ме, не ми се говори.

- Нека я оставим тя ще ни каже когато се успокои – каза Миро и ме погледна с разбиране. Той знаеше причината за сълзите ми и бе явно обезпокоен от случващото се.

- Но тя плаче, защо плаче? - попита го Габи.

- Вижте сега, истината е, че.....

- Не им казвай, нека не задълбаваме в темата. - прекъсна ме Мирослав.

- Но защо, те са длъжни да знаят.

- Какво да знаем, какво става по дяволите – разбесня се Дидо.

- Споко Дидо, всичко е наред – казах аз и изтрих сълзите си.

- Нали виждам, че не е.

- Не е така, добре съм.

- Денис, я ела да си поговорим насаме – каза Габи и ме извлече от стаята.

- Какво? - попитах я аз тихичко.

- Не се прави на луда, аз знам забрави ли?

- Добре де, говорихме и му казах всичко които знам.

- И той какво?

- Нищо засрами се и почна да се оправдава.

- Той знае ли, че аз съм наясно как стоят нещата.

- Предполагам, че поне толкова ум има в главата да предположи, че най-добрата ми приятелка знае всичко.

- И сега какво?

- Нищо, продължаваме да спазваме уговорката и да се правим на непознати. Остави ме сега, имам нужда да поспя. Утре ще е тежък ден.

- Всички имаме нужда от това.

Последва мълчание, след което и двете влязохме обратно вътре.

- Всичко е наред, добре е, а сега да поспим – успокои ги тя.

Всички кимнаха и се приготвиха за сън. Беше поне 3 през ношта и повечето хора в сградата вече спяха. Не след дълго и членовете на моята група спяха дълбоко. Единствено аз стоях будна и се взирах в тавана, но накрая също се предадох на умората и заспах дълбоко.

 

» следваща част...

© Денис Лайтнън Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??