Излезе.
Бавно. Смутено.
Извини ми се.
От вратата. Преди да я затвори.
Притеглих цигарите. Не обичам да казвам не.
Обърнах се да седна.
Подпря ме гласът на Нона:
-Познаваш ли го?
-Не! Не съм го и виждал. Ти да не го познаваш?
-Той беше първият кмет тук след девети.
-Я! И идва направо при мен! Не е отишъл при сегашния си наследник и от там да ме привикат.
-Не е ходил и няма да отиде. Не си от тук и не знаеш какво е ставало.
Дръпнах един дим, изгледах Нона и викам:
-Не мрънкай, ами казвай!
След десетина дни човекът отново дойде. Приближи се плахо. Поканих го да седне. Знаех за какво идва. Предния път го отрязах без много обяснения.
-За същото ли идвате?
-Да. Много ми се иска да я запазите.
-Тогава не Ви обясних защо не я пазим. Гледайте какво ще ви покажа на този план. Върху нея прекарваме нова улица и то голяма. Много голяма.
-Знам, но една позната ми каза, че само от Вас зависи да изместите улицата и да я запазите.
И замълча!
Стои и мълчи…
Интелигентна физиономия.
Вероятно е на около петдесет. Среден на ръст. Коса, която вероятно е била къдрава и е имала цвят. Сега е почти изправена и смущаващо безцветна. Пепел.
Стои и мълчи…
И аз уж мълча.
Дали пък не греша? Дали да не огледам пак района? Все още не е късно за промени. Все още само от мен зависи.
И станах!
-Да тръгваме! Ще огледам пак къщата.
И тръгнахме.
И сме там.
Отвори портичката и ме покани.
Влизаме. Малко спретнато дворче. Къщичка. Малка... Оглеждам отвън, влизам и вътре. Една малка стаичка, почти празна. Срещу нея друга, по-голяма. И тя почти празна. Диван, печка, маса, стол. Голи стени. Само на едната – снимка. Жена. Млада. Хубава. Едни големи, ама много големи очи…
Нямам повече работа тук. Излизам.
Дочувам:
-Да пием поне по едно кафенце.
Да откажа едно кафенце и то по това време! Аз, маниакът на кафе и цигари. Малка масичка, две столчета и после едно джезвенце и две чашки. Господи, колко малко му трябва на човек!
Сръбвахме. Свършихме чашките, та доля пак. Бъбрим. За времето, за работата, за това, дето се прави наоколо. Бъбрим. Преструваме се. И той знае, че това не ме интересува и аз знам, че и той не се интересува.
-Ще ми се да питам нещо - викам по едно време.
-Питайте. Стига да мога да Ви отговоря.
-Когато дойдохте за пръв път при мен, жената, с която работим, ми разказа нещо. То ми се стори толкова абсурдно, че изобщо не го възприех.
Замълча. Припали цигара и чак тогава отвърна.
-Не знам какво Ви е разказала, но ако то е било абсурдно, значи е верно.
-Били сте партизанин?
-Да.
-И политкомисар.
-Така беше.
-За главата Ви са давали много пари.
- Е, имаше такова нещо.
-А жена Ви що не стана партизанка?
-Не успя. Оная вечер през четирисет и втора у дома дойдоха двама от нашите нелегални. За храна и да ни изведат при тях. Откриха ни. Ние се измъкнахме, но… жената остана. Инквизиция, съд… и затвор.
Замълча пак. Придърпа кълбо дим.
-После сте станали кмет. Първият.
-Така стана.
-Станалото след това не проумявам.
Замълча, отпи и промълви:
-Една нощ връхлетяха тук. Не чакаха да отворим вратата. Изкъртиха я. Искали са да нямаме време за нищо. Да ни видят така, както сме си легнали да спим. Водеше ги секретарят на градският комитет. Бяхме заедно в отряда. Връхлетяха. Заслепиха ни.
-А после?
-После, а да го прескочим. Виж косата ми. Побеля за една нощ. Изхвърлиха ме от партията и отвсякъде. Изхвърлиха, но оживях… Тя не издържа.
Замълча!
Пусна няколко кълба дим, отпи от чашата:
-Бяхме с пижами. Спяхме с пижами. Постъпил донос. Пролетариатът не спял с пижами. Спи с това, с което е работил. С него или гол! С пижами спят буржоазни търтеи. Враговете на народа. Буржоазни отрепки!
Отпи. Замълча дълго. Припали.
-Къщата! Само тя ми остана. Затова исках да се запази. Двамата си я направихме. С голи ръце. Две стаички. Едната остана празна. Тогава не беше време за деца. Правехме революция. Борехме се, мечтаехме… После...
Замълча.
Заби очи в земята.
Фасът препари на пръстите. Смачка го, подигна глава и съвсем тихо промълви:
-Тя не издържа. Полудя! Не понесе това…
И отново наведена глава…
Отново облак дим…
И съвсем тих глас:
-Къщата! Само тя ми остана. Само тя и една снимка на стената…
И си тръгнах…
И с мен тръгна една празна стая, с една снимка на стената и две големи, големи и като че ли учудени очи.
И запазих къщата.
Запазих паметника на една илюзия.
© Иван Стефанов Всички права запазени
Замислящ разказ.