Илюзорно щастие

     Силен юлски пек в последния ден на Горещниците - Германовци. Баба Мария довърши плевенето на лехите и отиде да налее кофа вода, за да напои кокошките в задния двор. На стълбите се показа Богдана и потърси с поглед тригодишната си дъщеря. Баба Мария я видя и се зарадва, че ще има кой да ѝ помогне:

     - Ще ми помогнеш ли с кофата?

     - Не - кратко и категорично отсече Богдана и се прибра.

     Осемдесетгодишната старица нищо не каза, наведе се, взе кофата и бавно се затътри към кокошките. Изсипа водата в едни стари легени и се прибра на сянка, защото ѝ прилоша от четиридесет градусовата жега. Запали газовия котлон и стопли яхнията, останала от вчера. На леглото лежеше дъщеря ѝ Галя, превърнала се в сянка от тежката болест, която не искаше да си отиде.

     - Стани, мила, опитай се да хапнеш!

     - Ей сега, майко, след малко идвам.

     Баба Мария взе телефона и звънна на Богдана и Мартин - внука и жена му.

     - Хайде, слизайте, обядът е готов.

     - Идваме -изчурулика Богдана и затвори телефона.

     Дойдоха след половин час, отдавна беше минало време за обяд, но бабата и майката чакаха търпеливо, така бяха научени - на масата да са всички. Хапнаха набързо, Богдана изми една-две чинии и излезе след малката Силвия. Време беше за следобедна дрямка.

     Надвечер, когато малко се захлади, баба Мария излезе, за да полее градината, отново сама. Дъщеря ѝ се опита да оплеви няколко лехи, за да помогне, но ѝ се зави свят и седна до майка си на едно дървено столче. Както и да е, бабата се справи и с това и се прибра в кухнята, в която живееше. Погледна в пералнята, дрехите на малката Сиси бяха изпрани отдавна, но нямаше кой да ги простре. Взе легена и метна дрехите да съхнат. После отново тя ги прибра. Двете жени си легнаха, защото бяха уморени - едната от работа, а другата от болестта. Галя не заспа веднага, от улицата се носеха силни звуци на чалга, но след 2-3 часа потъна в лека дрямка. Събуди се от нещо, което приличаше на съскане и накрая преминаваше в истеричен крясък.

     - Ти не разбираш ли, че не съм щастлива?

     Мартин говореше тихо и спокойно:

     - Искаше сватба, кръщене, сам ги направих, поиска да изкараш курсове за шофьор, платих и това - защо не отидеш на изпит, за да си вземеш книжката?

     - Не искам, вече не искам - тросна се Богдана.

     - А бе, мързеливичка си - каза Мартин с шеговит тон, за да не ядоса още повече жена си.

     - Ти какво искаш да се разчекна ли, не мога да бъда навсякъде? Кое по-напред - пералня ли да пусна или прахосмукачка?

     - Какво искаш от мен още - какво ти липсва?

     - В депресия съм, искам да отидем на почивка, на ресторант, на шопинг... По цял ден седя вкъщи и никого не виждам.

     - Ами тръгни на работа, ще се запознаеш с нови хора, тази година на почивка няма да можем да отидем, трябва да ремонтирам покрива.

     - Къде, никъде не ме вземат, къде да тръгна?

     Мартин замълча, защото знаеше, че тя не търси работа, искаше да работи в офис, но там никога нямаше да я вземат, защото нямаше нужните качества и образование.

     - Ти не разбра ли, че съм болна - изкрещя Богдана.

     - Да идем на лекар утре - загрижено предложи Мартин.

     - Не ща - пак се чу истеричен вик.

     - Не искам да живея тук, искам в града - продължи Богдана - ако искаш да имаш жена, ще ме слушаш!

     - Никога няма да отида в града, тези хора са ме отгледали, а сега имат нужда от помощ. Това е семейството ми и аз няма да ги оставя никога.

     В този момент се чу детски плач от съседната стая, Галя скочи бързо и отиде при внучката си, но тя се захлупи по очи и викаше:

     - Искам мама, искам мама...

     Галя почука на вратата, въпреки, че беше открехната:

     - Сиси плаче, не я ли чувате?

     Богдана изведнъж млъкна и погледна виновно, усети, че свекърва ѝ може да е чула повече, отколкото трябва. И беше така. На другия ден Галя събра малкото си дрехи, взе си куфара и си тръгна, нищо, че ѝ беше трудно да се грижи сама за себе си. Богдана дори не я изпрати, помаха ѝ отдалеч като на чужд човек и отново си легна, защото беше уморена от нищото, което правеше години наред.

     Баба Мария и Мартин изпратиха Галя разплакани с думите:

     - Имай кураж, ще се пребориш и този път! Само вярвай!

     - Знам - каза Галя и изобщо не мислеше дали ще оздравее. Чудеше се как да помогне на сина си, защото видя, че илюзорното щастие, което показваха младите, не е никакво щастие, крепеше ги само едно тригодишно момиченце.

     Докога ли?