… оглеждам се. Пусто е и не бързам за никъде, не само защото няма накъде да бързам, но и защото отдавна вече съм мокър до кости от ревналия октомврийски дъжд… той вече само хлипа и сълзите му бавно, на тънички струи се стичат от измокрената ми коса към челото, веждите, заобикалят очите ми и се плъзгат, гъделичкайки крайчеца на устните, за да паднат и да потънат в пропитата ми с въздишки влажна яка… Сякаш къпе лицето ми от попадналия там случайно нечий поглед на друг някой скитник, който също така ненадейно е станал свидетел на есенния плач, разхождайки се безцелно по отсрещният тротоар…

  Докато прекосявам алеята с надвисналите над главата ми полуголи дървета, изведнъж се пръква вятър. Не бързам… оставям всяка моя стъпка да проследи умислено хода на предишната и бавно да я догонва, докосвайки леко вътрешната си страна у нейната… като игра… играта на вятъра, който сега безсрамно краде безжизнените листа от дърветата, за да ги отправи към последното пътешествие от краткия им двусезонен живот, с последна спирка земята – твърда и студена, приютила милиарди пътници на времето, родили се в красивата корона на дървото на живота, заченало от слънчевата пролет. Сега и тя, измокрена до козирката, жадно очаква жълто-червено-кафеникавата си завивка. Същата тази земя, покрита със същата тази завивка, някак ненаситно поглъща всяка моя стъпка…

  Аз не бързам. Мисля си… толкова ли много земята обича нас, хората, че ни приема дори по-навътре в себе си от листата, които са част от нея самата?! От каква ли точно зима я спасяваме? А дали просто не ни избавя от прегръдката на вечно задушаващия ни живот?… задушавам се, но не от липса на въздух или от кутия евтини цигари, а от мисълта, че не усещам студа… Ето, виждам... една бърза идея на вятъра прави умел акробатичен номер между пръстите на дясната ми ръка, после хваща малко жълтичко листенце и не го оставя да падне долу… задушавам се повече, защото по един стар, привичен за мен маниер, ръцете ми не са излизали от джобовете… не бързам за никъде и се правя, че не забелязвам как от няколко години насам аз съм станал като вятъра… стъпка по стъпка поемам червено изсъхнало листо и го оставям върху будката за вестници, редом с жълтото, още преди да е паднало на земята… Аз съм вятъра, влизам във времето, променям посоката му, после крада листа, разголвайки треперещата, жадуваща да я завия, изстинала земя. След това с цялото си тяло милвам оголените хълмове на планината, вдъхвам живот на дървено хвърчило в ръцете на влюбено момиче. Не бързам, защото зная, че старият часовник отдавна е останал без стрелки и няма време. Аз ги откраднах. Сега съм и време, и вятър, и пространство, и тласкам пространството към времето и времето в пространството, и бързам… бързам да призная, че дори и на стихиите животът им е преходен като живот на пеперуда… сълзите на дъжда са преходни, преходна е болката във лявото ми междуребрие. Остава любовта, изказана в желание непреходно, обикнала усмивката на спряло в полумрака тупкащо сърце…

   Не бързам и искам, когато кръвта ми изстине, да се превърна в планинска пътека по пътя на вятъра, да усещам върху себе си стъпките на времето и търпеливо да пазя следите на пътници, следващи билото. Искам да стана пътека, планинска и преходна…