Напоследък спрях да пиша стихотворения...

Изпитвам непонаятно, лепкаво чувство, подобно на мъка, когато понеча да навляза в ефрината материя на кратките, звънки тонове.

Прозата ми се струва като необятен, сапфиреносин океан, в който можеш да се гмурнеш, да потънеш, да разпериш ръце и да изчезнеш сред себе си. Да заспиш... или да се събудиш. Тук е все едно. Можеш да тичаш, да тичаш, да откриеш самопознанието, загубваш го и после пак израстваш до свръхчовек.

Да твориш в проза...

Да твориш в проза е като да целуваш светлината, като да вкусваш амброзията на вечния нематериален живот, изпълнен с лъчи от лунно сребро. Сапфирения океан те приласкава, прегръща, поглъща. И там можеш да се разделяш на колкото поискаш части и пак да оставаш цял. Можеш да останеш себе си и да се променяш едновременно, през пръстите ти се изсипват образи, късчета от теб, прашинки без които не можеш да живееш...

20.07.2016

под сребристо-прасковеното, небе, най-накрая разбрала, за какво съм родена

или какво ще осмисли живота ми...