На всички откровенци с много, много обич!

Денят се познава по сутринта, казват старите хора. Онази сутрин беше студена и снежна. Януарска. С усещане за студеното приземие на болницата, където Ирка трябваше да се преоблече в дълга плътна нощница, да надене оставените в съблекалнята за такива като нея чехли и да чака да я извикат.
- Днес са доста... - чу да си говорят санитарките. - Трички са.
- На Бабинден винаги е така! - рече сведуща по въпроса.
Ирка се чувстваше някак странно нереална. Какво правеше тук? Защо не си остави това детенце?... Сутринта мъжът й заведе дъщеря им на градина, обяснили на г-жа Ловчинова, че мама е болна.
С още една жена се преобличаха мълчаливо, и двете с лице към стената, някак делово, сухо. Погледнаха се само за миг - с болка и примирение. Бяха готови - преоблечени в нощниците, с болничните чехли, държейки в ръка дрехите си и чантите си с приготвените документи. Като войници пред разстрел. И трите - мълчаливи, невзрачни и смутени.

Не чака много. Казаха, че бързо става. Като на конвейер. Когато се събуди напълно от упойката, се усещаше празна. И в душата. Нямаше никой - тук, под сърцето. Нямаше вече нов свят. А пустота. И чувство за вина. Колкото и оправдания да намираше за взетото решение - чувствата трудно можеха да ги приемат - оправданията, решението да убиеш зародилия се живот в теб. Най-вече, когато веднъж вече си преживяла радостта да почувстваш движенията на бебето в теб, когато си раждала и видяла детето си живо и здраво, когато си прегръщала и целувала мъничкото същество и си осъзнавала колко е то безпомощно... Чувстваш такава нежност и обич към детето си, и му ги даваш всеки миг... Ето тогава, когато знаеш, че си убил в зародиш нежността си към още едно дете, болката и вината, а също и недоумението над безумието на човешката логика, тогава едвам намираш сили да се преоблечеш отново в твите си дрехи, с които си дошла, сякаш нищо не е било, да се върнеш у дома и да прегърнеш четиригодишната си дъщеря...

Така трябвало, според мъжа й. И освен това детето едва ли е от него. Нямали пари. Бяха се карали още преди да разбере, че е бременна. Миро беше неузнаваем - втора година беше без работа, родителите му все повече затягаха примката на контрола над Ирка. И не само над нея. Внушаваха на нея и на Миро, че ако не са били те, е нямало да се съберат и че благодарение на тях те сега си имат такова хубаво и здраво дете. И Миро, тъй като е с хронично заболяване, не трябва да се преуморява и няма да работи. Миро пък от скука започна все повече да пуши, и да ревнува Ирка - вдигаше й скандали за най-малкото нещо. Ирка търпя, търпя - накрая каза да си търси работа. Беше решила, че животът й по този начин не може да продължава и помоли Миро да разговарят. Той беше сякаш полудял - а казваше, че я обича. Тя вече не знаеше дали го обича, но вярваше, че са просто в криза и лека-полека нещата ще се оправят.

Нещата започнаха да се оправят, когато Ирка се влюби в Асен. Любовта й към него промениха изцяло философията й за живота. Първо се почувства свободна за пръв път от толкова време. Разговорите им с Асен, дори мълчанието им заедно развързваха сърцето й да вижда Миро с други очи, да го преоткрие, да му даде шанс да бъде отново добър и нежен към нея и към детето. С любовта в мислите към Асен, Ирка внесе такъв разкош в отношенията си не само с мъжа си, не само с дъщеря си, но и с хората около себе си. 
 

Към Асен изпитваше много силно желание да бъде с него веднага, без задръжки. Изумяваше се от себе си. Не беше толкова темпераментна по природа. Миро трябваше да й свали всички звезди една по една, да ги избърше от космичния прах, и да й ги поднесе в златен поднос. Миро, пък и другите мъже преди него, трудно се преборваха за усмивката й, камо ли за нещо повече.  Асен, стига да поискаше, можеше да я има веднага, където пожелае. А той не го искаше - не по този начин. Мисълта за него я караше да се усеща в някакво особено състояние на любов чрез всички сетива, сякаш правеха любов, а само се бяха погледнали. Дотолкова силно усещаше това, че когато се видеха, можеха само да си говорят съвсем обикновени неща и... толкоз!

И двамата - и Асен, и Ирина, моделираха света! Любовта, отношенията им, им даваха криле! Ха някой да го обясни. Нещо като вдъхновение ли беше това? Като някакъв извор на живот, на прераждане, на любов с голямо "Л"? Не, едва ли, прекалено еротичен копнеж и тъга един към друг имаше между тях. Имаше неопитомена нежност, която влудяваше мислите им, твърде силна власт имаше неговата емоционалност над нейната, и нейната над неговата. Ирка разбираше, че свободата й е в очите му - и че няма нищо по-сладко от това. Асен също обикна отражението си, четейки радостта в очите й. Бяха истински.

Ирка спря да иска любовта му. Спря да иска да бъде обожавана богиня. Толкова мъже й се бяха обяснявяли в любов, почувствали трепетите на влюбването в сърцата си. Толкова любовни думи беше чувала. И всичко някак по естествен път приключваше. Адски гот се чувстваше с тези признания. Още от ученичка. А този Асен - нищо бе. Хем го вижда, че крее и той. Ама - магаре. Ирка - при цялата си сдържаност и строго възпитание в благоприличие, го попита няма ли най-сетне да я покани на обяд! - той се сопна:
- А ти нямаш ли си мъж, който да те води?!...
Ирка не можа да повярва на ушите си!... И неусетно разбра, че го обича, въпреки това. Разбра, че тя го обичаше така, както го обичаше, с нейните си изразни средства, а той - с неговите си. И се получаваше свръзката - по един уникален и страхотен начин.

Дали изобщо трябваше да се развали всичко с целувка, със секс? Всъщност, той я беше целунал, по двете страни, за рождения й ден. Хм, нищо не се развали - дори напротив. Насладата беше чудна. Само от целувките по бузите. По това, и по много други признаци, можеше да се съди за огъня, който гореше в душите им, и който, не рушеше, а топлеше и пазеше - като домашното огнище на нашите прадеди - чувствата им. На няколко пъти беше отричала неговите чувства, а и своите - и сякаш беше стъпкала това огнище - така тлееща и опустошена се чувстваше. А Ирка не искаше повече да допусне онази загуба, на онова невинно и безпомощно семенце в себе си... Може би любовта й към Асен бе то - преродено, намерило излаз в осиротялата й женска същност. Дар от Бога. Като обичта към дъщеря й.