Уф, какъв живот!
Ставане някъде към девет. Вместо закуска кана кафе и цигари. После гмурване в гардероба, в който виждам любимата си синя рокля и...
Жената стоеше на ръба на скалата, а под краката и се разбиваха с грохот вълните на бясното Средиземно море. Беше крехка, малка, нежна, като статуетка от нефрит на млада богиня. Жената гледаше навътре в зелената шир. Сякаш сраснала се със своя пиедестал, тя не трепваше в очакване... Около краката й нацъфтели бели цветя. Сякаш изникват изпод стъпките й. Колко странно? Нарциси на брега на солената вода. Някои от тях се осмеляват дори да пият от нея. Вятърът - силен, поривист. Той играе с дългите, червени коси. Разпилява ги непокорно, а после отведнъж ги събира в сноп, който прегръща крехкостта на тялото, разцъфтяло с великолепието на младостта. Голямо куче. Козината му е мека, като коприна с цвят на пясъчна пустиня. Дори непознавач би разпознал, че породата е ловна. Тялото е високо, с дълги крака. Формата е създадена така, че да не се съпротивлява на стихиите, да бъде в състояние да покорява дълги разтояния за кратко време. Кучето кротко сяда до жената. Потъва с поглед далеч зад хоризонта, защото се досеща, че стопанинът му трябва да се прибере оттам. Отвъд линията, която събира морето и небето.
Жълтината на слънцето опарва платната на една галера. Тя, подгонена от последните разпенени бели тласъци на талазите, навлиза в спокойното огледало на залива. Пристанището под чието дъно са заровени съкровищата на Книдос, за да бъдат предпазени от алчните ръце на натрапниците. Две зелени очи се впиват в кафявото на един поглед. Глъчката на развълнуваните матрони и роби, дошли за да се порадват на последните съкровища от Изтока, умира между тях. Червената му мантия плющи безпомощно зад гърба му, когато с няколко скока се отзовава до своята богиня, за да я разтопи в ласкавата си сила. А младостта се покорява без съпротива на своя завоевател, защото знае, че той би слязъл в царството на Хадес заради нея.
Примигвам, стресната само, за да открия, че все още съм с глава навряна в гардероба. Ужас! Откъде ми идват тези идеи? Ще получа раздвоение на личността от тези мечти и блянове на яве. Колегите ми смятат, че съм странна и може би не са далеч от реалността. Баща ми казва, че не съм за този свят, защото се отзовавам по често на бреговете на Тигър и Ефрат, от колкото в справката за месеца.
Една такава съм впечатлителна, често отнесена, със странно чувство за хумур, понякога язвителна. Вадя ноктите всеки път, когато някой се опита да обиди женския род на чест или като знам, че шефът ми не е прав. И какво от това? Една строфа от стих може да ми направи трапанация и да се намести удобно в мозъка ми, за да остане там с дни. Едно листо, паднало от дървото, може да ме разплаче, защото вече не е зелено, а следователно е и мъртво. Не ям месо, защото съм сигурна, че никой от нас няма да е щастлив някой да му загризе трупа, пък дори и гладен. И чета...
С една дума бягам с всички сили от реалността, защото не искам да се изкалям.Там, на моят остров от мечти се чувствам защитена и ми е уютно. Допускам само вещици и еднорози, за да правим бели магии.
Едно такова различно ми е. И ми е хубаво. Наранявана съм, разбира се - и аз съм човек. Не винаги разбирам кому е нужно това и винаги отвръщам. Не се гордея с това. Като животинче, което се зъби и хапе всеки път от страх някой да не му посегне.
Събирам историите на приятелите си в чаша мартини, която ближа цяла нощ на някоя маса сред хилядите в големия град. Гледам често звездите. Броя ги. Не съм забравила как в изпълнена от ухание на жасминови цветове нощ, аз и най-добрият ми приятел лежахме на все още топлия пясък, за да помълчим. Вперили поглед в черното небе, което сякаш ни завиваше. Беше толкова близко и достъпно.
Обичам да си представям, че като Архимед ще дам нещо впечатляващо на целия човешки род. Мечтая си, ей така и ми е по-леко да дишам тежката оловна прах,  коята се стеле от Кремиковци. Въпреки  че ни убеждават, че това, ама в никакъв случай не е възможно.
Работя много. Пъна се като магаре на мост. Спя понякога в радиото, защото съм инат за двеста села и не искам работата за днес да я оставям за утре. Не мога да кажа, че мъжът ми е доволен от това. Смея се с глас в лицето на глупостите на съдбата и си мисля, че съм умна, щом мога да разбера някой човек. Иначе се прикривам в ролята си на блондинка, за да не разберат хората, че отново мечтая.
Мога да създам реклама за кремвирши от преживян любовен трепет. Аз ги преживявам често и разтърсващо, защото мечтая. Мога да продам всички, защото имам усет на търговец, но не искам да продавам себе си, въпреки че са ми предлагали. Малко ми е странно. Да се чувствам като свински бут... Мога да науча още много от живота и за живота на другите, но предпочитам да помъдрея, ей така от само себе си, за да не страдам. Мога да даря живот, но не и да го отнема, защото не съм Господ. Мога сигурно и да летя... Не съм пробвала, но съм убедена, че мога. Правила съм го хиляди пъти в съня си. Мога да се вълнувам, да бъда река. Да отнасям огорчението и разочарованието и да ги нанасям по бреговете си. Да ги кумулирам. Защото се лекувам като мечтая за хубави неща извън времето.
Близките ми казват, че съм бедствие... Това е, защото смятам, че бедствията са красива мощ, макар и жестока. Преживях няколко. Искам да ги преживея всичките. Да оценя стойността на живота, защото тя май се губи някъде в наши дни. Наричат ме бедствие, защото мога да ги развълнувам, дори уплаша. Защото мога да ги накарам да мислят за нещо повече от насъщния...