Старицата (втора част)

Това, че бе забелязала моето внимание, ме стресна и притесни. Как, по дяволите, ме разкри? Това си бе един малък провал, поредния за деня.
Когато старицата ме погледная се усмихна леко. 

- Добре, може би не точни като теб. Може би ти си добро момиче... - явно бе отдала гримасата ми на това, че ме бе сравнила със себе си - Дая ти сигурно си добро момиче, но аз не бях. Аз бях истинска кучка.
Точно тези думи не очаквах да излязат от устата на старицата. Усмивката ù
се увеличи още повече.
- Не ме гледай така, дете! Не влагай в думите ми погрешно значение! Нямам в предвид смисъла, който влагаш в тази дума. Тук става въпрос за отношенията ми с хората около мен. Но, за да разбереш думите ми трябва да започна от начало... - замълча за миг - Макар че, като се замисля бях образец на тази дума, във всички нейни значения.
Отново не можах да повярвам на ушите си. Тя как се нарече току що?! Вече бях напълно убедена, че нещо не ù наред. Исках да стана от тази пейка и да си тръгна, но не можех. Не не можех да стана, не можех да тръгна, колкото и да исках. Нещо вътре в мен, някаква дяволита и любопитна част от мен, крещеше да остана и аз се поддадох на този порив. Но сега какво? Не можех да продължа разговора или по-точно не исках.
Така седяхме двете на малката дървена пейка, незнайно колко време, загледани в залеза, заобиколени от това неловко мълчание.
- Аз съм Пола, между другото. - наруши изведнъж тишината старицата.
Не очаквах това внезапно раздвижване и за това ми отне няколко мига, докато се осъзная и поема подадената ми ръка.
- Аня. - отвърнах бързо. Въобще не искам даже и да си представям каква объркано, глуповата е била физиономията ми в този миг.
- Просто Аня? Така ли е цялото ти име?
- Аъм, не. Казвам се Анелия, но не обичам да ми казват така.
- Защо? Анелия е хубаво име.
- Да знам, но съм свикнала хората да ме наричат така само, когато не са доволни от мен.
- Разбирам... Но защо Аня, на Анелия не отива ли повече, ами не знам, Нели?
- Мне, Аня! Може ли да не спорим повече за името ми?!
- Добре, съжалявам. Може да започна с разказа.
- ОК.
- И така... Както вече казах, аз не бях най-примерния човек на света. “Бях дъщеря на много влиятелни хора.
Родителите ми имаха много фирми, пари и власт. А аз получих добро образование и живеех в ненадминат лукс. След университета започнах да работя в една от фирмите на баща ми, като заемах доста висок пост.
Бях много добра в работата си, но не с това бях известна в обществото.
Бях скандална личност. Преследваха ме папараци, по списанията се пишеха новини за мен, коя от коя по-пикантна, като голяма част от тях бяха истина.
Всички говореха за сериозната ми връзка с едно момче на име Михаел. И точно, когато започнеха да питат, кога ще е сватбата се съобщаваше, че с него не сме заедно. Всъщност и двете твърдения не бяха нито верни, нито грешни.
С Михаел бяхме приятели, но и не само. Държахме се за ръце, натискахме се по купоните, но не бяхме гаджета. Между нас имаше привличане, но и двамата не искахме да се обременяваме с отговорностите носени от една връзка. И така нашите отношения се свеждаха до едно ненормално и извратено приятелство.
Да... Бяха хубави години! Макар, че голяма част от тях си остават безпаметни, заради голямото количество алкохол.
Каквото и да говореха хората, не ме интересуваше. Не ми пречеха злобните погледи на моите “приятелки“. Наричаха ме разглезена, безотговорна, но и това не ми правеше впечатление.
Бях луда, забавлявах се, бях истински щастлива! Но изведнъж всичко рухна и моят съвършен свят бе не просто променен, бе видоизменен, разрушен...
Понякога се чудя, какво щеше да стане, ако конференцията не бе отменена или, ако не бях отишла на онзи купон...“ Я виж ти кое време стана! - възкликна изведнъж старицата - Че то вече се е стъмнило!
Огледах се наоколо. Наистина вече беше тъмно. Погледнах часовника си. Беше 10:23, въобще не бях усетила кога е минало времето.
- Ай, как те забавих!- викна бабата, а в гласа ù имаше някаква странна жизненост - Ти утре сигурно си на работа, а аз те мотам с моите бабешки глупости, та да не можеш да се наспиш!
От онази потайна, мистична искрица не бе останало нищо.
Нямаше го странния поглед, нямаше я онази нотка в гласа ù, дори стойката ù бе променена. Дори от намека на лудост нямаше помен, сега не се различаваше по нищо от другите.
- Няма проблем, все още е рано, а и никога не мога да заспя преди един.
- То детето си има работа, а аз ще го занимавам, та да не може да си почине! - продължи да си мърмори старицата, докато изтупваше котешката козина от полата си.
- Наистина не е станало нищо! - уверих я аз - Жалко само, че не можахте да ми доразкажете историята!
- Ехе, остави ме мен! Тя мойта дълга и широка! Ама ти върви, че се стъмни вече! Пък ако се случи да се видим пак ще ти я доразкажа!
- Аам, добре! Лека нощ!
- Хайде и на тебе лека! И да внимаваш по пътя!
- Добре. Мерси за съвета! - и излязох от малката градина.
След няколко минути вече си бях вкъщи. Беше тъмно и прохладно.
Намерих пипнешком ключа за осветлението и включих лампите. В първия момент светлината бе неприятна за непривикналите ми очи, но скоро всичко се оправи. Включих парното, а после изрових хавлията от дълбините на гардероба си.
След днешния ден бях изтощена и исках дамо да си легна.
Взех си душ на бързо и се приготвих за лягане. Но нещо не ми даваше мира.
Не можех да си избия от главата разказа на онази старица. Исках да науча какво се е случило, и то много. Но сега бях твърде изморена за това. Сега повече от всичко исках сън, а за другото щях да мисля на сутринта...