Днешният разказ не е мой. На приятелка е. Казва се Биляна. Тя ми го прати с молба по него да напиша нещо... но, както сами ще се убедите, няма нужда да се пипа или да се пренаписва. Надявам се да го оцените, както аз го оцених, т. е. с абсолютната шестица! :-)

Истории с пръстен

Или

Вълшебният пръстен

Всичко започна през един мрачен октомврийски следобед. Вървях по сиво-кален софийски тротоар, опитвайки се да заглуша мрачните си мисли с ентусиазирано и почти весело крачене, като се забавлявах с разни странни неща, които виждах. И изведнъж, минавайки покрай малка масичка, тип сергийка, на една също толкова малка и сливаща се с пейзажа продавачка, нещо измежду нещата проблесна и хвана погледа ми. Като диамант в кална локва. Да! Това беше блясък. Блясък на пръстен с два камъка. Спрях и го погледнах. Взех го, сложих го на ръката си, извадих си портфейла и мълчаливо попитах за цената.

  -14 лева - каза малката, сива женица.

Подадох парите и продължих. Така, все едно не съм спирала, и така, все едно пръстенът винаги си е бил мой и винаги е стоял на безименния пръст на дясната ми ръка. Май точно там стояха годежните пръстени? Не съм сигурна. Никога не съм носила, нищо, че съм омъжена от почти 20 години. След няколко часа се прибрах в къщи. Разбира се с пръстена на ръката си. Не веднага, но след недълго време дойде и въпросът:

 - Ха! Откъде е този пръстен? - Погледнах спокойно ръката си и не знам защо казах:

 - Получих го днес. Не знам от кого. Странна история! Дойде с куриер, в красива кутийка и панделка. - Последва мълчание. Защо го казах? И аз не знам точно. Но добавих - Иии... голям букет цветя, червени рози.

Пак мълчание. След няколко минути, през които аз по никакъв начин не показах, че това, което се е случило ме притеснява или вълнува, започнаха догадките и въпросите. В крайна сметка, най-много му допадна варианта - нестандартна рекламна промоция.

  - Случват се всеки ден! - каза той и въпросът приключи. Замълчах. Замислих се. Стана ми тъжно. Доста, при това. Защо трябва сама да си купувам пръстен, да си измислям букети с цветя? Не ми се е случвало подобно нещо. Както и да е. Живея с този човек толкова дълго време. Обичам го, уважавам го. Той е човека, на който мога да разчитам във всеки един момент от живота си. Но знам, че никога няма да се сети да направи подобно нещо или каквато и да било друга изненада. Още по-тъпо ми стана. Осъзнах, че пламъка го няма. Осъзнах се нещастлива.

На другия ден разказвах на приятелките си за случката. Смяхме се, плакахме, споделяхме. Оказа се, че романтиката липсва на всички. Старата, добра романтика. Къде ли бе изчезнала? Дали пък не сме виновни ние самите. С начина, по който живеем. Накрая ни хрумна пъклен план. Всяка от нас ще вземе пръстена за 24 часа. Ще го поноси, ще си измисли история, ще види и ще чуе реакции и после ще се събираме, за да разберем какво е станало и да предадем щафетата на следващата. Какво очаквахме? Не знам. Може би отговори на някои въпроси, решения. И така както се казва - речено, сторено. Пръстена вече си имаше и кутийка, за да бъдат нещата още по-истински. Плъзнах кутийката, между вече празните чаши от мартини, към следващата му притежателка.

     24 часа по-късно...

Все още е мрачно и студено. Няма го обещаното циганско лято. Няма я и новата притежателка на пръстена. Всички сме там, на уреченото място, отново поръчваме мартини, мълчим и чакаме. Влиза последна. Мокра от току-що изсипалия се дъжд, без чадър и видимо тъжна. Продължаваме да мълчим и да я наблюдаваме.

- Какво стана? - в един глас, казваме, след не повече от няколко минути. -Разказвай!

Тя извади кутийката. Махна пръстена от ръката си, сложи го внимателно вътре и я плъзна към следващата. Мълчи. Ние пак:

 - Хайде, казвай!?

Погледна ни, очите й се насълзиха и каза:

- Разделихме се. Този път завинаги. Последва мълчание. Поръчваме по още едно мартини. Благодаря ви - изведнъж ни сепна тя, вече суха и по-отпусната. -Благодаря ви, че ми го дадохте - даже и малка усмивка имаше. - Разбрах с какъв човек си имам работа. - започна да разказва. - Реших да кажа същото каквото и ти, погледна ме тя съучастнически. Но реших да добавя от мен подозрението, че може би пръстенът и цветята са от него. Мислех си, че това е добър повод да се опитаме да поговорим отново за деца, брак, дом. И знаете ли какво - той не отрече. Аз го целувах и благодарях, а той ме гледаше в очите, усмихваше се неискрено и само кимаше.

- И, какво толкова - казваме ние - може би е искал точно това да направи, но някак си не се е сещал или не е имал смелост.

 - Да - каза тя - не е имал смелост. Той няма смелост - нито да направи нещо, нито да не го направи, нито да каже нещо, нито да го отрече. Не ми трябва такъв човек. Не го разбирам. Нещо се счупи в мен. Видях го с други очи. Накрая ми кипна и признах. Казах му за нашия заговор и тогава той обезумя. Започна да крещи, да сипе върху мен всякакви нелепи обвинения. Взе си якето и излезе. Това е! Това се случи. Не го искам този човек до себе си. Ето ви пръстена и ви благодаря още веднъж.

Третата, която вече държеше кутийката с пръстена, слушаше и гледаше в блясъка на камъните. В един момент погледите ни се стовариха върху нея. Твой ред е, казваха очите ни, а устните ни почти едновременно изрекоха:

- Недей! Ако нещо те притеснява, недей! Спираме. Не го взимай!

Тя погледна пръстена, извади го много бавно от червеното му легло и внимателно го сложи на изящната си ръка. Стоеше и страхотно. На нея винаги са й стояли бижута много добре, особено пръстени. Погледна ни, смигна с око и с лека усмивка каза:

 - Мой ред е.

         Още 24 часа по-късно...

Днес слънцето успя да пробие тежките, сиви облаци. Ведрото настроение, също. Сменихме заведението. Тя беше пристигнала първа. На масата стояха две кутийки - нашата, червената, в която всички знаехме какво има и още една, синя, стара, с изядени от времето ръбчета. Събрахме ме се бързо, а любопитството ни беше задоволено веднага. И в другата кутийка имаше пръстен. Много стар и много красив. Бил на майка му, а преди това - на нейната майка. Той го пазел. Повече от 30 години, преди да реши, снощи, че ще го даде на нея.

- Супер! - казваме ние, с познатото хорово изпълнение - Но как се стигна до там? Сценарият бил същият - куриер в офиса, кутийка с панделка без подател, червени рози. И се започнало - кой може да е, защо, да не е някаква грешка. Като цяло се забавлявали с историята. В един момент, уморен от въпроси и догатки, той казал:

- Красиво е! Красив жест! И за да стане още по-пълен денят ти ще повторим жеста, но не анонимно. - Отворил една стара кутия от обувки, извадил малката синя кутийка и и я подал. - Вече съм сигурен, това е за теб! - След 10 години заедно, той вече знаеше - тя е жената. Погледнах я. Беше щастлива. Много щастлива. Направо свръхдоза.

Усмихнахме се. Казахме си наздраве и погледнахме червената кутийка, която стоеше в средата на масата и сякаш намигаше на четвъртата си притежателка. Минута по-късно, пръстенът вече се беше озовал до чисто новата й халка на лявата ръка. В момента, в който видяхме халката вкупом започнахме да я разубеждаваме. Не, недей! Може би е по-добре да не го правиш. Сватбата беше само преди месец. Да, сватба имаше, но преди това имаше и много ревност, и много раздели. А сега, тя беше толкова щастлива, че са заедно, че всичко започна да се подрежда така, както си беше мечтала.

- Недей! - повторихме - Може би друг път! - Тя ни погледна. Свали пръстена и го върна в кутийката, подаде ми я и каза:

- Пази го! Ще ти го поискам, когато събера смелост! Въздъхнах облекчено и го сложих в чантата си.

24 месеца по-късно....

Отново сме заедно. Четирите. Пред нас - четири чаши мартини. Моят брак чукна 22 години - продължаваме да се обичаме и да разчитаме един на друг, но пламък няма. Така и не се разпали, въпреки усилията, които положих. Няма изненади, няма романтика. Затова започнах сама да изненадвам себе си и с радост установих, че това работи. Чувствам се щастлива, прави ме жива.

Приятелката ми, която се раздели с мъжа със страховете, сега си има прекрасен съпруг. Запознаха се две седмици по-късно, на конференция в чужбина. И само месец след това той пристигна, с пръстен, с цветя, изненадващо, от 5000 км, за да й предложи.

А тази, с пръстена на мама? Носи го! Носи го с цялата си любов към човека, който й го даде и с цялата си отговорност, че ще го предаде на новородената им дъщеря.

А какво стана с жената с изящните ръце? Тази, която не посмя да вземе пръстена тогава. Разделиха се. Всъщност сега сме се събрали да отбележим развода й. Да празнуваме свободата й. 24 месеца по-късно. Извадих кутийката от чантата си и я подадох. За теб е! Малък подарък от нас. Вземи го. Сега няма кой да те пита и няма нужда да обясняваш. Носи го! Нещо ще се случи, знам. Тя ме погледна, очите й отново се насълзиха, но този път беше щастлива. И свободна.