История на изкуството

     Младият Микеле дълго се любуваше на изгряващите зари над родната Флоренция. Избледняващият мастилен цвят на утринта, просветването на първите искри, величественият възход над земята на огнения оранжев слънчев диск. Първите затанцували сенки...

 Юношата се вълнуваше от красотата на творението, величието на мирозданието. Първите любовни трепети разкъсваха тялото му. Той забърза към работилницата на Майстора, за да завърши глинения модел на глава. Прислужницата, която позираше, беше красива, злато коса...

 - Величието на Бога - не е само в зеленото на дървесата, огледалото на водата, висотите на хълмите и вятъра. Прелестно-грациозната походка на онази прислужница, усмивките на хлапетата, стройната осанка на дъщерята на Майстора.

  Тялото ми, усещам го променено, силата, когато вдигам чувалите с гипс, ведрината, с която вдишвам утринната прохлада.

 Меките черти на лицето, овала на брадичката, дълбината на очите...

 - Да въздаваш в багра света, в бялото платно да вложиш Бога - мъдрост или рутина, с чувството на творец да гледаш свят и хора. Камък и градеж - да вдигнеш кула в светлина - ствол и слънце, вода - дъга и устрем горе, там над теб, над тях на фона на небе...

 - Пропорцията на тялото, съвършеното движение на ръцете, играта на мускулите, потрепването на кожата, дълбината и особеното на лицето.

 - Влечението, любовта, подтикът на пола, боже, прости - голота.

Както някога в древността. Бялото, голо тяло, гънките, нежността на гърдите -мраморен отломък от вечността...

 - Моята първа картина. Портрет на хлебаря. Защо?! Подпухнал, дебел, целият бял, червено лице, нескрита надменност и жълтиците предплата, увити в хартия от книга съдрана - нечий любовен сонет:

                                                        "В болка тръпна,

сърцето - немее -

   от нежност окрилен,

   от женственост дивна

                                                            възвеличен..."

 - И силата на вятъра, полета на птиците, залеза и изгрева - тези далечни звезди!Няма покой - светът е многолика книга, моят устрем, ръката вае камъка... длетото - удар, друг... В чудни искри оживява тяло на младеж. Кога бе това?

- Да, бях аз... - Бе отдавна. Не виждам може да ми помогне ръката... Тялото на младежа - жилесто и гладко. Камъкът - студен, не може ударът го стопли.

Камъкът, сенките - тялото пресъздават; като че телата вече са две; силата, бедрата, раменете, челото...

 - Но, очите?... Къде са очите, няма дълбина, къде е светлината?...

 - Ах, къде?...

 За мнозина хлебари, тъкачи и обущари Микеле беше добър занаятчия.