История с чужда самоличност

            П.П. разгърна страниците на стария си тефтер с пътеписни бележки. Беше ги озаглавил  „Македония – нелегалното ми бягство във времето“ Нещо повече. П. П. пожела споменът в тях да потъне в забрава. Дори скъса няколко листа от тефтера и ги хвърли на земята. След секунди се случи нещо неочаквано. Въпреки че отдавна да обмисляше този унищожителен акт – действие, провокирано от психичното му състояние и настъпило следствие на социални промени в които бе изпаднал през последните месеци, той разбра, че е направил непростима грешка. Бе обрекъл частица от миналото си, малкото което притежаваше, на вечна забрава. Изохка слабо и достатъчно чувствено за да предизвика онази, потаена в дъното на душата, мъка, която се усеща единствено при раздяла с много близък. Спойката от спомени в овехтелия тефтер бе станала по здрава от самия него. Наведе се към скъсаните листове и с треперещи ръце ги постави обратно по местата им. Стори му се, че те с радост се притиснаха към останалите. Стари страници, като стари другари, обединени в свещено тайнство. 
            По-късно взе ново решение: да промени спомените си – щеше да им даде друго име и същност. Както самият той бе избрал да направи. Не, нямаше да търси героя в себе си върху белият лист хартия. Отдавна живееше с чужда самоличност и на адрес, известен на малцина. Хората от стария му квартал говореха, че от шеф на  престъпна група – от онези малки банди, изникнали в новата история на България и натрупали значителни доходи от рекет, незаконна търговия и други криминални прояви – дълго време, незнайно как, останали „невидими“ за законите на държавата – за един ден се превърнал в предател и доносник. От слуха, източника на който естествено оставаше в тайна, доста подробно се подразбираше, как поради важността на последната му операция, П. П. лично участвал в нея. Планът му, или по скоро наложения му план от хората, същите които стояха нависоко в престъпната йерархия бил: да осъществи канал за прехвърляне на определен вид стоки за Европа през съседна държава. Мнозина ще се досетят, че под „определен“ се разбира онзи вид нелегална стока, при която търсенето и предлагането й зависят от тъмната страна на пазарната икономика, а цената й: от това на кое място „стоката“ е в забранения списък на именито държавно ведомство.
            Така П. П. случайно попаднал на високо от географска и (както по-късно се разбрало) от историческа гледна точка, място в планината. Намирал се на арена, на отдавна случили се бойни действия. За това бил доста объркан когато чул шум в ушите си. Оприличил го на канонада от военни оръдия и човешки стенания.
             Скоро всичко се изяснило. Да чуе глас от миналото свързан с негов роднина –  дядо, участник в една от войните водени за велика национална кауза и убит в битка от преди близо сто години, състояла се на същия хълмист терен – било познато от човечеството мистично явление, дори да е привилегия на единици притежаващи нужната дарба. 
             След като се опомнил и подтикнат от паметта на близкия си той дълго търсил гроба му. Убитите войници били погребани наблизо, по християнски, в твърдата камениста почва. Не успял да го намери, но имал прозрение – обикновено е светъл лъч в нечия объркана душа. Неговото било по страшно от буреносна мълния. Та нима пътят от образа на опиянената до чудовищност, престъпна мутра, до този на героя от войната не заслужава най-разрушителния природен катаклизъм.
             Отишъл в полицията и издал подробностите по планираната операция и всички участници в нея. Така или иначе, той никога не открил това което в годините упорито търсел. Гробът на дядо му отдавна бил поруган. Заравнен със земята. Каменния му кръст бил боядисан в синьо – цвета на студа и омразата. След това счупен, като парчетата му били разхвърляни във всички страни. И това било сторено също от християни. 
           
             „През годината, в която ново демократично българско правителство подари военна техника, от вида на гаубици и танкове, на съседната на нашата страна република Македония, аз се намирах в западните покрайнини на същата тази красива страна. Пребиваването ми там не беше случайно. Имах мисия, от седмици се подготвях и увереността ми в успеха й растеше – не забравях и Всевишния, на който безрезервно се уповавах в такива съдбоносни за мен моменти.“
             Неусетно спря да чете. Огледа оръфаните от времето корици. Отпред, на горния ляв ъгъл беше написал годината – 1999. Бяха минали четиринадесет години от тогава. Това, до някъде, обясняваше избелелите думи, покрити с петна от кафе и пепел от пура. Разгърна отново. Някой от страниците липсваха, а на другите откъслечни и не ясни изречения му навяха странна емоция. На едно място беше възкликнал:
                „Македонийо, не знаех колко си прекрасна! Не мога да отделя поглед от земната ти красота... Завинаги оставаш в сърцето ми!“
            Така и не разбра, как през краткото време на това пътуване успя да се влюби в този край на Бaлканите. В автобуса за Скопие се беше заговорил с местен, който му разказа за страната си. Посещаваше я за първи път и почти нищо не знаеше за нея. Всъщност настанилия се, на свободното място, до него мъж изглеждаше много по възрастен за своите четиридесет и пет години. Косата му беше побеляла. По високото чело: симетрично разположени бръчки, подобно на линиите Наска, като миниатюрни пътечки го отведоха до изкусителния свят на страхотното красноречие което местния притежаваше. Успя само да се отпусне на седалката и да слуша, с вниманието на дете пред родител четящ любимата му приказка.
             Сега, като се замислеше за тази среща... Той така и не разбра от кое населено място мъжът се качи в автобуса, къде слезе, а като го загуби от поглед, забрави името му. Все едно някой като с магия го беше изтрил от паметта му и по късно, колкото и да се напрягаше, отново не се сети как се казва. 
            А събеседникът му си го биваше. Нерядко разказваческите таланти на хората карат слушателите да изпаднат в екстаз. Без дъх, да следват техните истории и бързо да се прехвърлят в предоставения им непознат, пъстър и изпълнен с любопитство, свят. Затова преди мъжът да изчезне от погледа му, той вече знаеше почти всичко за чудната природата на тази страна. Беше летял в облаците над живописна мозайката от тридесет и четири планини, повечето от тях с вечно снежни върхове и множеството котловини. Посети с затаен дъх равнините, езерата, реките... Бра от ябълките на разкошна овощна градина. Пропи се със знание за впечатляващата история на една антична държава. Бе присъствал във времето на Филип и Александър Македонски. Участва в събития разиграли се в съзнанието му. Накрая дълго кънтяха последните думи на събеседника му: „Географските дадености на тази страна, историческото ù минало не са природна прищявка. Тук има строга планетарна схема: Ред, подчиняващ се на върховна сила от невидима енергия, която очите не виждат, ушите не чуват... Устата е обречена на вечно мълчание.„
             Изведнъж тефтерът падна от ръцете му. Нахлул в главата му познат, но силен шум го накара за секунди да погледне в смътното отражение идващо от старото огледало закачено в коридора. Вместо образа си видя цифрите 1999.  Те едва забележимо просветваха в ритъма на пушечни изстрели.
 
                 Още при пристигането му на автогарата в Битоля почувства несигурността. Опита да раздвижи скованото си гърло. Бавно се запъти към няколко пребледнели от фона на залязващото слънце таксита. Шофьорът на едното от тях – на най-отдалеченото от другите – млад шишко, го изгледа.  Мазния му и замрежен от апатия поглед изчезна след като видя едрата банкнота в ръката му.
            — Ако ми дадеш още толкова ще те закарам до границата. Ще спестиш много ходене. 
            — Ами полицаите? – запъна се той.
            — Не се страхувай! По това време пътят е чист.
             Довери се и след петнадесет километра, почти до граничната зона му се натресе беля на главата. Все пак, преди да ги спре полицейския автомобил, той беше подготвен. Споходило го предчувствие изпревари изненадата. Усмихна се когато белезниците щракнаха на китките му.  Помисли си. Хубаво е. Подготвения по лесно приема несгодите в живота. Винаги е на крачка от неподготвения. После за първи път в живота си влезе в полицейски арест.
             Реши, че българските танкове и гаубици нагазили тази земя не като вражески, а като нейна собственост са стопили леда на земните предразсъдъци по тези земи. В ареста и на другия ден, при следователя, бяха любезни. Млада госпожица му направи кафе. Преди това, през нощта, беше сам в килията. Не чу за други арестанти и се зарадва на допълнителното одеяло, което възрастния тъмничар му даде. „Почини си –  каза тъмничарят. По лицето му се въртеше нещо средно на  усмивка и ирония от поредната заблудена физиономия. – Утре да си кажеш всичко при следователя. И истината, само в истината е спасението.„
            През нощта не мигна. Заклини се в главата му препоръката на тъмничаря. По едно време махна с ръка. Той през целия си живот бе говорил само това – Истината. Много, много отрано, още като момче разбра, че не може да лъже. Сконфузваше се, лицето му почервеняваше когато трябваше да скрие нещо. Скоро неговите близки и приятели забелязаха това. Когато се ожени, съпругата му бе на върха на щастието. Та кой обича да го лъжат? С годините се промени. Разбра – ако превъзмогне тази черта от характера си, ще може да манипулира хората. Не, той нямаше користни цели. Беше добряк по душа. Искаше само да не е толкова предсказуем.
            Започна да тренира чувствата, сетивата и гримасите си. Самонаблюдаваше се в ситуациите, които го предизвикваха. Накрая успя. Знаеше, че добродушния му вид предизвиква доверие у хората. А те, поклащаха с глава, подсмихваха на проницаемостта му и бяха готови да се закълнат, че всяка негова дума е истина. Уви! Вече грешаха – майсторска му лъжи ги бяха оплели във собствената им увереност.
            Правеше го рядко. В случаите когато искаше да се порадва на промяната в себе си. Да, той ликуваше защото беше човек способен да се промени. Разбира се, имаше угризения. Знаеше: бе убил свое естествено качество; качество което смяташе за излишно и пречещо в тези времена.

            — Господин П., – следователят: млад, не твърде висок мъж, с прилепнал по мускулестото му тяло поовехтял костюм, го погледна делово в очите. Отдавна бе престанал да влага чувства във водените от него разпитите. – Защо се опитахте да нарушите държавната ни граница при опита Ви да я пресечете и да отидете в република Гърция? Ще ви припомня че има нормален, легален и струва ми се много по-лесен начин. Какво не го ли знаехте?! Естествено, с виза – малък печат поставен в паспорта Ви. Чакайте, какво говорите? За вас е непосилно да се сдобиете с такъв документ?! Че защо?!
            — Защото, г-н Следовател, аз съм горд човек.
             П. П. никога не бе ходил в посолството за виза. Когато трябваше други я вършеха тази работа. В случаите на някакъв проблем той плащаше допълнително. Всъщност пак тези другите плащаха, а той по-късно, когато дойдеше времето да им бъдат изплатени заплатите, грижливо им добавяше сумата.
            — Е, и...?!
             — Гордият, човекът с достойнство, не се реди на дълги опашки пред посолството на която и да е страна. Там, където гледат на нас, обикновените граждани на България, като на хора „втора ръка“. Лесно могат да ти се накарат, да те изгонят. С една дума, унижат. При това знаят, че сме притиснати от икономическа криза. Стотици хиляди българи след края на Студената война останаха без работа. Много от работещите също мизерстват и въпреки това, в държавите, на същите тези посолства, които в един друг период на световно политическо разделение приветстваха всеки български емигрант, сега няма равноправие... 
            — Равноправие ли... – прекъсна го следователят. – Вие не загубихте само тази война, г-н П. За какво равноправие  говорите. Не разбирам – не искате да се редите на опашка за виза, а сте готов да изминете целия този път, изправяйки се пред риска да Ви хванат?! Както и се случи...
            — Че какво ми е? Аз обичам да ходя...  
            А истината бе, че той всъщност мразеше да ходи пеш. Имаше на разположение няколко скъпи автомобила. Най-много обичаше бронирания си черен джип. Беше го направил по поръчка. За себе си. Дори и до месната бакалия, намираща се на стотина метра от дома му, ходеше с джипа. Разбира се, само в случаите когато вече бе освободил шофьора си.
            — Стига! – ядоса се не на шега следователят. –  Нямате право... Вие нарушавате държавни граници. Нямате право дори да стъпвате по тези земи. Както нямате достойнство. Отнето ви е много отдавна...
            — Извинете!  Не ви разбрах!
            —Няма значение – усетил че изпуска нервите си следователят смени посоката на разпита. – Можехте да преминете нелегално, през вашата, българската граница. Нали така?! А дойдохте чак до тук. Имали сте късмет. Без малко да ви вземат за друг... – Гласът на следователя рязко секна. Разгърна папка с пластмасови корици.
            — Знаете ли, снощи трябваше да заловим известен контрабандист.  Но вместо него хващаме вас... Странно. Без малко да си изпатите господин П. Тук, по границата хората са напрегнати. Повечето граничари са от стари, патриархални семейства. Закоравели са в затънтения ни край. Нямат разбирания. Понякога много се ядосват когато, как да го кажа... виждат как материалното в хората взема превес и изкривява идеалите им. Те за тях стават индивиди със загубени ценности. Хора не уважаващи семейството, традициите. Скоро гръмнаха дилър на наркотици. Вие не сте такъв, но нали се досещате.  Пряка заплаха на собствените им семейства е всеки съмнителен. Съмнителен ли сте господине? Не, не отговаряйте... Имам основания да Ви вярвам.  Според показанията ви пред колегите от гранична полиция, основната причина за необмислената Ви постъпка е вашата съпруга. Напуснала Ви е. В момента се намира в Република Гърция. Така ли е?
            — Точно така, господин следовател. Ще уточня. На нашата, така де, на българската граница, има два реда телени, от бодлива тел, заграждения. Двойки граничари обикалят с кучета. По едната мрежа има електрическо напрежение, сигнализиращо в граничната застава. Говорят за места с минирани полета.
            Следователят го зяпна с поглед на човек, току що направил откритие. По късно щеше да сподели с колежката си, русата госпожица с дълга и много тясна пола, същата която направи кафето на арестанта, че друго го е изненадало. Със сигурност не бяха последните му думи. Един жест, може би кратък поглед го навя на мисълта, че П. П. не беше лицето за което се представяше. Или поне не се вмества в представата му за ядосан и разяждащ се от ревност съпруг – нелегален емигрант. 
            — Добре – затвори папката си следователя. Трябваше да приключва колкото и странен да му се стори този случай. — Господин П. ще ви пусна да си ходите. Свободен сте. Ще има забрана, разбира се. Дано не ви се наложи да посещавате страната ни през следващата година. Няма да имате тази възможност. И надали, поради естеството на вашите действия ще липсвате на някого в република Македония. Мисля че ме разбрахте. Колегата ми ще ви изпроводи до автогарата. И моля, бъдете добър, тръгнете си за вашата България. Ако пак ви заловят ще бъдете съден. Този път няма да има допълнително одеяло.

                Почувства свободата като полъх свеж ветрец. Остана сам на автогарата.  Затече се и пи вода, до насита, от малка каменна чешма. После се изтегна блажено на първата изпречила му се пейка. Притвори очи. Не заспа, въпреки че го искаше. Върна се в мислите си, в България:
            Разположил се е край кръгла пластмасова маса. И столът, на който седи също е пластмасов.  Кафене в централната част на големия град. До него: руса млада жена вдишва дълбоко. Чувства се неловко на първата им среща. Смущението й предизвиква погледите на мъжете от съседната маса. Самия той с удоволствие забелязва повдигането на бюста и. Определено изглежда голям за слабото тяло на блондинката.
              Пият чай. Вглежда се в жената. Оприличава я на мила девойка и се изненадва от сериозността в големите ù очи. Разгъната географска карта на Балканския полуостров заема половината от масата пред тях.
            — Да повторим! – с леко дрезгав глас, дамата отлепя начервените си устни и оставя ярък отпечатък по чашата с чая. – Тръгвате от автогара София. Автобусът за Скопие е рано сутринта. Обикновено не закъснява. Не закъснявайте и Вие. Все пак много път ви чака...  
            По средата на инструкциите ù, той все още отказва да приеме как фино ù тяло издържа на риска. Кози пътеки, нелегални емигранти, граничари, красива тинейджърка – водач! Дали го интересува?! Получава информацията и си тръгват. Преди това проследява краката и. Взима формата им за спомен. Тя – няколко банкноти  от портфейла му.    

            „Аз знам истината на твоето пътуване“
             „Отивам при жена си.“
             „Не, тя е друга. Ти искаш да се срещнеш с един човек и да му предадеш нещо.“
            Вдига глава. До него, на пейката, познат мъж с множество бръчки по лицето се усмихва блажено. „Ела“— каза му мъжът – „Ще ти покажа нещо“.
            „Забравих името ти. Трябва скоро да напусна страната.“
            „Не се притеснявай, всичко ще се нареди.“
             Призори стигат билото на планината. От двигателя на проходимия за планинските условия руски автомобил лъха горещина и мирис на изгоряло. Това потвърждава съмненията му. Изкачването е било трудно. Беше спал дълбоко през целия път. Оглежда се и възкликва пред невероятната гледка. Намират се в облаците, дори стъпват върху тях.
            — Какво е това място? – попита той.
            — Това е върхът на Нидже планина. Каймакчалан. – отговоря му местния.
            — Каймакчалан?!
            — Да. На това място през септември 1916 се е водила битка. Българите сте бранили билото. Дядо ти е убит тук.
            — Ти всичко знаеш. Може би ще ми покажеш гроба му.
            — Тук няма български военни гробове.
            — Как така. Били са убивани наши войници. Може би после са се съживявали. Като безсмъртните.
            Не получава отговор. Докато мъжът търси мястото, облаците се вдигат дотолкова, колкото да видят голямото езеро под тях, билата на съседните планини, белия камък, разделящ държавите.
            — Тук е – казва местния. Сочи към вдатина в земята. Прилича на армейски окоп. – Под онова парче каменна плоча. И... Казаха да Ви предам. Отлична работа. Добре им отвлякохте вниманието на граничарите. И качеството си го бива.
            Той се навежда, отмества камъка и взема плика. Поглежда пачките с банкноти и ловко ги напъхва в джобовете на якето. Понечва да тръгне, дори прави крачка. После се обръща и отново надига камъка. Поставя под него малка икона която винаги носи със себе си. Гравирана е с инициалите му П.П. Всъщност имената са същите. Парашкев  Панков. Като на дядо му. Поставя я на гроба. На Незнайния. Без кръст и означение. 
            „Нищо, дядо, в настоящето на родината не напомня на идеалите за които си се сражавал. Не съм и сигурен дали това е същата България, за която си умрял. Прости ми.“