19.03.2009 г., 2:08

Историята на две снимки или как открих Иракли

1.8K 0 3
1 мин за четене

Лятото на 77-а, в която завършихме строителния институт, с двама приятели заминахме да отдъхнем от проекти и чертежи на морето. Знаете ли къде е Иракли, ни попита майката на единия, която ни намери карти към Ленински районен съвет - на бунгало с три легла. Какво повече ни трябваше?

Иракли, за пръв път го чувахме това място, там имаше една гора, един пионерски лагер и 5-6 бунгала. И морето.

Десет дни бяхме на много еднообразен режим. До обяд - плуване и плаж, след обяд - мента и плаж, вечер - бира и пресен сафрид от морето, където излизахме само за емоцията, имаше кой да я лови рибата. И това - в пълна изолация от света. Само за храна се засичахме в пионерския лагер с мальоците и ръководителите им. Бяхме дори поканени на лагерния им огън. Единият от нас (не аз) бе хубавец и отнесе доста искрящи погледи от някои пораснали вече пионерки. От тези дни имам една снимка - тримата на плажа, млади и безгрижни.

Но явно това отшелничество не ни е било достатъчно, защото след месец заминахме отново на море в Созопол, но с момичетата, за които през есента се оженихме. А това е друга история.

Сега тези двама приятели ги няма, единият остана на 42, другият преди около година си отиде. Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоцията, а пък същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време, съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват.

След морето минах през Казанлък, имам много роднини там. Вървях си по пътя и изведнъж, без да разбера как и защо, влязох в едно фотоателие. Сигурно съм искал да се запечата на лицето ми това спряло откъм действие време, едновременно сладко и в дълбочина леко тревожно с идващата неизвестност на бъдещето.

И защото такива мигове като Иракли са толкова редки, затова си ги спомняме с голямо удоволствие и малко тъга.



В памет на Митко Влаев и Графа



03.01.2007.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...