Историята на две снимки или как открих Иракли
Лятото на 77-а, в която завършихме строителния институт, с двама приятели заминахме да отдъхнем от проекти и чертежи на морето. Знаете ли къде е Иракли, ни попита майката на единия, която ни намери карти към Ленински районен съвет - на бунгало с три легла. Какво повече ни трябваше?
Иракли, за пръв път го чувахме това място, там имаше една гора, един пионерски лагер и 5-6 бунгала. И морето.
Десет дни бяхме на много еднообразен режим. До обяд - плуване и плаж, след обяд - мента и плаж, вечер - бира и пресен сафрид от морето, където излизахме само за емоцията, имаше кой да я лови рибата. И това - в пълна изолация от света. Само за храна се засичахме в пионерския лагер с мальоците и ръководителите им. Бяхме дори поканени на лагерния им огън. Единият от нас (не аз) бе хубавец и отнесе доста искрящи погледи от някои пораснали вече пионерки. От тези дни имам една снимка - тримата на плажа, млади и безгрижни.
Но явно това отшелничество не ни е било достатъчно, защото след месец заминахме отново на море в Созопол, но с момичетата, за които през есента се оженихме. А това е друга история.
Сега тези двама приятели ги няма, единият остана на 42, другият преди около година си отиде. Аз, който се определям като неподреден в амбициите си, подвластен на емоцията, а пък същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време, съм тук, а тях вече ги няма. Понякога ми липсват.
След морето минах през Казанлък, имам много роднини там. Вървях си по пътя и изведнъж, без да разбера как и защо, влязох в едно фотоателие. Сигурно съм искал да се запечата на лицето ми това спряло откъм действие време, едновременно сладко и в дълбочина леко тревожно с идващата неизвестност на бъдещето.
И защото такива мигове като Иракли са толкова редки, затова си ги спомняме с голямо удоволствие и малко тъга.
В памет на Митко Влаев и Графа
03.01.2007.
© Любомир Николов All rights reserved.
