22.12.2004 г., 8:00 ч.
Из дневника на един
15 мин за четене
Из дневника на един малоумник
Ден първи: лятото на 2043 год.
Вече от няколко години ме държат затворен и нямам достъп до нищо и никой.
Тишината тягостно тежи наоколо. Понякога през решетките влиза заблудена мушичка. Тогава съм щастлив. Тя си лети, а аз и разказвам онова, което помня. Заблудилите се мухи са ми приятели. Те кръжат около мен сякаш съм някакво лайно. Но аз не съм.
Аз съм човекът, който помни онова, което другите не искат да помня. Понякога си мисля, че съм експеримент на Нищожествата, които ме държат заключен. Отдавна можеха да са ме трансформирали в някакво подобно на тях същество. Но, уви... Имам право да стоя сам и да пиша. През една цепнатина ми подават нужните материали. Храната е оскъдна и напомня помия за прасета в кочина. Такава, с каквато са хранили прасета - истински, такива, каквито ми е разказвал моя дядо. Имам чувството, че светът е полудял. Или аз наистина съм "малоумник", заслужаващ съдбата си.
Ден втори: Отскоро записвам онова... Преди бях само изолиран. Понякога пипалата на онези отвън се подават през пролуката и се опитват да ме достигнат. Но само толкова. Събуждат страха в мен и после чувам странните звуци, които издават, отдалечавайки се от изолатора.
Ден трети: Днес няма да вкуся от отвратителната помия. Ей така, нарочно!
Ден шести: - Хей, елате и се срещнете с мен. Стига сте ме гледали. Веднага!
Напразно си хабя силите. Навярно моето изтощение и слабост ги зареждат с енергия.
Ден 23 от лятото на 2043 год.: Всичко се повтаря. Цветните пипала, които се подават през цепнатината са красиви, но странно ужасяващи. Понякога сънувам дядо. Той ми маха с ръка и ме вика при себе си. Няма ли да ме убият най-сетне...
Ден 29 от лятото на 2043 год.: Днес се чувствам с приповдигнато настроение. Ще се случи нещо. За първи път от години се усещам така. Ям с апетит. Няма мухи, а аз си говоря. Даже си пея за мое най-голямо учудване. Тананикам някаква измислена мелодия. Харесва ми.
Ден пети от октомври:
Добре, вече се изтощих да ви чакам, за да ме погубите. Ако искате. Ваша работа. Ще намеря начин да го направя сам. От мойто съществуване няма смисъл.
Ден ... като ден или нощ вече няма значение... Отново съм тук. Този път има някаква миризма във въздуха. Сладка е .
- Хей, какво ще правите? Кейк или торта?
Дали пък не си въобразявам всичко. Щипя се до кръв. Искам да се убедя, че не сънувам.
Не, не сънувам. Просто съм в някаква реалност, която не разбирам. Уморих се да си говоря сам. Или да пиша. Единственото нещо, което ме спасява от полудяване. Или вече съм толкова луд, че нищо не разбирам.
Някави петна се разхождаха по стената. Интеференционна завеса против изпускане или пропускане на вредни газове. Цветно и красиво. Вътре в нещото напомнящо зала за боулинг се разхождаха странни създания. Те имаха пипала. Всяко с различен цвят. Сякаш интеференционната завеса се отразяваше в нещо прозрачно. Съществата притежаваха антени, които служеха за предаване на мисли от разстояние. Очите им поглъщаха с интерес всичко около тях. Тромави и тежки те се носеха из въздуха с лекотата на пух разнасян от вятъра.
- Какво ще го правим? Ще го унищожим ли?
Едно от цветните създания се издигна над всички.
- Homo sapiens индивидът ни е нужен за опознаване на средата. Няма такъв подобен в обсег от 546 км. Наблюдаваме го от години. Премина през фази непознати на нас. По книгите съхранени в библиотеката неговите фази биват окачествявани, като "гняв", "отчаяние", "страх", "безразличие", "апатия", "интерес", "склонност към самоубииство" или т.н. суицид. Той е личност, носещ в себе си гама от нещо, което ни е непознато.
Тези мисли бяха предавани към останалите същества от извисилото се над тях друго такова. Те анализираха предаваните импулси и ги трансформираха в мисли.
- Ще го пуснем ли сред нас? Ще му обясним ли какво става ?
- Още не е време. Ще потърсим друго оцеляло. Две от нас ще отидат в Забранената зона, за да намерят подобно същество. После ще ги съберем и ще наблюдаваме.
- Ясно! Ще бъде изпълнено.
Светещите същества се разляха в пространството и преминаха през завесата. От другата страна ги очакваше пустош и разруха.
- Тук някога е имало живот като този, който сме съхранили в камерата.
- Защо ли са си причинила това?
- Навярно силата на развитие на технически средства е повлияла пагубно и върху тази цивилизация.
- Ще дадем ли шанс на малко оцелелите след катастрофата да тръгне в правилната посока?
- Това ще се реши от Съвета. Аз не мисля, че заслужават да ги върнем в Преди. Те няма да помнят нищо от сега и отново ще се унищожат.
- Аз мисля, че те ще се справят. Останалите изчезнали цивилизации от останалите планети в Галактиката са еволюирали до краен предел, просто няма накъде повече. Унищожени не са заплаха за равновесието. Тези тук са подвластни на чувства, следователно имат още много време, за да достигнат до предела.
Нужен им е още един шанс.
- Това ще прецени Съвета. Не ме обременявай с толкова много мисли, че антените ми загряха до краен предел.
- Добре, спирам да мисля.
Двете същества се носеха в безпределното пространство и с очи търсеха да уловят живот.
Всичко под тях тънеше в разруха. Пепелища... Вятарът разнасяше миризмата на отдавна разложили се трупове. Вонята беше убиваща.
- Трябва да се връщаме. Тук няма живот.
- Не сме достигнали до крайния предел.
Изведнъж сред останките на вече умряла цивилизация, те видяха един "хомо сапиенс".
Протегнаха пипала към него. Те се удължиха бързо и многократно и го уловиха. Той се замята, като уловена пеперуда в мрежата на любопитен учен.
Не успя да се изкопчи и утихна в прегръдките на пипалата. Притихна и се остави на неизвестността. В крайна сметка и долу беше толкова опасно колкото и тук. Отровните газове така и така погубваха всичко. Той осъзнаваше свойта обреченост и дори не намираше смисъл да се бори.
Занесоха го в залата. "Хомосапиенса" се свести доста трудно. Носещите се във въздуха "октоподи" или поне на такова напомняха наблюдаваха създанието.
- Не се плашете. Ние сме Върховни същества от Галактиката.
Изведнъж чу мислите им. Изпита страх. Вече от няколко години оцеляваше под руини и останали скривалища от миналото. А тук беше различно. Огледа се. Всичко светеше. Сякаш самите същества излъчваха светлина.
- Да правилно. Ние я излъчваме и преработваме в енергия нужна за адаптацията и оцеляването тук на вашата планета.
- Но.. Аз.. нещо не разбирам...
- Не е нужно да говорите. Всяка мисъл, която преминава през съзнанието ви ние приемаме, като импулс, който анализираме и преработваме в информация .
"Значи Аз мисля, Вие чувате"
"Дойде ми вповече. Имам нужда от почивка".
Изолираха създанието в стая с яйцевидна форма. Сама! Най-сетне сама!
"Какво ставаше по дяволите?" През една пролука подадоха лист хартия. После молив. Най-обикновен молив. Тишината обгърна всичко. Тя легна в стаята и заспа.
Те направо не можеха да повярват. Съществото спеше и не изпадаше в главоблъсканици като другото подобно същество, което се намираше в съседната стая.
- Само този индивид ли беше оцелял?
- Да, само този. Притежава непозната за нас адаптивност и приспособимост. Всеобщото масово поражение не е повлиало на креативността и интелектуалните способности. Емоционалния заряд, така чужд за нас, е налице. Няма страх. Има стремеж към оцеляване. Притежава сила на духа и решителност, която в другия индивид липсва или е дълбоко засегната и подтисната поради факторите, които не е приел.
Ден 31 от есенния сезон: Предполагам, че не греша. Би трябвало навън да е есен. Ако приема, че светът е унищожен, то аз не съм. Или съм мъртав, а другите са живи. Но мъртвите не пишат... а аз пиша и мисля. Не мога да проумея точно какво става, но съм тук и сега, и вчера, и преди.
Ден 1 от зимата: Сигурно снегът е покрил земята. Всичко тъне в белота и е красиво като зимен сън. Понякога сънувам бялото поле. Вървя през него бос и ми е студено. Опитвам се да намеря подслон, наоколо няма Нищо. Едно голямо Нищо!
Съветът премина в абсолютна тишина. Всички... или поне всички бяха съгласни, че е нужен шанс за съществата. Решиха да ги сложат в общ изолационно - комуникационен яйцевиден синхронизатор. Там щяха да им дадат възможност да общуват по техния начин. После пристъпиха към изпълнение на решението си. Светлинен лъч ги повдигаше и транспортира през тунела, който свързваше двете зали за съхранение и който беше скрит от очите на "хомосапиенсите". Това беше с цел. Просто не знаеха за съществуването на другия. И след събуждането си щяха да установят, че не са сами. Шокът беше стопроцентов, но едва ли можеха да предполагат преди да се убедят с очите си.
Той се събуди. Протегна ръце и усети нещо до себе си. Помисли си, че има тактилна халюцинация. Стисна здраво с ръце притегли към себе си въображаемото нещо. Изведнъж чу глас:
- Пусни ме веднага, иначе ще си понесеш последствията.
- Господи, аз не си въобразявам.
Последва плясък на шамар.
- Леко, че ме заболя.
Пред него стоеше жена. Истинска жена. Косите й отдавна не бяха виждали гребен, но въпреки това изглеждаше очарователно. Големите очи излъчваха гняв.
- Ако ме стиснеш още един път, ще те смачкам.
Прозвуча сериозно и предупредително. Той се засмя.
- Смея се за първи път от толкова много време. Ти откъде се взе?
- ТЕ ме откриха и доведаха тук. Искат да видят дали заслужаваме шанса да останем на този свят .
- Кои са ТЕ?
- Ама ти наистина ли не знаеш какво става?
- Мислех, че съм луд малоумник или нещо такова. Защо?
- Ти наистина си луд. Няма оцелели след катастрофата.
- Каква катастрофа?
- Преди няколко години се случи авария. Светът се обрече на гибел. Сам, с никаква чужда помощ. Странно ми е защо оцелях? Ти сигурно не знаеш какъв ад е на вън. Само отровни газове и руини. От нашия загубил се свят. Разбираш ли?
- Нещо ми се изплъзва. Аз защо съм оцелял?
- Това ще остане загадка. Навярно отговорът се крие в нас. Сега обаче е нужно да им покажем, че си струва да ни дадат втори шанс.
- Кои са ТЕ всъщност?
- Те са реални и нереални. Интеференционни създания, светлинни Нашата галактика. Нещо като инспектори отвън. Създали са интеференционното си поле, което не пропуска вредните газове и са те подложили на наблюдение. Предполагам, че реагирайки по странен за тях начин, ти си затвърдил в тях убеждението, че е невъзможен контакг с теб. Също така предполагам, че си се държал избухливо, афектирано и непредсказуемо, което ги е спряло от възможен контакт с теб.
- Ти ми говориш сякаш си от тях.
- Не и аз съм Човек като теб.
- Как се казваш ?
- Зара. Защо питаш?
- Не съм говорил от дълго време. Моето име е Крис.
- Ти да не мислиш, че е имало с кой да разговарям? Те са Първите, с които имам контакт.
После се появи ти.
- Не, бъркаш. Ти се появи.
- Добре, както и да е. От нас зависи дали ще пребъде Светът.
- Кой свят?
- Нашият свят, глупако.
- Престани да се държиш с мен, като с малоумен.
- Ти си точно това, което си.
После се потопиха в море от разговори. Това продължи с дни.
Когато заспиваха се прегръщаха силно, за да не се изгубят. Беше ги страх, че при следващото отваряне на очите ще са сами, както досега. Нуждаеха се един от друг.
Ден 15 от февруари...
По мои изчисления все още е зима. Тя е тук. Не е мираж. ТЕ не са се появявали и не са показали желание да общуват с нас. Понякога по стената се гонят слънчеви зайчета. Става по-светло и красиво. Гледам лицето й. Иска ми се да я погаля, но се страхувам от реакцията й. Ще се престраша, но не сега, а след време.
Съветът се събра. Имаше странно затишие във въздуха. Нечий глас или по-точно мисъл се извиси:
- Понякога нахълтвам вътре. Огрявам стената във вид на петънце от слънчев лъч. Те са интересни. Общуват неспирно помежду си. Изпитват нужда един от друг. Това е в техен плюс.
- Правилността е нещо крайно относително. Може да ни заблуждават с поведението си. Проявявайки внимание един към друг и съчувствие. Лъжата и заблудата е в кръвта на "сапиенсите".
- Престанете. Те имат чувства. Дори сами на света, те не са изгубили свойта човешка същност. Лъжата е временен период в поведението на т.н.човек. Всеки се стреми към висшата истина. Висшата истина е катализатор на положителни влияния, които трансформират негативната енергия в положителна. Именно тя поддържа техният свят.
- Не, по скоро импулсите ги карат да се справят с не така желаната действителност.
- Просто са хора! Човекът е единствената раса, способна да достигне апогей в своето собствено развитие и да се унищожи безразсъдно и безотговорно. Трябва да ги заличим.
- Вероятността да еволюират повече от това е минимална. Питам рискуваме ли, ако възстановим Хармонията? С какво повече биха могли да си навредят?
- С нищо. Ето защо е безмислено да ги Спасяваме.
- Нима тяхното непременно изтриване от лицето на Гея ще доведе до Хармония в пространството?
- Не, разбира се. Сега ще подложим на гласуване оцеляването на "човека" с неговите плюсове и минуси. Който е за нова възможност нека да увеличи силата на излъчване на светлината си, който е против нека се угаси. Само за миг!
Ярка светлина озари залата. Само един от "октоподно-светлинните" се потопи в собствения си мрак. Беше сигурен, че този втори шанс щеше да бъде пропилян като първия. Не за първи път бяха тук и не за първи път помагаха на хората.
Утре ще говорим с тях. Сега ще се опитаме да освободим силата на енергиите си и ще ги насочим срещу отровата вън през нашата стена, за да се преборим с нея.
Последва засилване на топлината до темперетури надхвърлящи възможните за понасяне. Ярка светлина излезе от пипалата на създанията... После последва мрак. Мрак празен от мисли. Тишина и спокойствие изпълни пространството. Угасените им антени приличаха на пречупени от вятъра. Но само така изглеждаше. Това бе начин за презареждане и активиране на силите и способностите.
Настъпи моментът на Срещата с Онзи, когото държаха под ключ.
Изкараха двете същества в центъра на залата. Те се оглеждаха и решиха, че ще последва унищожението им.
- Не е това, което мислите. Питайте, защото после няма да помните. Ние ще изчезнем във Вселената. Сякаш никога не сме били.
- Вие ще ни дадете възможност... да... оправим кашата... целия хаос наоколо...?
- Ние ще ви оставим да изградите вашия свят отново.
- С какво ви накарахме да решите това?
- Ние сме създания, уважаващи интелекта и способностите в можещите. Вие сте умни и чувствата не са ви чужди. Още трябва да се учите. Достигайки до Съвършенството, Вие ще разберете, че сте уникални и неповторими. Ще повярвате искренно в способностите си и не ще позволите на знанието да се обърне срещу Вас. Ако отново надскочите позволеното, няма да ви се даде повече време за научаване.
- Какво значи това?
- Пълното елиминиране на Вашия вид. Точка.
- А утре?
- То си зависи от вас. Съзнанието ще ви бъде изчистено от спомена за нашата среща. За катастрофата и катаклизмите породени от нея. Първите хора тук, на тази планета, ще сте Вие.
- А, другите?
- Няма други. От вас зависи продължението на човешкия род .
- А знанието и опита? И те ли ще изчезнат?
- Не, няма, само ще ги доразвивате.
- Годините са мигновенние от цялостта на пространството. Те са миг от мига. Нашият престой тук се равнява на едно мигване на очите Ви.
- Дневника? Какво ще стане с него?
Може би някой някъде ще го открие и ще се опита да търси смисъла в написаното. Ако има такъв, разбира се. Но имайки впредвид, че "хомосапиенсите" намират смисъл дори в безмислените неща, ни дава надеждата, че ще успеете да оцелеете въпреки всичко.
Не можем да върнем света в неговата цялост, но Вие ще придадете завършеност на онова, което ще сътворите. Разбирате ли смисъла на мисълта ми?
- Опитваме се да вникнем в нея.
- Това ви е хубавото на хората, че все се опитвате да разберете...
Едно мигване... и сякаш никога не се е случвало това, което ви се случи. Последва тъма.
Крис се събуди с главоболие. Разбуди Зара.
- Какво ще правим днес?
- Ще си построим къща.
- А утре?
- Навярно ще си създадем удобства.
- Храна къде ще търсим?
- Огледай се, пълно е с дивеч.
- А, после!?
- Престани с въпросите. Захващай се с работа.
След десет години
-Татко ,татко виж какво намерих...
Едно момче тичаше по моравата и развяваше нещо в ръцете си.
- Дай да видя какво е това?
Разтвори подобие на тетрадка. Прочете "Из дневника на един малоумник".
Видя му се любопитно и интересно. Заразгръща лист по лист. Интереса към написаното му се засилваше след всяка прочетена страница. Дори и не подозираше, че чете нещо създадено от неговата ръка.
- Зара, виж какво имаме?
- Крис, стига размотаване. Имаме толкова много работа. Трябва да оправяме света.
Той се замисли върху казаното. Нещо му се изплъзваше, но имаше време да открие същността на нещата.
Зара така и не му каза, че е съхранила спомени от преди. Живееше с бремето на преди и се опитваше да предпази Крис и децата си от грешките на Онова минало, което беше убило един свят. Те градяха новото. Понякога се вглеждаше в светлината около себе си и очакваше някакъв намек, че ТЕ са тук. Нищо не се случваше. Дори и да бяха тук и сега, те мълчаха под антените си за комуникация, защото си даваха сметка, че всяка намеса би била излишна. А и те имаха още толкова много работа...
Да изградиш свят е трудно, но да го опазиш от себе си е най-трудната задача. Предизвикателство, което те изправя пред собствената ти съвест и вътрешният ти глас. Изгради! Запази! Научи другите! Предаденият опит е синтез на наученото преди.
То е градивно днес. Но утре? Никой няма отговор на този въпрос. Никой! Дори избраните!!!
Ден първи: лятото на 2043 год.
Вече от няколко години ме държат затворен и нямам достъп до нищо и никой.
Тишината тягостно тежи наоколо. Понякога през решетките влиза заблудена мушичка. Тогава съм щастлив. Тя си лети, а аз и разказвам онова, което помня. Заблудилите се мухи са ми приятели. Те кръжат около мен сякаш съм някакво лайно. Но аз не съм.
Аз съм човекът, който помни онова, което другите не искат да помня. Понякога си мисля, че съм експеримент на Нищожествата, които ме държат заключен. Отдавна можеха да са ме трансформирали в някакво подобно на тях същество. Но, уви... Имам право да стоя сам и да пиша. През една цепнатина ми подават нужните материали. Храната е оскъдна и напомня помия за прасета в кочина. Такава, с каквато са хранили прасета - истински, такива, каквито ми е разказвал моя дядо. Имам чувството, че светът е полудял. Или аз наистина съм "малоумник", заслужаващ съдбата си.
Ден втори: Отскоро записвам онова... Преди бях само изолиран. Понякога пипалата на онези отвън се подават през пролуката и се опитват да ме достигнат. Но само толкова. Събуждат страха в мен и после чувам странните звуци, които издават, отдалечавайки се от изолатора.
Ден трети: Днес няма да вкуся от отвратителната помия. Ей така, нарочно!
Ден шести: - Хей, елате и се срещнете с мен. Стига сте ме гледали. Веднага!
Напразно си хабя силите. Навярно моето изтощение и слабост ги зареждат с енергия.
Ден 23 от лятото на 2043 год.: Всичко се повтаря. Цветните пипала, които се подават през цепнатината са красиви, но странно ужасяващи. Понякога сънувам дядо. Той ми маха с ръка и ме вика при себе си. Няма ли да ме убият най-сетне...
Ден 29 от лятото на 2043 год.: Днес се чувствам с приповдигнато настроение. Ще се случи нещо. За първи път от години се усещам така. Ям с апетит. Няма мухи, а аз си говоря. Даже си пея за мое най-голямо учудване. Тананикам някаква измислена мелодия. Харесва ми.
Ден пети от октомври:
Добре, вече се изтощих да ви чакам, за да ме погубите. Ако искате. Ваша работа. Ще намеря начин да го направя сам. От мойто съществуване няма смисъл.
Ден ... като ден или нощ вече няма значение... Отново съм тук. Този път има някаква миризма във въздуха. Сладка е .
- Хей, какво ще правите? Кейк или торта?
Дали пък не си въобразявам всичко. Щипя се до кръв. Искам да се убедя, че не сънувам.
Не, не сънувам. Просто съм в някаква реалност, която не разбирам. Уморих се да си говоря сам. Или да пиша. Единственото нещо, което ме спасява от полудяване. Или вече съм толкова луд, че нищо не разбирам.
Някави петна се разхождаха по стената. Интеференционна завеса против изпускане или пропускане на вредни газове. Цветно и красиво. Вътре в нещото напомнящо зала за боулинг се разхождаха странни създания. Те имаха пипала. Всяко с различен цвят. Сякаш интеференционната завеса се отразяваше в нещо прозрачно. Съществата притежаваха антени, които служеха за предаване на мисли от разстояние. Очите им поглъщаха с интерес всичко около тях. Тромави и тежки те се носеха из въздуха с лекотата на пух разнасян от вятъра.
- Какво ще го правим? Ще го унищожим ли?
Едно от цветните създания се издигна над всички.
- Homo sapiens индивидът ни е нужен за опознаване на средата. Няма такъв подобен в обсег от 546 км. Наблюдаваме го от години. Премина през фази непознати на нас. По книгите съхранени в библиотеката неговите фази биват окачествявани, като "гняв", "отчаяние", "страх", "безразличие", "апатия", "интерес", "склонност към самоубииство" или т.н. суицид. Той е личност, носещ в себе си гама от нещо, което ни е непознато.
Тези мисли бяха предавани към останалите същества от извисилото се над тях друго такова. Те анализираха предаваните импулси и ги трансформираха в мисли.
- Ще го пуснем ли сред нас? Ще му обясним ли какво става ?
- Още не е време. Ще потърсим друго оцеляло. Две от нас ще отидат в Забранената зона, за да намерят подобно същество. После ще ги съберем и ще наблюдаваме.
- Ясно! Ще бъде изпълнено.
Светещите същества се разляха в пространството и преминаха през завесата. От другата страна ги очакваше пустош и разруха.
- Тук някога е имало живот като този, който сме съхранили в камерата.
- Защо ли са си причинила това?
- Навярно силата на развитие на технически средства е повлияла пагубно и върху тази цивилизация.
- Ще дадем ли шанс на малко оцелелите след катастрофата да тръгне в правилната посока?
- Това ще се реши от Съвета. Аз не мисля, че заслужават да ги върнем в Преди. Те няма да помнят нищо от сега и отново ще се унищожат.
- Аз мисля, че те ще се справят. Останалите изчезнали цивилизации от останалите планети в Галактиката са еволюирали до краен предел, просто няма накъде повече. Унищожени не са заплаха за равновесието. Тези тук са подвластни на чувства, следователно имат още много време, за да достигнат до предела.
Нужен им е още един шанс.
- Това ще прецени Съвета. Не ме обременявай с толкова много мисли, че антените ми загряха до краен предел.
- Добре, спирам да мисля.
Двете същества се носеха в безпределното пространство и с очи търсеха да уловят живот.
Всичко под тях тънеше в разруха. Пепелища... Вятарът разнасяше миризмата на отдавна разложили се трупове. Вонята беше убиваща.
- Трябва да се връщаме. Тук няма живот.
- Не сме достигнали до крайния предел.
Изведнъж сред останките на вече умряла цивилизация, те видяха един "хомо сапиенс".
Протегнаха пипала към него. Те се удължиха бързо и многократно и го уловиха. Той се замята, като уловена пеперуда в мрежата на любопитен учен.
Не успя да се изкопчи и утихна в прегръдките на пипалата. Притихна и се остави на неизвестността. В крайна сметка и долу беше толкова опасно колкото и тук. Отровните газове така и така погубваха всичко. Той осъзнаваше свойта обреченост и дори не намираше смисъл да се бори.
Занесоха го в залата. "Хомосапиенса" се свести доста трудно. Носещите се във въздуха "октоподи" или поне на такова напомняха наблюдаваха създанието.
- Не се плашете. Ние сме Върховни същества от Галактиката.
Изведнъж чу мислите им. Изпита страх. Вече от няколко години оцеляваше под руини и останали скривалища от миналото. А тук беше различно. Огледа се. Всичко светеше. Сякаш самите същества излъчваха светлина.
- Да правилно. Ние я излъчваме и преработваме в енергия нужна за адаптацията и оцеляването тук на вашата планета.
- Но.. Аз.. нещо не разбирам...
- Не е нужно да говорите. Всяка мисъл, която преминава през съзнанието ви ние приемаме, като импулс, който анализираме и преработваме в информация .
"Значи Аз мисля, Вие чувате"
"Дойде ми вповече. Имам нужда от почивка".
Изолираха създанието в стая с яйцевидна форма. Сама! Най-сетне сама!
"Какво ставаше по дяволите?" През една пролука подадоха лист хартия. После молив. Най-обикновен молив. Тишината обгърна всичко. Тя легна в стаята и заспа.
Те направо не можеха да повярват. Съществото спеше и не изпадаше в главоблъсканици като другото подобно същество, което се намираше в съседната стая.
- Само този индивид ли беше оцелял?
- Да, само този. Притежава непозната за нас адаптивност и приспособимост. Всеобщото масово поражение не е повлиало на креативността и интелектуалните способности. Емоционалния заряд, така чужд за нас, е налице. Няма страх. Има стремеж към оцеляване. Притежава сила на духа и решителност, която в другия индивид липсва или е дълбоко засегната и подтисната поради факторите, които не е приел.
Ден 31 от есенния сезон: Предполагам, че не греша. Би трябвало навън да е есен. Ако приема, че светът е унищожен, то аз не съм. Или съм мъртав, а другите са живи. Но мъртвите не пишат... а аз пиша и мисля. Не мога да проумея точно какво става, но съм тук и сега, и вчера, и преди.
Ден 1 от зимата: Сигурно снегът е покрил земята. Всичко тъне в белота и е красиво като зимен сън. Понякога сънувам бялото поле. Вървя през него бос и ми е студено. Опитвам се да намеря подслон, наоколо няма Нищо. Едно голямо Нищо!
Съветът премина в абсолютна тишина. Всички... или поне всички бяха съгласни, че е нужен шанс за съществата. Решиха да ги сложат в общ изолационно - комуникационен яйцевиден синхронизатор. Там щяха да им дадат възможност да общуват по техния начин. После пристъпиха към изпълнение на решението си. Светлинен лъч ги повдигаше и транспортира през тунела, който свързваше двете зали за съхранение и който беше скрит от очите на "хомосапиенсите". Това беше с цел. Просто не знаеха за съществуването на другия. И след събуждането си щяха да установят, че не са сами. Шокът беше стопроцентов, но едва ли можеха да предполагат преди да се убедят с очите си.
Той се събуди. Протегна ръце и усети нещо до себе си. Помисли си, че има тактилна халюцинация. Стисна здраво с ръце притегли към себе си въображаемото нещо. Изведнъж чу глас:
- Пусни ме веднага, иначе ще си понесеш последствията.
- Господи, аз не си въобразявам.
Последва плясък на шамар.
- Леко, че ме заболя.
Пред него стоеше жена. Истинска жена. Косите й отдавна не бяха виждали гребен, но въпреки това изглеждаше очарователно. Големите очи излъчваха гняв.
- Ако ме стиснеш още един път, ще те смачкам.
Прозвуча сериозно и предупредително. Той се засмя.
- Смея се за първи път от толкова много време. Ти откъде се взе?
- ТЕ ме откриха и доведаха тук. Искат да видят дали заслужаваме шанса да останем на този свят .
- Кои са ТЕ?
- Ама ти наистина ли не знаеш какво става?
- Мислех, че съм луд малоумник или нещо такова. Защо?
- Ти наистина си луд. Няма оцелели след катастрофата.
- Каква катастрофа?
- Преди няколко години се случи авария. Светът се обрече на гибел. Сам, с никаква чужда помощ. Странно ми е защо оцелях? Ти сигурно не знаеш какъв ад е на вън. Само отровни газове и руини. От нашия загубил се свят. Разбираш ли?
- Нещо ми се изплъзва. Аз защо съм оцелял?
- Това ще остане загадка. Навярно отговорът се крие в нас. Сега обаче е нужно да им покажем, че си струва да ни дадат втори шанс.
- Кои са ТЕ всъщност?
- Те са реални и нереални. Интеференционни създания, светлинни Нашата галактика. Нещо като инспектори отвън. Създали са интеференционното си поле, което не пропуска вредните газове и са те подложили на наблюдение. Предполагам, че реагирайки по странен за тях начин, ти си затвърдил в тях убеждението, че е невъзможен контакг с теб. Също така предполагам, че си се държал избухливо, афектирано и непредсказуемо, което ги е спряло от възможен контакт с теб.
- Ти ми говориш сякаш си от тях.
- Не и аз съм Човек като теб.
- Как се казваш ?
- Зара. Защо питаш?
- Не съм говорил от дълго време. Моето име е Крис.
- Ти да не мислиш, че е имало с кой да разговарям? Те са Първите, с които имам контакт.
После се появи ти.
- Не, бъркаш. Ти се появи.
- Добре, както и да е. От нас зависи дали ще пребъде Светът.
- Кой свят?
- Нашият свят, глупако.
- Престани да се държиш с мен, като с малоумен.
- Ти си точно това, което си.
После се потопиха в море от разговори. Това продължи с дни.
Когато заспиваха се прегръщаха силно, за да не се изгубят. Беше ги страх, че при следващото отваряне на очите ще са сами, както досега. Нуждаеха се един от друг.
Ден 15 от февруари...
По мои изчисления все още е зима. Тя е тук. Не е мираж. ТЕ не са се появявали и не са показали желание да общуват с нас. Понякога по стената се гонят слънчеви зайчета. Става по-светло и красиво. Гледам лицето й. Иска ми се да я погаля, но се страхувам от реакцията й. Ще се престраша, но не сега, а след време.
Съветът се събра. Имаше странно затишие във въздуха. Нечий глас или по-точно мисъл се извиси:
- Понякога нахълтвам вътре. Огрявам стената във вид на петънце от слънчев лъч. Те са интересни. Общуват неспирно помежду си. Изпитват нужда един от друг. Това е в техен плюс.
- Правилността е нещо крайно относително. Може да ни заблуждават с поведението си. Проявявайки внимание един към друг и съчувствие. Лъжата и заблудата е в кръвта на "сапиенсите".
- Престанете. Те имат чувства. Дори сами на света, те не са изгубили свойта човешка същност. Лъжата е временен период в поведението на т.н.човек. Всеки се стреми към висшата истина. Висшата истина е катализатор на положителни влияния, които трансформират негативната енергия в положителна. Именно тя поддържа техният свят.
- Не, по скоро импулсите ги карат да се справят с не така желаната действителност.
- Просто са хора! Човекът е единствената раса, способна да достигне апогей в своето собствено развитие и да се унищожи безразсъдно и безотговорно. Трябва да ги заличим.
- Вероятността да еволюират повече от това е минимална. Питам рискуваме ли, ако възстановим Хармонията? С какво повече биха могли да си навредят?
- С нищо. Ето защо е безмислено да ги Спасяваме.
- Нима тяхното непременно изтриване от лицето на Гея ще доведе до Хармония в пространството?
- Не, разбира се. Сега ще подложим на гласуване оцеляването на "човека" с неговите плюсове и минуси. Който е за нова възможност нека да увеличи силата на излъчване на светлината си, който е против нека се угаси. Само за миг!
Ярка светлина озари залата. Само един от "октоподно-светлинните" се потопи в собствения си мрак. Беше сигурен, че този втори шанс щеше да бъде пропилян като първия. Не за първи път бяха тук и не за първи път помагаха на хората.
Утре ще говорим с тях. Сега ще се опитаме да освободим силата на енергиите си и ще ги насочим срещу отровата вън през нашата стена, за да се преборим с нея.
Последва засилване на топлината до темперетури надхвърлящи възможните за понасяне. Ярка светлина излезе от пипалата на създанията... После последва мрак. Мрак празен от мисли. Тишина и спокойствие изпълни пространството. Угасените им антени приличаха на пречупени от вятъра. Но само така изглеждаше. Това бе начин за презареждане и активиране на силите и способностите.
Настъпи моментът на Срещата с Онзи, когото държаха под ключ.
Изкараха двете същества в центъра на залата. Те се оглеждаха и решиха, че ще последва унищожението им.
- Не е това, което мислите. Питайте, защото после няма да помните. Ние ще изчезнем във Вселената. Сякаш никога не сме били.
- Вие ще ни дадете възможност... да... оправим кашата... целия хаос наоколо...?
- Ние ще ви оставим да изградите вашия свят отново.
- С какво ви накарахме да решите това?
- Ние сме създания, уважаващи интелекта и способностите в можещите. Вие сте умни и чувствата не са ви чужди. Още трябва да се учите. Достигайки до Съвършенството, Вие ще разберете, че сте уникални и неповторими. Ще повярвате искренно в способностите си и не ще позволите на знанието да се обърне срещу Вас. Ако отново надскочите позволеното, няма да ви се даде повече време за научаване.
- Какво значи това?
- Пълното елиминиране на Вашия вид. Точка.
- А утре?
- То си зависи от вас. Съзнанието ще ви бъде изчистено от спомена за нашата среща. За катастрофата и катаклизмите породени от нея. Първите хора тук, на тази планета, ще сте Вие.
- А, другите?
- Няма други. От вас зависи продължението на човешкия род .
- А знанието и опита? И те ли ще изчезнат?
- Не, няма, само ще ги доразвивате.
- Годините са мигновенние от цялостта на пространството. Те са миг от мига. Нашият престой тук се равнява на едно мигване на очите Ви.
- Дневника? Какво ще стане с него?
Може би някой някъде ще го открие и ще се опита да търси смисъла в написаното. Ако има такъв, разбира се. Но имайки впредвид, че "хомосапиенсите" намират смисъл дори в безмислените неща, ни дава надеждата, че ще успеете да оцелеете въпреки всичко.
Не можем да върнем света в неговата цялост, но Вие ще придадете завършеност на онова, което ще сътворите. Разбирате ли смисъла на мисълта ми?
- Опитваме се да вникнем в нея.
- Това ви е хубавото на хората, че все се опитвате да разберете...
Едно мигване... и сякаш никога не се е случвало това, което ви се случи. Последва тъма.
Крис се събуди с главоболие. Разбуди Зара.
- Какво ще правим днес?
- Ще си построим къща.
- А утре?
- Навярно ще си създадем удобства.
- Храна къде ще търсим?
- Огледай се, пълно е с дивеч.
- А, после!?
- Престани с въпросите. Захващай се с работа.
След десет години
-Татко ,татко виж какво намерих...
Едно момче тичаше по моравата и развяваше нещо в ръцете си.
- Дай да видя какво е това?
Разтвори подобие на тетрадка. Прочете "Из дневника на един малоумник".
Видя му се любопитно и интересно. Заразгръща лист по лист. Интереса към написаното му се засилваше след всяка прочетена страница. Дори и не подозираше, че чете нещо създадено от неговата ръка.
- Зара, виж какво имаме?
- Крис, стига размотаване. Имаме толкова много работа. Трябва да оправяме света.
Той се замисли върху казаното. Нещо му се изплъзваше, но имаше време да открие същността на нещата.
Зара така и не му каза, че е съхранила спомени от преди. Живееше с бремето на преди и се опитваше да предпази Крис и децата си от грешките на Онова минало, което беше убило един свят. Те градяха новото. Понякога се вглеждаше в светлината около себе си и очакваше някакъв намек, че ТЕ са тук. Нищо не се случваше. Дори и да бяха тук и сега, те мълчаха под антените си за комуникация, защото си даваха сметка, че всяка намеса би била излишна. А и те имаха още толкова много работа...
Да изградиш свят е трудно, но да го опазиш от себе си е най-трудната задача. Предизвикателство, което те изправя пред собствената ти съвест и вътрешният ти глас. Изгради! Запази! Научи другите! Предаденият опит е синтез на наученото преди.
То е градивно днес. Но утре? Никой няма отговор на този въпрос. Никой! Дори избраните!!!
© Лили Спасова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много интересен разказ, завладява те и не те оставя докато не го изчетеш. Стиховете ти ми харесват много, а сега виждам, че и с разказите се оправяш твърде добре
Продължавай все така. -
Благодаря Ви приятели по перо!)
-
И все пак втори шанс винаги има! Да опазиш света от себе си наистина е трудно, но не невъзможно, не и когато този свят е истинският - този, към който се стреми същността ти.
Разказът е невероятен! -
много ми хареса
-
Прочетох разказа ти с удоволствие. Чудесен е!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
