Отново водка. Мисли, че, като е смесена с разни лъжовни подсладители, не я усещам, но греши. Усещам спиртовия ù дъх и опиянението в очите ù. Моят свят също се върти. Коремът я свива заради мен, сръчквам я и ù крещя да спре, защото ме наранява, но тя продължава. Безотговорна и жестока е. Защо ме мрази? Какво съм ù сторил? Усещам как третото ми око расте и устата ми се деформира. Не мога да дишам, заради целия този дим, с който ме отравя. Не пожела да ме махне и сега ме кара да плащам за съществуването си. Грешка, която тя е допуснала. Не съм виновен за безхаберието ù, защо си го изкарва на мен? Вини ме и ме наказва. Подари ми живота и сега го съсипва, задето аз съсипах нейния. Но не бях аз - тя беше. Нелепо осъдителна и твърде безжалостна. Убива ме, погубвайки себе си. Така си отмъщава и на двама ни за собствената си грешка. И без това няма да ме задържи – ще ме остави при непознати, опитващи, но незнаещи как да се справят с мен. Ще ме изостави, както направи и с другите. Ще продължи, без да поглежда назад. Ще ме забрави, а аз нея не, макар и никога познавал я. Ще мечтая за нея и ще я търся. Ще чакам да си ме прибере. Да върне загубената си частица и да запълни дупката в сърцето ми. Но това няма да стане и тя ще разбива сърцето ми всеки ден, докато накрая частиците ще станат толкова дребни, че няма да могат да бъдат раздробени повече. Но тя ще намери начин да разчлени и тях и сърцето ми като самотен атом ще страда отново и отново. Ще бъде изтръгвано отново и отново. Ще остане разглобено завинаги и никой няма да успее да го закрепи. Никой няма да опита. Разпарчетосано завинаги, то ще скърби и ще плаче за нея. А тя няма да узнае, не би разбрала, не би ù пукало.
Мама. Дума, която не ще изрека. Дума, която няма да бъде чута от устата ми. Никой няма да ме приюти, никога няма да имам свой дом. Дори приятели няма да имам. Хората ще виждат само уродливостта ми и няма да се взират по-дълбоко. Страхът им ще ги спира, погнусата и отвращението им няма да им позволят да ме видят нормален.
Нормален. Думата, с която никога няма да бъда оприличен. Красив или дори симпатичен. Няма да бъда чаровното и сладко дете, което някаква безсърдечна жена е оставила. Ще бъда изродът, към когото животът няма капка жал. Осакати ме и ме остави на произвола на съдбата. Дори не се смили и не ме уби. Не се осмели, смъртта ми не би била достатъчно удовлетворяващо наказание за теб. Не. Направи ме такъв, дисфункционален и неспособен дори да се изпикае без чужда помощ. Обрече ме не само на своята, но и на обществената омраза. Като прокажен ще нося белезите ти завинаги. Белези, които ти заслужи - извоювани честно от теб. Ала не ме мрази, задето те обичам. Ще те обичам винаги, дори в най-тежките си мигове. Дори в моментите, когато те мразя. Аз никога няма да спра да се надявам да дойдеш. И тогава, когато го направиш, ще ти простя всичко. Всичко ще бъде забравено, всичко ще остане в миналото. Грешките ти ще потънат в забвение и ще станеш светицата, която се върна за мен. Само ела! Мамо, прибери ме вкъщи! Това ще шепна всяка вечер, преди да заспя и ще повтарям стократно в молитвата си, докато не я чуеш. Но ти и това не ще сториш. Ще бъдеш вечно сляпа и глуха за мен, докато един ден ще ме зърнеш случайно на улицата и ще извърнеш глава от погнуса, а аз, забил глава в земята от срам, дори няма да видя лицето ти. Лицето, което постоянно си представям, с усмивка, която бленувам да ме стопли и озари. Когато те попитат дали имаш деца, ти ще отговаряш „Боже, Не!”, но ние, твоите жертви, знаем истината. Съзираме лъжата ти и те проклинаме. Сълзите ни потичат, сънувайки те всяка нощ. Накрая всички свършваме по един и същ начин – на върха на някоя висока сграда, върху стол с примка, стегната около врата ни, или с изтичаща кръв в общата баня на затвора, случайно наръгани. Затова давай, изпий още едно! Отрежи се максимално и после с малко късмет ще ме довършиш неволно. А с малко повече късмет, ще довършиш и себе си.