Из "Колажи"
На квартира съм. Тук съм вече от десет години. Живея под наем. Плащам си редовно сметките. Имам и кабелна и нет, и домашен телефон и мобилен, парно, топла вода... Не обичам живота си в квартирата, не го обичам и извън нея. Прекаравам по-голяма част от времето си пред компютъра или по-скоро в него. Това е моят живот. Отключвам с различин ключове... различни врати - с изтривалки за крака или без, с или без шпионки... звънец-камбанка или от онези с пронизителен звук, от който ти настръхват косите и те пробожва все едно къде - в главата или сърцето. Зависи от хората какво ще ми предложат - партер, едностаейно/двустайно жилище, със или без стълбище, асансьор за по-бързо и лесно изкачване... червен, зелен ключ... Някои ми казават да почакам един момент, а други - да отида пак утре, да мина следобед или вечерта... да отворя вратата и да вляза, без да се събувам... или да не влизам - не съм желана.
Спирам пред прага на една къща със стара дървена дограма, но грижливо боядисана с блажна боя. Врата е кафява, украсена със зелен Коледен венец и зланти звънчета. Белите перденца на прозореца са леко прихванати откъм средата с по една червена панделка. Листата на мушкатото са се сгушили в сърцевината на саксийките, а червените им главици любопитно разглеждат света. Посягам към звънеца, но вратата неочаквано се отваря. Възрастна жена ме посреща с топла усмивка и ми казава, че ме е видяла през прозореца. Къдриците от бели кичури закриват челото й, но ясносините й очи ми благодарят за посещението. Кани ме да вляза. Без да питам, се събувам и надявам топлите пантофи, които ми е подготвила. Събличам си палтото, махам шала и ръкавиците. Сядам на предложеното ми кресло и се отпускам върху шарените малки възглавнички. Едва сега усещам аромата на току-що изпечен сладкиш и сварено кафе. Удобно и уютно ми е, сякаш съм у дома. Разговаряме, слушаме класическа музика... Всичко това ме упоява и потъвам в сладък унес - аз ли съм наистина, къде съм... За да се съвзема, решавам да опитам сладкиша. Невероятна смесица от стафиди, орехи и канела... До сега не знаех, че тези неща така вилколепно си подхождат... Благодаря за предложената ми захар и сметана. Разбърквам кафето си с едно истинско бижу -малка сребърна лъжичка. Отпивам глътка кафе...
Телефонът звъни. Милата домакиня се извинява и излиза от стаята. Погледът ми блуждае, но ето, че се спира върху голямата библиотека, на чийто лавици лежат книгите, потънали в прах. Но какви книги! - стари редки екземпляри, със златни букви по кориците... Отпускам се на креслото. Имам чувството, че живея друг живот, че това, за което съм мечтала, се сбъдва. Нали все пак идва Коледа... трябва да си пожелая нещо... но какво...
Моята домакиня идва и сякаш ме събужда от незнаен сън...
Поглеждам към стрелките на стенния часовник. Толкова време е изтекло, а сякаш преди малко дойдох... Време е да тръгвам, казавм. Вежливата домакиня ме кани да остана още малко. Благодаря й за гостоприемството, но все пак решавам и ставам. Докато си обувам ботушите и обличам палтото, ме моли да я навестявам по-често. Казва ми да не затварям вратата, защото нали скоро пак ще се върна... Излизам на прага. Вали бял, пухкав сняг... поглеждам към малкото прозорче - отворено е и от него се носи аромат на току-що изпечен сладкиш. Сега ли идвам... или се връщам у дома си...
© Весела Славова Всички права запазени
топло и уютно...хубаво разказваш.
С обич.