Бавно пристъпвам към олтара. Всяка крачка ми коства неимоверни усилия. Той е там – човекът, който ще ми помогне да превъзмогна болката. Или поне се надявам да го направи. Дългата бяла рокля, обсипана с диаманти не може да запълни празнотите, които този брак би оставил в мен. Всичките ми роднини и близки са се събрали тук, в църквата, и са приковали очи в мен. И защо? За да видят несигурното ми изражение, когато се окажа длъжна да изрека „Да” или „Не”? Продължавам да вървя. Пътят ми се струва прекалено дълъг, сякаш никога няма да свърши. Една невинна сълза, току-що потекла от окото ми, издава страха ми да узаконя връзката си с този човек. Но каква връзка, за Бога? С него се познаваме едва от месец, а ето до къде стигнахме. Естествено фразата, казана ми от родителите „Той е най-подходящ за теб”, отново има пръст в тази работа. Да, най-подходящ е, защото има пари, защото има репутация, защото малко ме обича, но това винаги ли е достатъчно? След като аз не го обичам... Това би ли ми създало проблеми занапред, отдавайки му се изцяло и споделяйки старините си с него? Мисля, че да. Но нямам друг избор. Майка ми, единственият човек, на когото споделям тревогите и болката си, отлично знае какво изпитвам сега. Но съм сигурна, че няма да направи всичко възможно да бъда истински щастлива. Да бъда с човека, когото обичам, който е така далече... Той трябваше да ме чака там, в края на аленото килимче. Той трябваше да ми се усмихва нежно и леко да кима с глава, насърчавайки ме да продължа да вървя. С него трябваше да преживея най-щастливите си години от живота, които бяха толкова отдавна. Преди цели 10 години. Да, тогава с него бяхме деца, но обичта ни беше като на възрастните. Сега, когато съм на 24, ми се струва, че любовта ми не се е променила. Същата си е, с онази малка детинска част от нея. Но къде е той? Оглеждам се наоколо, но не го намирам. Бъдещият ми съпруг забелязва това и малко се изнервя. Господи, правилно ли постъпвам? Способна ли съм да чакам любовта на живота си още, дори още много повече, докато се появи и ме спаси? Или да изживея бъдещето си с онзи човек, чакащ ме ето там? Дай ми знак, умолявам те! Делят ме 2 крачки от целта, но се стремя да забавя малко времето, да забележа нещо странно, знака, даден ми от Бог. 1 крачка. Поемам си дълбоко дъх и лишена от всякаква небесна подкрепа, се изправям до човека, който щеше да ми даде всичко, освен истинско щастие. Той ми се усмихва и почти незабелязано си отдъхва. Механично отговарям на усмивката му. Трябва да преглътна горчивината, болката и спомените и да кажа „Да”. Ето, моментът най-после настъпи. Всички в залата пазят тишина, стремейки се да чуят правилно отговора ми на въпроса „Ти, Елизабет Джоунс, взимаш ли за съпруг Едуард Фредерик Стоун-младши?” Колебание изпълва душата ми. Чувствам, че няма да успея да изрека така ужасната в този момент дума. Но чувам познат глас, глас, който прилича на моя и изрича „Да”. Да, направих го. Всичко свърши. Сега трябва да гледам напред, колкото и да ми е трудно. Едуард хваща ръката ми и на мен ми става приятно да усетя топлотата на тялото му, която ще бъде с мен вечно, докато смъртта ни раздели. Свещеникът е готов да изрече „Обявявам ви за съпруг и съпруга”, но преди това казва „Ако някой в тази зала има основателна причина този брак да не се състои, нека говори сега или да замълчи завинаги” Сърцето ми препуска като лудо. Очаквам някой да каже „Да, аз имам. Защото обичам тази жена.” И точно тези думи дочувам зад себе си. Изрича ги онзи сладък глас, най-нежният от всички. Обръщам се мигновено и в същия момент, когато го виждам, широка усмивка грейва на лицето ми. Той е там, застанал между широко отворените врати на църквата, очаквайки ме да се хвърля в обятията му. Чувствам краката си леки, аз не ги водя, те сами тичат към моята любов. Оставям Едуард зад мен, направо онемял от случилото се току-що пред очите му. Дори не се обръщам назад, за да видя за последно смаяните погледи на близките си и усмивката на майка ми, която сякаш казва „Правилно постъпи, миличка. Дано си щастлива!” Те вече са минало, сега той е моето бъдеще. И с него ще бъдем заедно винаги, далеч от всички злобни погледи, докато смъртта ни раздели!