Трябва да минеш по моста със затворени очи и без да го докосваш, като в същото време мислиш за желанието си. Винаги съм считал това за сантиментална измислица, но днес имам нужда някак да подредя хаотичните си мисли и да намеря смисъл в това, което ми се случва. Искам да се чувствам отново сигурен.

   Щом затварям очи и тръгвам по моста, веселата мелодия на уличните музиканти изчезва и чувам само силните удари на сърцето си. Стъпките ми стават все по- бавни и несигурни и изведнъж се спирам и отварям очи. Защо така се уплаших да премина?

  Оглеждам се в опит да се успокоя. Какъв е този свят, който повърхностно обитавам вече тринайсет години? Повечето надписи по моста не са съкровени желания, а обикновени цинизми и реклами. Не разбирам защо толкова много хора искат да изпъкнат не с красотата, която търсят и създават, а със своята първичност. Къде мога да намеря сигурност, смисъл?

   Тръгвам отново по мостчето.

- Не се страхувай, ще го направиш! – шепна си мислено, но след няколко крачки отново се заковавам. Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху желанието си, след което забързвам крачка и скоро стъпвам на другия край. Успях! Може би това е идеята на това място- да ти покаже, че ти сам трябва да преодолееш страховете си и да вървиш в правилната посока, за да постигнеш желаното. От друга страна, все още се чувствам сам и усмихнатите семейства наоколо ме потискат.   

   Скоро намирам пусто кътче на парка и сядам на една пейка, след което най- сетне си позволявам да се разплача. След няколко минути двама младежи ме подминават така, както повечето хора правят с просяците-  гледат далеч напред и се преструват, че не виждат страданието ми. Затварям очи и потъвам в себе си, но след малко чувам женски глас:

- Добре ли си?

   Вдигам поглед към лицето на непознатата и заслонявам очите си, защото слънцето грее ярко. В тъжните сини очи на жената проблясва притеснение, но тя все така се усмихва, сякаш за да убеди и себе си да е спокойна.

- Не съвсем. – прошепвам.

   Тя сяда до мен и остава дълго време така, сякаш иска да ми даде време да помисля. След малко се осмелявам да ѝ разкажа как сутринта намерих стари документи, в които се споменават подробности за осиновяването ми... нещо, което никога не съм знаел.

- Не мога да повярвам, че родителите ми са го крили от мен цял живот. - добавям с въздишка. - На въпросите ми те винаги намираха отговор- мама е имала лека бременност, родил съм се леко мъничък, но съм бил прекрасно бебе... а сега се оказва, че не ме е родила тя. Иска ми се да ми бяха казали отдавна, а не да разбирам по този начин.

-  Сгрешили са, като не са ти разказали истината, но явно са си мислели, че така ще бъде по- добре. Със сигурност не са искали да те наранят.

- Предполагам... Знам, че не мога да бягам вечно и  трябва да се върна у дома. Благодаря Ви, че ме изслушахте!

- За нищо. – помахва ми жената и избърсва сълзите си.

   Отнема ми известно време, за да приема разказа на родителите си. Знам, че те винаги са искали да се чувствам спокоен и обичан и да знам, че принадлежа в техния дом. Нощем обаче не ме напуска една мисъл: защо биологичните ми родители са се отказали от мен? Страшно е да си представя как девет месеца една жена е била целият ми свят и съм се успокоявал от гласа ѝ и туптенето на сърцето ѝ, а после тя ме е предала в чужди ръце, като че ли съм просто грешка, разочарование. Мама и татко се опитват да ме успокоят и ми разказват за биологичната ми майка:

- Казваше се Ангелина. Беше доста млада и явно беше решила, че не може да се грижи за теб. Не сме я разпитвали подробно и не разбрахме нищо за биологичния ти баща, но тя ни обясни, че  иска да пораснеш достатъчно и сам да решиш дали искаш да се запознаеш с нея. Даде ни адреса си-  в случай, че искаш да  я потърсиш.

   Не съм сигурен какво чувствам относно жената, която ме е изоставила- гняв, объркване, тъга? Все пак имам нужда да ѝ пиша. Може би няма да поддържам връзка с нея, но искам поне да разбера коя е и защо ме е изоставила, затова ѝ изпращам писмо. 

  Много скоро получавам отговор от Ангелина, а буквите са изкривени, сякаш тя много се е вълнувала при писането. Мама и татко сядат от двете ми страни и чакат да го прочета колкото пъти искам, за да го дам и на тях.

   Скъпи Теодоре,

  Често мисля за теб и винаги съм чакала да ме потърсиш. Разбирам колко много въпроси имаш и ще се постарая да отговоря на всички тях.

  Запознах се с биологичния ти баща Борил, когато бяхме първи курс в университета. Той беше много чаровен и обичаше да се шегува, затова всички го харесваха. Харесваше ми да си говоря с него и бързо станахме двойка, а аз бях готова да посветя цялото си време и внимание на него.

  На двадесетия му рожден ден излязохме с приятели от курса и вечерта той ме покани в квартирата си, за да се почерпим насаме- преди това винаги ходехме у нас или се разхождахме някъде навън. Чак тогава съзрях истинската му същност- в него имаше нещо изкривено, счупено. Искаше да мачка хората и да им причинява болка, така се чувстваше още по- силен. Страшно беше да видя как изведнъж  нежността му  изчезва, как става жесток. Исках да затворя очи и да се пренеса някъде другаде, но нямаше как да не усетя как Борил ме смачква, как унищожава цялото ми същество. Щом той заспа, аз избягах и оттогава не съм го виждала. Заключвах се вкъщи и по цял ден лежах в леглото си, опитвайки се да забравя случилото се. Сънувах кошмари, загубих апетита си и сякаш никога вече нямаше да съм спокойна. След три седмици обаче разбрах, че съм бременна с теб и трябва да се стегна. Вече отговарях за още едно същество и не можех да си позволя да му навредя. Страхът и срамът спираха дъха ми, но тогава се осмелих да призная на семейството си за изнасилването. Не вярвах, че има как да докажа истината, не можех дори да погледна Борил в очите.

   Отидох да живея обратно при родителите си във Варна и продължих да уча тук. Знаех обаче, че една двайсетгодишна майка, която постоянно е преследвана от мрака, няма да ти осигури това, от което се нуждаеш. Щеше да ми бъде  толкова трудно да те отгледам, когато самата аз се чувствах малка и уплашена, а и ти нямаше да имаш баща, защото Борил не беше в състояние да обича другите хора, дори и собственото си дете. Със сигурност е плашещо да разбереш това за него, но те моля да помниш, че ти не си такъв и никога няма да бъдеш. Ти обичаш родителите си и ми даваш шанс да ти обясня всичко, въпреки че те изоставих. Знам, че в сърцето ти има място за много обич и прошка.

   Още по средата на бременността си се срещнах с родителите ти и с течение на времето осъзнах, че те щяха да те отгледат с много обич. Бяха вече в края на трийсетте си години и се бяха отказали от опитите за забременяване, защото бяха загубили три деца още в утробата. Не се бяха отказали от идеята за дете обаче, искаха да се посветят на теб и да преминете заедно през всичките безсънни нощи, детски капризи и юношески несигурности.  Искаха да те спасят от всеки страх, от всяка болка.

   Кръстих те Теодор, защото за мен ти наистина беше дар от Бога- слънчев лъч в живота ми, който ме накара да се грижа за себе си и ми помогна да намеря смисъла в страданието си. Когато те видях за първи път, забравих за дългото и тежко раждане, за Борил, за всичко... плачех и те притисках към себе си, знаейки колко малко време ни остава заедно. Много ми беше трудно да те оставя в чужд дом, но знаех, че така е най- добре за всички. Продължих да уча и семейството ми ми помагаше, но беше  трудно да се измъкна от дълбокото блато, в което бях затънала. Мислех си за теб постоянно и колкото и да ме болеше, аз бях благодарна, че имаш семейство.

   В момента съм омъжена за прекрасен човек- Алексей. Той винаги е бил търпелив и нежен с мен и се старая да му отвръщам със същото. Имаме дъщеричка на име Звездалина, която безкрайно много обичаме. Тя е на четири и е много будно и весело дете.

  Благодаря ти, че ми писа. Колко е хубаво да получиш писмо във време, когато всички ползват социалните мрежи и са забравили посланията на хартия! Още повече, че чаках толкова години и през цялото време си представях какъв ли е животът ти. Ако желаеш да се срещнем и да се запознаеш с Алексей и Звезди, ние ще те чакаме.

Вечно твоя,

Ангелина

   С мама и татко дълго стоим пред вратата на жилището и съм сигурен, че и те са толкова развълнувани, колкото съм и аз. Накрая се осмелявам да почукам и пред мен се отваря вратата към един нов свят. Дали ще намеря място в него, или ще го оставя зад себе си? Във всеки случай знам, че съм благодарен на Ангелина- водена от обичта си към мен, тя се е постарала да ми намери дом, в който да намеря любовта и грижата, от които се нуждая.

     Жената, която застава пред мен, ми се усмихва, а от сините ѝ, тъжни очи капят сълзи.