Изгряващо слънце (втора глава)

                                                                Втора глава

Когато се облякоха и слязоха за закуска – г-жа Стюарт им бе направила кифлички с мармалад. Знаеше, че Катя много ги обича.  Тя с радост гледаше как синът ù се радва и дружи с такова прекрасно момиче като Катя.  Том ù сложи да закуси и извика брат си – от чиято стая се чуваше ужасно силна музика. „Нима не знае, че е невъзпитано да се държи така” – поклати глава Том.

-          Стивън! – извика отново той, но брат му така и не излезе от стаята. – Е, ако искаш пък! – рече той и седна на масата до момичето. То ядеше сладко от кифличките, докато не погледна  часовника на микровълновата им печка.

-          Трябва да вървя! – изправи се бързо и раздигна чинията си, като я изми и подсуши.

-          Къде? Толкова е рано! – каза Том , който дояждаше кифлата си.

-          На работа съм, знаеш, че трябва да говоря с управителя, за да ме освободи, за да мога да дойда с теб, а и преди да ида там, трябва да се отбия вкъщи, баба ми трябва да си изпие хапчетата.

-          Катя! – погали ръката ù момчето. – Спри да се притесняваш за всяко нещо!

-          Но… - опита се да възрази тя.

-          Всичко ще е наред! – усмихна ù се той.

Тъкмо бяха приключили със закуската и се канеха да излязат, когато брат му Стивън слезе по стълбите и влезе в стаята.

-          Няма ли да поздравиш? – попита го Том.

-          Що? – тъпо отвърна той и седна на масата, без дори да си измие ръцете.

-          Не видя ли, че Катя ни е на гости? – Том много се ядосваше на брат си, когато не поздравяваше приятелката му, а вместо това я подминаваше, все едно бе никоя.

-          Видях! – с пълна уста отвърна брат му и невъзпитано се обърса в блузата си.

-          Ние тръгваме! – рече накрая Том, който едва се сдържаше. – Кажи на майка, че ще позакъснеем за обяд!

-          Дано не се върнете! – рече Стивън и набута и последната кифла в устата си, като излезе от стаята.

-          Моля да го извиниш! – рече Том.

-          Не се притеснявай! – усмихна се Катя, знаеше, че на Том никак не му допадаше държанието на брат му.

Излязоха и заключиха след себе си вратата. Първо се отбиха в кафенето, където бе възпитаният Джо Московиц (управителят). Мъж на средна възраст и винаги облечен в красив черен костюм разреши и даде отпуска на Катя. На момчето не му беше никакъв проблем да говори с него, защото беше разбран човек. Катя му благодари и двамата с Том се отправиха към дома ù. Момичето потрепери, щом наближиха входната врата. Момчето почука няколко пъти. Тогава отвътре се показа едър набит мъж със почервенели очи и разрошена коса, дрехите му бяха мръсни и скъсани. Държеше в лявата си ръка огромна бутилка с уиски и се подпираше на вратата.

-          Кой си ти? – изхълца мъжът и като видя дъщеря си, очите му се разтвориха широко. – Я да влизаш вътре! – ядосано хвана дъщеря си за ръката и стисна със зъби.

-          Господине, недейте! – държеше я здраво Том за другата ръка.

-          Татко, спри! – крещеше Катя от болка.

Накрая мъжът я пусна и тя се залепи за Том, който я прикри с тялото си.

-          Какво искаш? – попита мъжът все така ядосан.

-          Идваме да съберем багажа на дъщеря Ви! – рече смело Том.

-          Къв багаж, бе? – мъжът говореше просташки и отпи от шишето.

-          Катя заминава с мен! – каза Том – Сега, ако обичате, се отместете, за да минем!

-          Заминава? С теб? – изсмя се баща ù. – Тя няма пари, къде ще ходи, я не ме…

-          Господине, моля да се отдръпнете – настоя Том.

-          Добре де, добре! – отмести се встрани мъжът и се разхълца. Отпи отново от уискито и тръгна след тях.

Том и Катя се качиха бързо по стълбите и затвориха вратата след себе си. Момичето седна на леглото, цялото трепереше и се разплака.

-          Извинявай , миличка! – клекна пред нея момчето и я прегърна.

Тя хълцаше и не можеше да спре да плаче, когато на вратата се почука.

-          Кой е? – попита Том, като се обърна към вратата.

-          Аз съм, г-жа Манолова – рече женски глас.

-          Баба ти е!

-          Баба? Как се е качила до тук?

Том отвори бързо вратата и госпожата влезе, като буташе инвалидната си количка.

-          Бабо! – прегърна я Катя и се разплака в скута ù още по-неудържимо.

-          Милото ми дете! – рече жената и също я прегърна, като я погали по главата.

-          Бабо, аз… - започна Катя, но не знаеше как точно да ù каже, че смята да я изостави в най-тежкия за нея момент.

-          Върви, детето ми! – рече бабата. – Махай се надалеч от тук!

-          Но, бабо ами ти… - хълцаше Катя.

-          За ме грижа не бери! – рече тя. – Чичо ти Йосиф ще ме вземе тази вечер с колата. Ще съм при него! Ще ме гледат!

-          Не искам да те оставям сама, бабче! – рече Катя и коленичи пред нея, а тя започна да я гали по главата.

-          Ти върви, дете мое! Аз ще се оправя!

-          Бабо!

Останаха така прегърнати няколко минути, когато баба ù я побутна да се изправи и всички започнаха да събират багажа. Преди да тръгне, Катя прегърна отново баба си, а тя ù се усмихна и ù помаха на вратата.

-          Чакайте! – крещеше бащата на Катя. – Тя не може да замине!

Но с Том вече бяха далече. Далече от този ад. Сега за Катя се очертаваха едни хубави и спокойни дни, които самата тя не беше и мечтала.
                                                                                 
                                                                          ***

Пристигнаха в дома на Том по пладне, вятърът си играеше с косите им, а Катя вече се усмихваше и закачливо си тананикаше. И Том беше щастлив, на другия ден ги чакаше едно прекрасно пътуване и едни прекрасни мигове, които щяха да прекарат заедно. Катя звънна на вуйчо си вечерта, за да се увери, че баба ù е пристигнала  благополучно и за да я чуе. Всичко беше нормално и баба ù беше спокойна. Катя се зарадва, че се чувства добре и ù даде номера на телефона на Том, за да звъни, когато иска да я чуе. Баба ù ù благодари и им пожела лек път утре, след което затвори.

-          Сега как се чувстваш? – попита я Том. – По-спокойна ли си?

-          Да! – прегърна го тя през врата. – Утре ще е един незабравим ден!