Изгубените ключове на щастието

Лято е… Жегата пука всичко, върху което стъпи. Въздухът трепка тежко и упояващо.

И се задава отпуска.

Непланирана, неплатена само за някакви си четири - пет дни. Ама като ти я разпорежда шефът, смееш ли да откажеш.

Доставките от Италия се бавят със седмица, има още седмица до края на болничните на Кочева и Любенова. Няма да ни плащат да се почесваме я.

Колегата Киро се опитва да ни примами на риболов. На язовир Стамболийски. Имал там вила, било прохладно. Ех, с малко комари вечер, но с трите „р”-та (репелент, риба и ракия) всичко се оправя т.е. изтърпява.

И аз почти се навих, но изведнъж ми цъфна друг ангажимент. Жената се обади, че в петък се прибира от София. Беше два месеца бавачка на внучката, поради липса на детска градина, в помощ на дъщерята.

И знаейки ергенските ми навици поръча да изчистя цялото жилище, че ако завари кочина… Абе ясно като бял ден – яко ще си изпатя.

Споделям с Киро, че явно ще отпадна от групата, щото таман за пет дни ще успея да очистя апартамента. Пък той се изсмя и ми вика:

- Я не ставай бунак! За всяка болка си има билка! Твоята билка се нарича Милка!

(Милка е чистачката от службата.)

- Срещу прилична сума ще изчисти, всичко ще блесне. Ти като се върнеш остава само да опънеш червения килим и госпожата ще е доволна…

Взех, че се съгласих. Милка се оказа и свободна, и разбрана откъм остойностяването на услугата.

Заведох я да огледа, инструктирах я, оставих ù ключ от апартамента и входа, и хайде с апапите на язовира.

Прекарахме си страхотно. По цял ден скара, бира, карти, вицове и наглеждане на въдиците от време навреме.

Абе риба почти не хванахме, ама си отпочинахме като ергени. На жената докладвах всяка вечер докъде съм стигнал с чистенето.

    И ето ме на автогарата. Имам среща с Милка, която живее наблизо, да се разплатим и да ми върне ключовете. Седнахме в кафенето пред автогарата, оправихме сметките, разприказвахме се. Тя се оказа забавен събеседник, неусетно мина един час в сладки приказки.

И почти наближи времето когато автобусът на моята половинка трябва да пристигне.

Строявам се аз пред сектор № 5. Слизат всички, мойта я няма… Озъртам се, вадя джиесема да проверя ′кво става тука и я съзирам седнала на една пейка отстрани на входа и куфара до нея. Засилвам се да я прегръщам. Някак хладно ме гледа и се дърпа.

- Кога слезе, бе Марче, изгледаха ми се очите…

- От един час съм тука. Ама как ще ме видиш, като очите ти на друга посока гледаха.

Коя беше тази дето я беше зяпнал така в кафето?

- ′Ми една колежка от службата. Случайно се засякохме - свивам рамене и бодро добавям - посреща някого. Не разбрах кого, та си правихме компания…

Давай да се прибираме, че окъсняхме.

Натоварих жената и багажа в колата и ето че пристигаме.

Почвам да ровичкам за ключовете и се сещам, че Милка от толкова сладки приказки забрави да ми ги върне. Нямаше как обявих ги за изгубени. Жената отключи с нейните и мърморейки нахълта в коридора. После в кухнята, в банята… Мълчи и гледа опулено. Аз гордо се пъча. Демек, виж ма какъв съм чистофайник.

На вратата се позвъни и Марчето тръгна да отваря, а аз подире ù.

И какво да видя: пред вратата стои Милка, усмихната и поруменяла-

- Забравих, Боре, да ти върна ключовете - и ми ги подава.

- Желая ви хубав ден! – врътна се и хлътна в асансьора…

Входната врата се затръшна с трясък. Мълчание... Гробно. От онези дето носят буря в себе си.

- Значи така, ааа! Изгубил си ключовете! - крясва мойта - Колежката случайно изпраща, някого… Случайна среща ааа! И случайно твоите ключове се изгубват в нейния джоб.

Не на мене тия! Мизерник! Мискинин! Мръсник! Хубаво ми викаше мама навремето: „По очите го познавам, Миме, не е стока тоя, не се, жени за него, ама аз - глупачка!

Ей сега, си събираш партакешите и да те посреща онази в нейния дом! Ще ми се прави на света вода ненапита, той!

.