Изходът или възхвала на Златния храм - II. 2. (роман)

В следващата стая живее Гала, студентка по медицина. Най-малко от пет години се подвизава из общежитието с намерение все някога да завърши. Отношенията ми с Гала са  досадно свойски: Например тя постоянно ми досажда с разни молби за някои дребни услуги; малко кафе, де би да имаш; една цигара и т.н. Ето един диалог, който се е водил поне сто пъти в моята стая между  мен и Гала.

На вратата се чука, да речем, казвам, да, вратата се отваря и на нея застава Гала:

- Една цигара идвам да ти изпрося.

- Смятай, че я пушиш - отвръщам и посягам към кутията с цигари.

Тя се просва на бюрото ми, взема запалката и пали.

- Как си - обръща се обикновено тя към мен.

- Зле.

- И аз съм зле... Учениците слушат ли те?

- Майната им на ученицитe - отвръщам, като на свой ред паля цигара.

- А някоя хубава ученичка не си ли загледал, я кажи!

-Загледал съм не една, а поне десет, ама мен няма кой да загледа.

- Хайде, стига си се преструвал...

- Едно кафе ще пиеш ли - прекъсвам темата аз.

- Стига да направиш.

Ставам и с цигара в уста, включвам котлона, за да заваря кафето. Онази се ослушва:

- Тази машина пак щрака - поглежда тя към стената, зад която е моя съсед списател (знае за моята неприязън към него и не пропуска случай да вметне нещо по негов адрес).

- Пише разкази, а? - продължава тя.

- Най-вероятно - отвръщам и гледайки кафето, което се надига и аха-аха да кипне.

- Ти чел ли си нещо от него? - обръща се отново тя към мен.

- Имам да се занимавам с по-важни неща.

- Ха, ха, нямаш време да четеш негови творби, а?

- Въобще.

- А да знаеш каква цинца е!... Веднъж му поисках малко кафе и той ми отказа, кретенът му с кретен! Каза ми, че нямало да остане за него! Ама, че убитак!

Все пак Гала забелязва, че думите ù, произнесени по адрес на съседа-списател, не ми правят неприятно впечатление, затова изрича още едно-две определения по същия адрес, след което се сеща, че има вестник, в който има поместен негов разказ.

- Искаш ли да го прочетеш - пита ме тя.

- Нямам такива въжделения.

- О, не, изчакай малко, ей сега ще ти го донеса - тръгва към вратата тя с намерение да донесе вестника. След две минути ми го носи, аз го поглеждам с безразличие, но вечерта преди да легна реших да се повеселя малко, като прочета някой друг ред.

Разказваше се за някакъв мъж и някаква жена; той стои до прозореца, а тя до вратата или нещо подобно; та ето как продължаваше: "... Той я погледна. Тя се обърна. Реката шумеше. Вятърът духаше уморените есенни листа. Небето гледаше застинало и безмълвно сред безброй нахвърляни по него звезди..."  Направо да се разплачеш. Неща все от тоя сорт. Психологизъм, изработен със съответните технически похвати. Лесно и удобно, имаш техниката, сядаш, вадиш матрицата и почваш да твориш глупости; нещата излизат в завършен вид; герои събития, сюжет, в който има всичко; като започнеш от любовта (без нея не може), която обаче не трябва да е щастлива, прекалено елементарно е, а малко или много нещастна; така фабулата се заплита, а малоумният читател се кокори над редовете, за да дочака края на книгата и пак да застане пред въпроса: А сега накъде? С КАКВО ЩЕ УПЛЪТНЯВАМ ТОЗИ ВАКУУМ, СЪЗДАДЕН В МЕН ОТ ВРЕМЕТО?

Защото е дошъл краят на книгата, а там вариантите като в живота не са кой знае колко много. Твърде малко са. Един за децата и близките до тях. Например - хепиенд. За по-начетените, нещо по-сериозно, например нещастна любов - героите се разделят, единият умира или нещо подобно. А за най-най, дето се казва читатели нещо, което ще погъделичка самочувствието им на естети - може и отворен финал. Евентуално може и един-два междинни варианта, с което се изчерпва многообразието у съответния автор... За жалост в живота не е така. Там финалът е един. Житейският сюжет, за разлика от  този на повечето книги, е общо взето един и същ: раждане  и смърт, като празнотата между двете е запълнена с милиарди мисли, сведени до една цел - как по-приятно и безболезнено да запълним това  време.

Но да продължим. В момента Гала е отишла  до стената и се ослушва:  машината щрака. Тя удря няколко пъти по стената с юмрук. Машината продължава да щрака: щрак-щрак. Ставам и започвам да блъскам с юмруци по стената като луд; Гала ме гледа втрещено. Ослушвам се. Този път не се чува, но това е само временно, защото след малко щракането започва отново. Сядам на стола  и с Гала си пием кафето, което междувременно е сварено. Докато сърбаме и пушим, тя коментира клюките в общежитието и от време-навреме се обръща към мен, за да научи моето мнение по въпроса. Аз отговарям едносрично, колкото да бъда съпричастен по въпроса. Накрая си тръгва. Та така за Гала.

-