Вълевски се е върнал от Гърция. Както ви казах в началото, той беше единственият човек от общежитието, с който поддържахме що-годе нормални човешки отношения. В момента минавах покрай една кръчма и чувам, че някой ме вика по име, обръщам се - Вълевски.

- Бегом! - маха с ръка той като ме видя от другата страна на улицата. Минавам от другата страна на тротоара и се здрависваме енергично. Пренасяме се в кръчмата, за да полеем събитието. Вълевски носи на масата бутилка водка и луканка за мезе , а за мен фъстъци. И както казват руские люди: поехали! Наливам догоре една водна чаша. Времето минава; чашите дрънчат по масата. Появяват се нови лица, които не познавам, явно подушиха кьорсофра, нали Вълевски е платец на сбирката, държаха се с с него като с кинозвезда, той обича да го четкат и поръчва ли, поръчва...

Мъртво пиян се прибирам горе в общежитието.  Нямам идея как съм си влязъл в стаята. Луда работа. На другия ден се събуждам чак към обяд. Гони ме отвратителен махмурлук. За кой ли път се заклевам, че няма да близна повече алкохол. Дробовете ми са задръстени от цигари; снощи сигурно съм смачкал поне две кутии, плюс една през деня до срещата ми с Вълевски. Боже! Боже! Гърлото ми е пресъхнало, ставам и се залепям за чешмата. Пия вода като смок. Някой чука, след това отваря. Бамбов е.

- Как си? – задава ми един от своите безсмислени въпроси той.

- Ще мра.

- Да не си се разболял?

- Ха, аз умирам, пък той ме пита дали не съм се разболял...

- Снощи да не се напи?

- Ти си направо пророк Исай! - отговарям, докато гледам отеклото си лице в огледалото.

- Къде се напихте?

- Малко ли места има, където да я свърши човек тази работа.

- С кого?

Почва да ме дразни:

- С Вълевски.

- Че той върна ли се.

- Върна се.

Бамбов не долюбваше особено Вълевски, понеже последният се отнасяше с него със снизходително презрение; считаше го нещо като полудебил, което си беше донякъде и вярно .

- И какво разправя за там той?

- Нищо особено. Търся някакъв чай в шкафа; кафето е свършило отдавна, явно и чаят.

- Да имаш някакъв чай? - питам Бамбов.

- Имам.

- Донеси тогава някое друго пакетче, да направим по един чай.

- Може  по един чай - Бамбов тръгва към вратата. След три минути се връща с две пакетчета в ръка.

- Интересно защо не донесе само едно?

- Защо едно?

- Майтапя се, ти пък не разбираш от майтап....

Седим и пием чая мълчаливо. Бамбов дори не ми додява с обичайните си въпроси. Минава час. В коридора се чува гласа на Вълевски. След малко се отваря вратата и влиза вътре, без да казва нищо, се настанява на бюрото ми и пали цигара:

- Снощи са ми изпаднали от якето 20 долара.

- Голяма работа.

- Някой да не ти ги е откраднал? - обажда се Бамбов.

Вълевски го поглежда мързеливо, не считайки за нужно да му отговаря.

- От снощи ми остана половин бутилка водка, искаш ли да я ударим? - обръща се той към мен след малко.

- Ти да не си луд, не мога да оправя още от снощи.

- Тъкмо ще стъпиш на краката си.?

- Добре де, дай да я видим тая водка!

Прехвърляме се в неговата стая. Бамбов си тръгва. Сядаме и разливаме водката  в две големи чаши, доста мръсни между другото; Вълевски се оправда, че нямало вода, нейсе, нали алкохолът убива микробите. По едно време Вълевски се сети, че не е зле да направим малко чай за разредител т.е. да не е съвсем на чисто.

- Бамбов дали няма - обръща се към мен той.

- Одеве му поисках, по-добре сега да взема от Милушев.

Отивам при онзи тип, но той като разбра защо идвам, стана като хладилник:

- Защо не си купите?

Затварям вратата, без да се обяснявам.

- Донесе ли - посрещна ме с цигара в уста Вълевски.

- Не.

- Защо, няма ли?

- Не дава.

- Как така не дава - искрено учуден ме пита той.

- Откъде да знам, каза да си купим...

- Чакай, ей сега ще го науча тоя кретен! - хуква и след четири-пет минути се връща, носейки в едната си ръка едно пакетче чай, а в другата кутия бисквити. Знаех, че Милушев не обичаше особено Вълевски, но сега съм сигурен, без да съм видял какво е станало, че два пъти повече нямаше да му желае доброто.

- Откъде ги взе тия бисквити?

- Видях ги в ъгъла да се подават. Тоя скапаняк мислеше, че няма да ги видя и ще се размине само с чая...

Дъвчем шоколадови бисквити и пийваме водка; махмурлукът ми започна да се оправя. Погледът ми се разхожда из стаята: по земята се въргалят бутилки, фасове, хартии, дребни пари, капачки от бутилки.

- Тука е абсолютна кочина - обръщам се към Вълевски аз.

- Кое не ти харесва? - раздразнено се обръща той.

Махам с ръка, няма смисъл да си хабя думите. Продължаваме да надигаме шишето с водка. Минава обяд.