Изкупи моя грях

          Студено е! Земята изстива. Изстиват хората. Изстивам аз. Дайте топлина! Кой избра пламъка и го отне, безстрастно ни лиши от огън?!

          Хлад вее от земята, нещо ледено-кристално нахлува на мъгливи тласъци през арката на твоята стара, неизменно-съща портика от развалината, строена да бъде нещо романтично – като безсмислено напомняне за древност и камък. С изкуствено засадени храсти, с криви дървета и треви. Обиталище на грации и тъмна нощ- огряна от вакхански танци. Платно, вместено в бои, проникнало в дървените декорации на рамката, оплетено в невероятните и лиани, но лишено от живота на утилитарността, от тихата жар, от живото сливане...

  И ярко-мастилен, мрежесто виснал небосвод, опръскан с хилядното просветване на малки звездни мечти. Далече? Не – над нас надвисва хлад.

          Непрестанни, разпиляни, обвързани и разхвърляни сенки – сливания и отблъсквания на тъмни петна, с леки източно-тънки цапвания – нюансиращи тъмното, отделени от черното, за да добиеш смътна представа за обем. Подчинени на невидимото, макар и жадно-жалостиви, жадуващи някакво свое спонтанно и нежно сонатово звучене.

Далече?! Не – просто нощта, сенките, откриват близкото заглъхване на светлинния нюанс до тъмното. Студено е! Земята изстива...

          - Ела, аз те чаках толкова дълго. В светлината на лятото, в чудните и тъжни горещи вечери. Когато самотата питаше, а часовете обрамчваха безкрайното продължение на тихата печал. Чаках те, с копнеж по чудото да бъдем двама, чаках малкото, стремително отдаване, когато всичко близко да приеме твоето лице. Нима хората разпръскват около себе си непонятната суровост трудно да те приемат, нима през целия твой, иманярски поход през усоето на живота не откри съпричастие, в прохладата да вземеш своя дял. И отричането когато се превръща във вяра, съмнението пропуска твоя код и неусетно ти дарява цел. А човекът неимоверно труден, помъдрял достига съпричастен своя земен дял...

- Ела! Ето, аз съм. Чувствай топлината на тялото ми, жаждата, на отдавна обезверената душа,  за близост. Недей! Ела...

 Ти разбра, че няма да останеш. Не би останала така – само желание. Трябва още, трябва огън. После отдаване, после градеж, а след всичко – отново и пак. Не търсехме радост или само миг в нощния хлад.

  Жаден за росата, която пари с копривна болка, за обагрената в кръв, убодена от трънче плът – търсех радост в твоето тяло, нещо от усещането да обичаш, в обзора чуден да обхванеш целия земен кръговрат – мъх и дъхави треви, сливането на селения въздушни в ярък здрач .

- Нима ще продължи? Човекът към човека се стреми. Когато не остава нищо във стремежа – няма го вятъра, няма и не ще има небосклон – просто искаш, дават ти и тръгваш пак към друг.

          - Аз искам дълго, дълго да гледам лицето ти, да галя косите ти и искам, когато ми стане студено да взема от твоя огън.

          - Недей! Дните на неистина, нощите - кратки срещи. После остава горчив дъх...

          - Ние сме само хора. Някои по-топли, други по-студени. Има и мръсно и чисто, хубаво и лошо. Недей! А телата не изтляват, забравата за тях е миг. А миговете се напрягат да преминат във време.

-        Ела! Аз искам устните – тъжни !

Близост? Любов? Студ в пек, радост в лукавство! Не вярвам, не мога да вярвам в любов!

          - Зная мръсно е, лъжата е долна. Не разбирам? Не вярвям! Това е. Имам до себе си болка. А болка и болка – това ще бъде борба. Приеми!

          - Близост, топлина. А утре? Топлината отлита, думите отшумяват. И всеки си взима горната дреха, и се излага в нова витрина – да демонстрира нов модел. После нататък.

          - ... тихо е. хвърлен въпрос, твоя живот и по-рудно става да го отхвърлиш, камо ли разплетеш?

          Има видяно в сънища страшни – падение, грубост, развала. Има убийства и кръв и палачи. Когато си взимаш офицерската сабя, слагаш кобура със смъртен заряд – едва ли ще видиш, че там отсреща или долу има, ще доплуваш до бряг.

          - Ела! Опитай! Да опитаме пак! Бездушие има, има и зло. Има неверие и безверие. Но утре?! – Днес бъди !

          Твоето тяло ми дава огън – ти ме посрещаш с хлад. Твоите очи ме даряват с дълбина – ти ме давиш в дълбочина. От синьо до синьо – нюансът е ред – от детско небе – до океана – дълбок.

          - Спри! Почакай и пак посрещни! Пак твоето аз – в нещо и сиво и хладно – до черно дълбоко – пусни! Ще дойде тогава  в предутринен здрач – златисто и диво...

          Лятото – вихром понесено в пламък метежен сияе. Слънцето – вихром понесено – небесния коловоз, огрява – без край. И жадна земята, облива се с пот и още по-суха, и  още по тиха чертае – живот. Подухват суховеи, стенат в жажда – треви... Сухото лято с безцветен огън гори.

          Хладнота есен до края се взира в бурната страст – Стой, спри! Дочакай и нас!

          В хладната горест и потния сън спри, остани в минутата обич!

Хлад – изгори! Ведър дъх ли? – Не. Земята изстива и сънни кошмари терзаят духа й...

02.08.83

*

          Има видяно в сънища страшни – падение, грубост, развала. Има убийства и кръв и палачи. Когато убиваш, когато пропадаш едва ли ще видиш, че там отсреща или долу – има, ще доплуваш до бряг...

          Отново нощта го чакаше. С дълбочината на черното, с далечината на падането. Не веднъж я бе срещал сам в дълбокото, старо, черно кресло. При слабата светлина на свещта. В добрия някогашен дом, в който като строги пазители на векове мъдрост стените обграждаха стройни редици книги. Сред  удобните мебели и индивидуалната изява на всички останали предмети...

  Нощта, дала на един малък, труден и отдаден й човек – много  мисли и кошмарни погледи, на хиляди нерадостни, печални и трагични ситуации. А с голямото си нещастие да лови и подлага на преразглеждане всичко – той неистово се приобщаваше към нейната бездънна и противоречива извисеност.

          Чезнеше в погледа на сиво-синьото напластяване на вечерта. Нямаше нито мисъл, нито терзание. Все още и дълго, може би, ще го преследва страшният спомен на тежкото му освобождаване. Нима винаги всичко, дори идеалното се купува с отричане, със смърт. Нима, за да живее в теб добро, трябва да убиеш, да отнемеш чуждото. Не просто  да го отстраниш от себе си. Да го премахнеш, да го лишиш от съществуване, да го погребеш. Тогава, тогава... Кой си ти? Ако ли идеала - то той е за чужда сметка. Ако ли прегрешението и падението – то доброто е житейски прах ?!

          С белите си кухи очи от стените гледаха тъмно-черните африкански маски и светлината проникваше на сумрачни-фосфорни изблици през оголените, черни зъби – зловещо превъплъщение на духовете...

          Помнеше първото си убийство. Беше някога, далеч, зад отвъдното наречено спомен. Беше с момиче – добро старо усещане. Тя бе светла, топла усмивка в накиснатия свят от ледена злоба, дъждовно напластяване на унили настроения и чувства. Просто идеалното разрешаване на неимоверното “трудно настроение”. С нещо свое човешки-мило и празнично, като свидно и желано сливане с добротата и идеала... Той се появи като съперник в него – в идеала. Каза: “ Здравей!”

И ненадейно те измести от топлината и близостта. Беше силен – това привличаше, беше устремен – това се харесваше, беше любопитна личност... беше. Всичко постигнато с дълготрайна пренагласа се сгромоляса, строполи се сякаш раздрано от вятъра хвърчило , завинаги напуснало небесния вис. Бе неимоверно-трудно да разбереш, да се примириш. И в тягостната премиера на късния, ноемврийски сняг, в мраморно-гробната светлина на дълбоката  нощ – ти го бутна от моста в ледената, прегоряла от студ – вода. Дали се удави, или хладната прегръдка на водата го отне от света – не разбра. Тя не пожела да те види – предишната, своя, близка горест и остана там край нощните води на бялата младо-зелена вода...

          Нямаше за какво да се хване. Нищо. Летеше през дивни скалисти проломи-преломи, завихрен в буйните въртежи на разпенената нощ. Нагази прогнилите, дъсчени огради на гробовете. Опита се да спре в белите, болнични стаи – вулгарно светли и чисти като изстинала плът. Не се спря през необятното стряскане и пропадане, през сънливите нощи. Надолу! Ах! Ледена пот и африкански демони.

          Следваше... или нищо не следваше! Не бе нищо. Онзи странник, когото срещна по пътя към върха. Ядоса те глуповатото, старческо мънкане за камъните и височините. Този червендалест дебеланко развали цялата магия на розовия залез. Доведе за секунди нощта. Сри планината до дълбоките депресии под морското равнище. Погуби замислеността и остави един отскубнат магарешки трън – на това бунище - нещо като тълкуване на превратностния и неразбираем свят. Него го повали с един отсечен клон. С големия, суховат клон го перна и шишкото се зарови в бодливите, кафеникави ланшни игли на боровете.

Дълго бродиха горските духове над бялата, иглеста гора. Надпреварваха се да събират грубите останки на възрастния, трудно-подвижен дебеланко. Бели нестинари дълго обладаваха и покоряваха жежките въглени и огнедишаща стихия като непокорена душа. Дълго играха с нея и след последното нейно привдигане я изтърваха ... и иконата, озарена от горливите светлинки на нощния ритуал се превърна отново в старата, надупчена от дървояди дъсчица...

          А него – своя кумир, ти просто преряза с острия нож... Една вечер след поредния  концерт, един черно-нощен силует се промъкна зад нищо неподозиращия певец... После дълго търсиха убиеца и “обществените” почитатели надълго обвиняваха и те преследваха с брътвежите си.

          Противно на очакването, охладя. Не те влечеше нищо. Строго проследяваше собствените си емоции. Но тях ги нямаше. Не ги криеше, бе те обхванало безразличието и дори мигновената радост да осъзнаеш освобождаването от напрегнатостта, от безличието и безразличието, което се трупаше сякаш зимна лавина и преливаше в собствената си тежест, понесла силата на гигантското си развихряне надолу. Сред грохота на срутените канари и дъговидния блясък на снежния прах...

          Защо го направи ? – Искаше да остане. Кой? Илюзията за живота?

Него. Но го уби. Иначе би ли останал? Кой? Искаше да остане илюзията на един невесел почитател, в огромното море неизправности, на ноти, треви и нещо. Да, на последното истинско нещо. Искаше тази илюзия да остане – дори да бъде още по-голяма, да бъде твоя, да...

          Като двуутробна сянка на нощта той запъти опуснато, уморените членове на своето безразлично изтребване... Много побоища, насилия, убийства, кръв... Хиляди. И това което не бе извършил, приписваше на себе си. Целия грях на света . Нищо не остана извън него. Жестокостта на друидите, храбростта на римския войник, рицари на честта и фанатици на новото време, другар на подчинението, браниел на идеологиите... на реда. Това беше прочувствена пиета на злото. Дълго, нощно неистово голямо и затова твое и лично.

          Мъже, жени, деца – отърсваше от света злото поемайки го. Поне до време мислеше така... После...

          После дъхащите на фосфор – бледи, бездънни очи на африканските маски – станаха добродушни, празни, изваяния на класическите варианти на човешката двойнственост – скулптурите. Да, тогава, когато... Ти посегна на себе си. Реши, че до края си затворил грозното. Че след теб не ще има друг такъв незнаен и честит носител и мит на насилието и произвола. Но трудната игра на живота те оряза и високомерно се изсмя на твоето последно усилие – спасиха те. Него. Зловещия демон на сляпото нощно падане. Тогава разбра: “Изкуплението не те застига, просто ти го дават.”  – Не жертвите, не добрите или лошите, те – заровете на живота...

          Стоеше вцепенен. Дълго, дълго, много години напластиха още много трудно съществуване. Още хиляди противни падания, още безброй от време и до век преминавания в границите на злото. Понякога го обземаше мъка. Като хиляди-годишен дух-привидение той не разбираше какво става около му. Хората бяха други. Имаха си и лошото и доброто, пак бързаха за някъде, пак до безкрай стърчаха в заведенията, киснеха по пейките и се любеха безкрай...

          Не бе за този свят. Бе черен дух от отдавна забравени времена. Нещо като неочаквано изравяне на генетичен код, с чужда намеса от вън и като резултат на мутациите – неестествен хибрид между човек, зло и тъмнина... И противоречие. Това не бе чувство. Бе сигурност! И още по-главоломното падане беше не миналото, а обреченото бъдеще, което той носеше от деня на своето падане в тъмната бездна на нощта...

          Забравени бъдни дела, които ще преживява пак и пак, несбъднали се минали грехове-това като безсърдечна приказка за хилядоръки и всеизначални източни божества се силеше да се превърне в масивен поглед върху света. Но бе само добро и ласкаво обещание на злото и нощта, на грозното и страха, на падането... Просто, преизказано захвърляне на предстоящото убиване на... На съвсем реалното съществуване, на розовия залез и топлото общуване... На грехът-неизкупен и тревогата за тъжното и тежко себеизказване , себепостигане...Или неистината за едно черно, нощно преминаване през демоничните духове на Африка, на света на живота...

          Белите нестинари... дълго обладаваха и покоряваха жежките въглени и огнедишащата стихия – на непокорената душа...

          Далече – не! Просто нощта, сенките откриват близкото заглъхване на светлинният нюанс до тъмно. Студено е!

          Дълго броди тъмата, стресната от кошмарните видения. Засия, светна – през фосфорното, утринния проблясък, разсъмването...

          Но сънното усещане за тежест и неистинност, за неизкупен грях... остава!

5-25.08.83