Изкупи моя грях
Студено е! Земята изстива. Изстиват хората. Изстивам аз. Дайте топлина! Кой избра пламъка и го отне, безстрастно ни лиши от огън?!
Хлад вее от земята, нещо ледено-кристално нахлува на мъгливи тласъци през арката на твоята стара, неизменно-съща портика от развалината, строена да бъде нещо романтично – като безсмислено напомняне за древност и камък. С изкуствено засадени храсти, с криви дървета и треви. Обиталище на грации и тъмна нощ- огряна от вакхански танци. Платно, вместено в бои, проникнало в дървените декорации на рамката, оплетено в невероятните и лиани, но лишено от живота на утилитарността, от тихата жар, от живото сливане...
И ярко-мастилен, мрежесто виснал небосвод, опръскан с хилядното просветване на малки звездни мечти. Далече? Не – над нас надвисва хлад.
Непрестанни, разпиляни, обвързани и разхвърляни сенки – сливания и отблъсквания на тъмни петна, с леки източно-тънки цапвания – нюансиращи тъмното, отделени от черното, за да добиеш смътна представа за обем ...