25.03.2012 г., 15:28 ч.  

Изкушението на фонтана (Плейнхилс 2) 

  Проза » Други
623 0 0
34 мин за четене

Плейнхилс

 

Епизод 2 

Изкушението на фонтана

   

    Плейнхилс е симпатичен не особено голям град. Разположен от двете страни на река Мориц, течаща между средно високи хълмове. Градът има всичко необходимо, за да задоволи нуждите на стоте хиляди души, живеещи в него, красива природа, добро работно развитие, хубава модерна архитектура, качествен нощен живот и разбира се, отлично обучение. В околностите Плейнхилс е известен със своя юридически колеж, хората, които го завършват, биха могли да имат добра реализация в цялата страна на съединените щати, но повечето оставаха. Носи се легенда, че който дойде в Плейнхилс, не си тръгва, за добро или лошо.

    Сайман Март обичаше да си доспива след парти по време на лекциите на проф. Бъртоф по наказателно право. Проблемът в случая бе, че младежът беше атрактивна личност, висок със стройно тяло, къса тъмна коса и меки кафяви очи. Лесно привличаше внимание, не само защото беше от Ню Йорк, а също така постоянно се озоваваше в центъра на събитията.

-          Сайман Март, какво е вашето мнение по въпроса?! – професорът бе явно раздразнен.

-          Аз... Да, това съм аз! Моля, какво казахте? Не можах да ви чуя въпроса, защото седя най-отзад, както забелязвате!

-          Исках да чуя мнението ви за...

    В този момент звънна телефона на Сайман.

-          Извинявам се! Важно е! – с тези думи младежът напусна аулата. – Линдзи, мерси, че се обади точно в този момент! Ти ме спаси от Бъртоф-Наказанието! Кажи сега какво искаш?... Моля!? Не съм ходил никъде вчера с твоята приятелка. Честно ти казвам. Знаеш ли какво, май си ме припознала с някой там! Ти защо ходиш на партита без мен, а?! Какво аз такова, онакова?! Довечера ела у нас с бутилка вино и може би ще ти простя! Чао! – след като прекрати разговора, издиша тежко с облекчение. – Пфууу! Може ли човек просто да си почине, без никой да му досажда. Хич не ща да се връщам при оня. Какво да правя?

    Сайман излезе от сградата на университета. Отвън слънцето стоеше високо и огряваше всичко под себе си. Беше топло и приятно. Очертаваше се цялата пролет да бъде такава. Огледа се и видя поне десетина души, които го забелязаха на входа. Само това оставаше, да му досаждат още хора. Имаше нужда да се скрие. Сайман си придаде угрижен вид, сякаш е натоварен с някаква важна задача и се забърза към страничния изход на двора.

    Той вървеше из града без определена цел. Така просто се шляеше. Човек има нужда от моменти, в които да може да остане сам със себе си, иначе не е сложно да получи и емоционален срив. Тълпата по улиците хич не помагаше. Сайман очакваше всеки момент някой да го поздрави, да го спре, да го заговори или още нещо. Не му се занимаваше с прости хора. Почувства нужда да се скрие от самия град. Сви от булеварда и тръгна навътре сред градските квартални улички. Намери едно малко скришно кафене и се настани на една маса. Поръча си едно кафе, с помощта на което да се отпусне. Докато сърбаше от тъмната течност, си мислеше, че нещо му липсва, търсеше искрица, която да го запали.

    Минута по-късно на масата срещу него се настани много привлекателна девойка. Сайман я огледа с едното си око, без да изглежда подозрително. Тя имаше дълга, чуплива, светло кестенява коса, която галеше раменете ù, а едно кичурче падна непослушно пред зелените ù очи, което тя веднага поправи, но по-интересно бе, че беше облечена във вечерна, къса до коленете, оранжева рокля, плътно полепнала по грациозното ù тялото. Видът ù излъчваше сексапил и предизвикваше желание. Момичето уцели Сайман със своя поглед и му се усмихна загадъчно. Младежът се опита да запази самообладание, но неволна усмивка изплува и на неговото лице. Усещайки правилния момент, реши да я заговори. В това време се появи сервитьорката, която носеше сметката му. Застана между тях. Остави листчето и се обърна да вземе поръчката на новия клиент, но нея вече я нямаше. Сайман се изненада от странното ù изчезване. Огледа се, за да я открие и недалеч на улицата стоеше тя, облегнала се на една стена, сякаш чакаше да я потърси. Щом срещна очите на младия мъж, го изкуши с погледа си и го повика с пръст. Той се усмихна и поклати глава, осъзнаваше, че момичето го хвана като малка рибка.

    Любопитството му надделя, остави пари за кафето и я последва. Девойката се засмя и се скри зад най-близкия ъгъл. Той тръгна след нея, страничната уличка бе безлюдна, в края имаше ново разклонение и точно там стоеше тя. Играеше си с него. Щом го видя, му се усмихна, след което се скри пак. Сайман поклати глава и се засмя, преосмисляйки глупавата ситуация, в която се озова. Разбираше, че яко бе налапал куката, обаче му се искаше да види края на тази игра. Чудеше се на акъла си, но такава жена би събудила любопитството на всеки нормален мъж. След бързите умозаключения той уверено продължи напред.

    След гоненицата през улиците накрая младият мъж се озова в някакъв стар, изоставен парк, който отдавна не е бил поддържан от никого. Корените на дърветата са напукали алеите, а ниските им клони пречеха де се минава, уличните лампи отстрани бяха покорени от увивни растения, а пейките, които бяха дървени – изгнили. Саймън не можеше да повярва, че в града съществува такова място и той не е знаел за него, та нали тук биха могли да си правят такива убийствено яки партита. Продължаваше да върви навътре, удивен от мястото. В един момент чу шуртяща вода и нежен смях. Като отиде по-напред, пред него се отвори площадка, която бе пощадена от растителността на парка. В центъра ù се намираше работещ фонтан, на ръба на който седеше момичето. Саймън ù махна с ръка.

-          Здравей! – тя му отвърна с усмивка и го подкани да седне до нея. – Имам чувството, че с теб се познаваме? Как ти беше името? Чакай! Възможно ли е да сме били заедно на някое парти?! Дори си мисля, че ти помня името. Приличаш ми на човек, чието име би почвало с буквата „И”. – тя се засмя. -  На прав път съм, значи!

-          Съвсем не! – проговори момичето. – Аз съм Мелиса.

-          Да, ама има „И”, донякъде бях прав. – Тя му се усмихна в отговор. – Защо ме доведе тук? Не че се оплаквам, мястото е страхотно, просто съм любопитен.

-          Просто помислих, че имаш нужда от малко почивка. Някъде, където би могъл да се скриеш от града. Исках да сме само аз и ти.

-          Това означава, че мислим еднакво! Тук е замесено нещо повече. Това е съдба!

-          Знаеш ли, може би си прав. Когато те видях, веднага разбрах, че ти не си като другите, че има нещо повече в теб. Затова те заведох тук. Далеч от нежелани погледи. Много се радвам, че не се отказа и стигна до края. Наистина исках да бъдеш само мой!

-          Уау!!! Момиче, настръхнаха ми космите. – рече Саймън. – Красива и проницателна, просто невероятно. А и от горе на всичко знаеш какво искаш. Чакай малко, аз да не сънувам в момента?!! – той се ощипа по лявата ръка. Това я развесели. – Изглежда съм буден. Просто невероятно! Ама какво съм се разприказвал, я по-добре ми разкажи за себе си, примерно откъде си откраднала тези прекрасни зелени очи!?

    Тя се усмихна. Сведе главата си надолу и се огледа във водата на фонтана. Той се доближи до нея и погледна отражението ù.

-          Наистина си красива. А и роклята е просто възхитителна. Прави те много секси, да знаеш.

-          Това беше нужно, за да ти привлека вниманието!

-          Определено успя. Харесвам подхода ти, Мелиса.

    Тя го погледна в очите и го целуна. Той се смая в първия момент, но бързо се овладя, не беше свикнал момичетата да го целуват първи. Щом ù отвърна на целувката, тя се впи още по-силно в неговите устни. Ръцете на Мелиса плъзнаха към дънките и колана му. Сайман се шашна и се отдръпна.

-          Оу, чакай малко, направо тук ли!?

-          Защо, нали каза, че ме харесваш?

-          Харесвам те и то много, но тук ли да правим секс сред парка? Нека отидем някъде другаде, например в някоя стая с легло.

-          Но защо, това място е страхотно? Искам те тук и сега! Вземи ме! – тя започна за разкопчава роклята си. Миг след това момичето стоеше пред Саймън чисто голо.

-          От друга страна. Какво пък, защо да изпускаме този момент?

    Младият мъж хвърли фанелката си на земята и хвана в обятията си Мелиса. Последва друга страстна целувка, толкова пленителна, че не можеха да се откъснат един от друг. Сайман усещаше тялото си в екстаз, толкова беше хубаво, че чак времето спря. Тя се отдели от него и го погледна с хищническа усмивка. Той ù се усмихна в отговор. Опита да я доближи, но не можа да се мръдне. Първоначално не повярва, че това се случва, обаче всяко негово усилие да помръдне която и да е част от тялото си, остана безуспешно. Неразбирането бързо преля в страх. С очите си погледна Мелиса. Тя стоеше настрани пред него. Щом забеляза, че я гледа, избърса с ръка устните си и се приближи към дясното му ухо.

-          Ето сега си само мой! Хаха. Чакай, не се изразих правилно. Ти не ми трябваш, трябва ми твоят живот. – в учите му се изписа ужас. – Аз ще бъда теб! Аз ще съм новата Сайман Март. Момент, не, трябва да свиквам по нов начин, аз ще съм новият Сайман Март!

    Мелиса застана пред мъжа. Нагласи се обратно в застиналата му прегръдка и го целуна пак. С тази целувка започна да се преобразява. Пред очите на мъжа Мелиса започна да се превръща в него. Лицето му, кафявите очи, тъмната коса, дори прическата му, копира всяка част от тялото му. Минута по-късно Сайман си имаше близнак до най-малката подробност.

-          А сега ще ми трябват твоите дрехи! – След като се облече в дрехите на жертвата си, новият Сайман продължи с неговия глас. – Беше ми приятно, а сега е време да се изкъпеш. Хаха! Не го приемай лично, просто такъв е животът. Има хищници, а има и жертви!

    С тези думи двойникът хвана Сайман и го хвърли във фонтана.  

 

    Вечерта в града навлязоха плътни облаци. След като се настаниха удобно над Плейнхилс, започна да вали слаб, но продължителен дъжд. Капките ритмично тупкаха по листата на дърветата над фонтана. Някои от тях се стичаха и достигаха гладката повърхност на водата му, разтваряйки се в него.

    В един момент от водата се протегна ръка. Хвана се за края и се надигна. Сайман жадно поемаше въздух. Огледа се, след което изпълзя навън. Просна се по гръб на земята и се радваше на капките дъжд, че ги усеща, че все още е жив. След малко се изправи. Тръгна към улицата, по която стигна до занемарения парк. В един момент се усети, че е чисто гол. Щеше да изглежда малко странно, крачейки гол по тъмните улици. Обаче нямаше голям избор. Прикривайки се с ръце притичваше по уличките, избягвайки лампите. След поредния завой Сайман забеляза контейнер за боклук. Замисли се над идеята да се облече във вмирисани парцали, но по-добре, отколкото гол. Щеше да е късмет, ако въобще намери нещо да облече. Огледа се и забеляза купчинка дрехи. Като ги разгледа, установи, че това са неговите. Най-вероятно онова нещо ги е захвърлило тук, но защо!? Каквато и да е била причината Сайман не разсъждава дълго над нея, а започна да навлича дънките си. Хубавото бе, че над казана имаше навес и поне бяха сухи. Докато се обичаше, се отвори врата зад него и светлината от отвореното помещение освети всичко наоколо. Навън излезе възрастна жена с торба боклуци. Мъжът се паникьоса, поиска да се скрие, но беше невъзможно, затова просто застана полугол до казана със скръстени ръце. Погледна жената и ù се усмихна. Тя, без въобще да му обръща внимание, отвори единия кош и си хвърли торбата вътре, след което се прибра, все едно той изобщо не беше там. Сайман се зачуди малко.

-          Много тактично от нейна страна. Сигурно ù се случва всеки ден. – навлече останалите си дрехи и тръгна към най-близкия булевард, за да си хване такси за вкъщи.

    Късно вечер не минаваха много таксита по пътя в тази част на града, а и телефонът на Сайман беше откраднат от двойника му. Без голям избор младият мъж тръгна пеш. След около двадесетина минути забеляза таксиметрова кола в далечината. Махна ù, но таксито не намали скоростта си и го подмина като малка гара. Сайман плю на късмета си и реши да се прибере до вкъщи, използвайки краката си.

    Пътят до вкъщи не беше кратък. Докато крачеше по мокрите улици, се взираше в светещите прозорци на къщите наоколо. Те излъчваха топлина, даваха подслон от дъжда на хората. Точно от това имаше нужда сега. Докато вървеше, мислеше само за това, за сухата си комфортна стая. Също така един топъл душ нямаше да навреди, след което да се наспи и да забрави за всичко, което се случи през този ден. Все още не може да повярва, че това, което преживя, беше истина. Такива неща не се случват, не и в реалния свят, дали не беше сънувал. В реалния свят се случват други гадости, като да ти капне капка зад врата, студена и отвратителна.

   След около час и половина път, целият подгизнал, стигна дома си. С невероятно облекчение изкачи стъпалата на верандата. Къщата, в която живееше, бе едноетажна, с две спални, хол, кухня с трапезария и баня, нищо претенциозно, но беше дом, а не апартамент. Сайман застана до входната врата, по навик бръкна в джоба си за ключовете, но ги нямаше. Звънна на звънеца, обаче явно нещо беше повреден, защото нямаше звук. Въздъхна и затропа с ръка по вратата. Изчака майка му да реагира.

    Сайман живееше с майка си, нямаше братя или сестри, а баща му ги напусна преди години. Това промени живота им и бяха принудени да се преместя в Плейнхилс заради по-добре платена работа. Жената се опитваше да осигури всичко за сина си и се стараеше да му угоди, чак понякога прекаляваше. Жената не искаше детето ù да чувства празнина, но не забравяше и за себе си. След бащата на детето си имаше и други мъже. Случвало се е Сайман да остава сам през нощта. Той мразеше приятелите на майка си, чувстваше, че все едно те искат да я откраднат, но последният ù беше различен. Беше детектив в полицията, точен и свестен тип. Бяха се сприятелили, той бе най-близкото, което Сайман имаше за баща. За съжаление обаче нещата с майка му не потръгнаха, оказа се, че бе женкар и не пропускаше удобни случаи за свалка, макар да твърдеше, че е надживял това и търсил сериозни отношения.

    Сайман потропа пак по вратата. Майка му не реагираше, сякаш не беше вкъщи. Младия мъж обходи дома и забеляза светлина от прозореца на кухнята. Надникна и се ужаси. Двойникът му седеше зад масата с неговата майка и ядеше неговата вечеря.

-          Майко, това е много вкусно!

-          Ами! Същото както вчера.

-          Но днес е по-вкусно! Благодаря ти!

-          Няма защо, момчето ми. – жената се усмихна от радост. – Отдавна не съм те виждала в такова добро настроение. Кажи ми какво се случи? Намерил си си някое хубаво девойче.

-          Не мога да ти кажа все още.

-          Защо?!

-          Ще ти покажа по-късно, може би не днес.

    Подслушвайки разговора, Сайман усети, че майка му е в опасност. Започна да думка с ръце по прозореца, но те не реагираха. Мъжът продължи и в един момент майката се ослуша.

-          Скъпи, чу ли някой да тропа?

-          Не, майко.

-          Мисля, че някой почука на вратата. Чакай, ще отида да проверя.

    Сайман се затича към входната врата. Застана пред нея и изчака да се отвори. Щом се показа майка му, младият мъж шепнешком ù заговори.

-          Мамо, бързо, пусни ме! Това там не съм аз. Не се притеснявай, всичко е наред. Предполагам, че си объркана, но ми се довери. Това там е нещо, дето иска да ни убие…

-          Има ли някой?! – рече жената гледайки през Сайман. – Май просто ми се е сторило!

-          Моля!!! Не!!! Мамо, не, аз съм тук! Чакай, не затваряй! – Сайман опита да хване вратата, но не можа да я задържи, сякаш майка му притежаваше свръх сила. Щом чу щракването на ключа и отдалечаващите ù се стъпки, съвсем се предаде. Нищо не разбираше! Сън ли бе това? Дали не бе мъртъв? Или може би халюцинираше? Обаче едно беше категорично, той бе невидим за хората.

    Сайман се ядоса на своите мисли, как така да е мъртъв?! В изблик на гняв хвана дръжката на вратата и се опита да я натисне надолу. Колкото и да опитваше, просто не можеше да я мръдне. Невъзможно! Блъсна с ръце по вратата от отчаяние. По дяволите, май наистина съм дух, мислеше си. Сайман удари вратата още няколко пъти от отчаяние. В този момент майка му пак се показа на входа.

-          Кой е?! Има ли някой? – жената излезе отвън и се огледа. Младият мъж реагира бързо и се шмугна в къщата, без да размишлява дълго. – Много странно! Сигурна бях, че някой тропна по вратата.

    Сайман побърза да отиде в кухнята при неговото копие. Замахна към него и го удари. Обаче нямаше никакъв ефект. Чувството бе сякаш удря стена. Нито той, нито другия изпита болка. Единствено по този начин трупаше гняв от своето безсилие. Искаше да отмъсти на двойника си, но не знаеше как.

-          Майко, отивам в стаята си. – рече имитаторът. Изправи се и тръгна. Сайман се вкопчи в него. Искаше да го задържи, но нямаше шансове. Изкачи се върху него и така заедно влезнаха в стаята.

    Сайман  се опря на стената и наблюдаваше двойника си. Крадецът на тялото му стоя неподвижно пред огледалото. Просто гледаше в него или дори отвъд него. Това продължи дълго. Духът застана до съществото и се загледа също. Оказа се, че фалшивият Сайман променяше лицето си. Правеше леки корекции, сменяше цвета на очите, слагаше бенки и лунички, играеше си с размера на устните, носа и другите части на лицето. Това вбеси призрака, но колкото и да риташе и удряше, нямаше никакъв ефект, нито удовлетворение.

    След като избра най-правилните черти за най-новото си лице, имитаторът започна да си променя формата в други хора. Превърна се в още шест различни човека, прие образа и на Мелиса, все едно тренираше, като накрая върна облика на Сайман. Явно това бяха други жертви, които бяха платили висока цена за своето любопитство. След което обърна главата си към леглото, постоя така известно време и легна на пода по гръб. Скръсти ръцете си върху гърдите и си затвори очите.

    Не беше ясно какво точно прави, дали спи, медитира или там каквото правят изроди като него. Сайман се побъркваше от своето безсилие. Гледаше себе си на пода и се чудеше как да постъпи. Искаше неговият имитатор да си плати за това, което му причини. Знаеше, че сам няма как да го постигне, трябваше му помощ, но от кого!? Незнайно защо в съзнанието му изплува образът на Стивън Макнайт, единственият човек, който му бе нещо като баща. Замисли се.

    Внезапно стаята започна да изчезва, а вместо нея се виждаше друго по-голямо помещение, като през мараня. Обзе го паника. В един момент другото придоби очертания и изпълни пространството около него. Подът под Сайман изчезна и той се пльосна в голям басейн. Като излезе от водата, започна да се успокоява, преодолявайки шока.

-          Какво, по дяволите, току-що се случи?!

    Мъжът се намираше в закрит басейн. Осветлението беше изгасено, светеха само подводните лампи. Това създаваше призрачни светлини по стените от поклащащата се вода. По прозорците тропаха ситни капчици дъжд. Обаче освен този звук имаше още един, нечие тежко дишане. Сайман разбра, че не е сам. Извърна главата си към другия. Човекът се намираше в другия край на басейна. Стоеше приведен към водата и оглеждаше цялата му повърхност. Беше мокър и по бански. Призракът се доближи до него. Плувецът трепереше, но не беше ясно дали от студ, или от нещо друго.

-          Има ли някой тук? – каза приведеният мъж с доза страх и неувереност в гласа. Минутка тишина. Сайман позна гласа. Огледа го и го позна, това беше Стивън Макнайт. – Има ли някой? - извика, след което се поуспокои. – Естествено, че няма. Въобразявам си. Никой не ме преследва. Няма Ул, няма призраци, нищо не съм видял! Всичко това е от преумора. Утре ще си взема няколко дена почивка.

    В този момент Сайман разбра, че докато е бил във водата, Стивън го видя. Клекна до него и си пъхна ръката в басейна. Макнайт се вцепени. С очите си проследи движенията на ръката. Сайман усети надежда и скочи във водата. Стивън първо извика от ужас, но след малко разпозна сина на бившата си приятелка. Опита се да го хване, обаче беше безплътен. Изправи се. Стивън не знаеше какво да мисли. Хвана се за главата и отстъпи от водата. Постоя така известно време. Дишаше дълбоко. Не искаше да вярва на това, което видя. Такива неща не се случват, призраци не съществуват. Успокои се, разтърка с два пръста очите си и с бавни крачки, сякаш нищо не е било, се отправи към съблекалните.

    Сайман разбра, че има шанс и нямаше намерение да го изпуска. Излезе от водата и побърза да настигне Стивън. Последва го в съблекалнята, след това в колата, а от там в апартамента. Жилището му не бе голямо, две стаи, кухня и баня, като цяло обаче създаваше чувство на уют, беше подредено и чисто, но Стивън живееш сам, нямаше си приятелка, нито жена. Определено харесваше жени, но не беше намерил още онази, която да му даде всичко, от което се нуждае. Той следваше четири основни правила: една жена първо трябва да те разбира, второ да ти дава стимул да се развиваш, трето да е страстна в леглото и четвърто, най-важното, никога да не засичат тези три жени на едно място.

    На сутринта Стивън се събуди с чиста глава. Мислите за Ул и призраци го бяха напуснали. С лениви крачки се отправи към банята. Изми си лицето, обръсна се и пусна водата на душа да стане топла. Като се съблече, дръпна завесата. Под душа стоеше Сайман. Стивън залитна назад, късайки завесата. Младият мъж отсреща се засмя, след което започна да говори нещо да жестикулира, но нищо не се чуваше. Детективът се съвзе, заметна мъжкото си достойнство с откъснатото перде и спря водата. Щом направи това Сайман изчезна от очите му. Постоя пред огледалото, изплакна си лицето със студена вода и тръгна към спалнята, отказвайки се от сутрешния душ.

    Няколко минути по-късно вече облечен за работа. Стивън отиде да си направи горещо черно кафе. Пусна телевизора, но изключи звука, за да гледа картинки, без да му пълнят главата с глупости. Отпусна се на стола, издуха парата и сръбна една глътка.

    През това време Сайман стоеше до него. Мислеше как да му привлече вниманието.

-          Помогни ми! Имам нужда от помощ! – извика в ухото на Стивън, който не чуваше нищо то това. – Моля те!... Какво да направя, за да ме чуеш?!

   Като поднесе към устата си за поред път чашата забеляза кафето вътре да потрепва. Загледа се и изведнъж му се стори, че чу някакъв глас. Много далеч, но го имаше. Невярвайки, поднесе чашата към ухото си, за да се убеди, че си въобразява. Сайман се удиви, но бързо загря, че щом го вижда през вода, то възможно е да го чува през вибрациите ù.

-          Помогни ми! – извика отново духът, след което пъхна пръст в кафето. – Имам нужда от помощ!

   Стивън ококори очите си от удивление, защото чу глас. Кафето го молеше за помощ. Остави чашата на масата и щом забеляза пръст вътре, подскочи от стола.

-          Моля те, изслушай ме! – говореше кафето. – Знам, че ме чуваш! Истина е! Аз съм Сайман, сина на бившата ти приятелка, Маргарет. Сещаш ли се? Аз съм дух! Сигурен съм, че това е странно и плашещо, но и за мен е! Майка ми е в опасност!

-          Съвсем полудях!

-          Не, не си! Моля те, изслушай ме, става въпрос за живот и смърт. Моля те, помогни ми, няма към кой друг да се обърна.

-          Мислех, че съм се избавил от стреса. Откакто видях странните силуети на Ул на онзи видео запис, не мога да си ги избия от главата. Трябва да се съвзема. Днес имам уговорена среща с една много секси медицинска сестра, трябва да съм във форма. И изведнъж това!

-          Съжалявам за което, но ти си ми единствената надежда.

-          Не, не, не! Кафето продължава да ми говори! – Стивън се хвана за главата. Застина за миг. Издиша. – Кой каза, че си?

-          Сайман! Аз съм Сайман, сина на Маргарет. Бяхте заедно почти година.

-          Да, да сетих се! Не мога да повярвам, че ще задам подобен въпрос! Защо си дух?

   Сайман набързо му разказа всичко, което му се беше случило.

-          Все още не мога да повярвам, че стоя и разговарям със сутрешното си кафе! Добре, да приемем, че това, което казваш, е вярно. Къде да го търсим този имитатор?

-          У нас, къде!!!

-          Разбира се! Ясно! Значи така, ти говориш през водата, явно и те виждам само през нея. Момент, за да съм сигурен. – Стивън взе бутилка с вода, стояща до него и погледна през нея. Пред очите му стоеше Сайман с пръст в кафето. – Невероятно! Честно ти казвам, никога не съм вярвал в духове.

-          Нито пък аз!

-          Добре, ще ти помогна! Към вашата къща ли трябва да ходим?

-          Да!

    Детективът се обади на работа да каже, че днес няма да може да дойде. При излизане взе със себе си бутилка с вода. За всеки случай грабна и своя пистолет. Отиде до колата. Отвори вратата на Сайман да седне, после се настани удобно зад волана. След двадесетина минути бяха пред къщата му. Като застана пред входната врата, докосна дръжката на оръжието си, за да се почувства по-сигурен. Натисна звънеца и зачака. Почти веднага Маргарет отвори. Щом видя бившия си, се удиви искрено.

-          Какво искаш, Стивън?

-          Здравей и на теб! – тя не му отвърна на поздрава. – Няма ли да ме поканиш?!

    Не ù се искаше, но се подаде на любопитството си. Открехна вратата по-широко и с погледа си каза да влезне. Подкани го да седнат в кухнята.

-          Искаш ли нещо? Чай, Кафе?

-          Кафе, че своето оставих недопито в къщи.

-          Е, Стивън, какво искаш? – зададе въпроса, като му поднесе чаша горещо, черно кафе. – Защо си тук?

-          Всъщност дойдох да видя Сайман.

-          Защо?!!

-          Ами имам една работа, с която той би могъл да ми помогне! – мислеше на момента, но го казваше уверено. Маргарет го изгледа невярващо.

-          Каква е тази работа, Стивън?

-          Той тук ли е? – детективът се изправи и тръгна към стаята на Сайман.

-          Чакай, чакай! Къде тръгна? – жената го хвана за ръката. – Защо се преструваш, че не изпитваш нищо към мен? Не си тук заради него! Признай си! Все още виждам как очите ти се изпълват с чувства. – мъжът се спря и се вгледа в нея. Не знаеше дали беше права. Дали наистина все още имаше нещо към нея? – Целуни ме! Покажи ми истината! Поне това ми го дължиш. – детективът се смая от думите ù, не предполагаше, че тя изпитва подобни чувства.

-          Спри! Не я целувай! – проговори отново кафето му. – Това не е майка ми!

-          Какво означава това? – извика Маргарет.

   Стивън се отскубна от прегръдката ù. Посегна към пистолета си, но тя беше по-бърза и го бутна на земята. Имаше повече сила, отколкото изглеждаше. След което скочи отгоре му.

-          А сега ще ти се наложи да ме целунеш!

-          Съжалявам, но на този свят може да има само един Стивън Макнайт!

   Чу се изстрел. Двойникът на Маргарет падна на една страна. Вместо рана в тялото ù зееше дупка и изтичаше гъста, мътна течност от нея. Детективът я срита, за да се убеди, че е мъртва.

-          Бързо, майка ми е в стаята си! – говореше Сайман през кафето.

   Истинската Маргарет стоеше парализирана в стаята си по нощница. Стивън се смая от гледката. Беше странно и някак секси. Виждаше как ù се движат очите и бяха много изплашени. Той я огледа така, сякаш търсеше копче за включване. Не знаеше какво да направи. Почеса се по брадичката, докато мислеше.

-          Може пък моята целувка да развали магията! – Той се мушна в ръцете ù и я целуна. Не последва нищо. Целуна я пак, като втория път я хвана за едната гърда. Обаче пак нищо. Само един смутен поглед от нейна страна. – Това беше за повече реализъм! Изглежда не съм достатъчно вълшебен.

   Върна се в кухнята. За негово голямо учудване тялото на двойника го нямаше. На мястото, на което лежеше, имаше лепкаво петно с гнусен цвят и диря към входната врата. Стивън изтича към входа, за да види къде се дянало съществото. Дирята продължаваше до най-близката канализационна шахта, която зееше отворена. Поглеждайки надолу, прецени, че не му се спуска в мократа, воняща тъмнина на каналите. След това се върна в къщата.

-          Сайман, тук ли си? – поднесе бутилката с вода към очите си, за да го види. Духът дойде от към спалнята. Пъхна един пръст в кафето на масата и проговори.

-          Какво, по дяволите, правеше? Това е майка ми, бе човек!!!

-          Спокойно! Тя преди от такива целувки се разчупваше. Заслужаваше си да опитам.

-          О, млъкни, моля те! Все тая! Да забравим за това.

-          Майка ти още ли е парализирана?

-          Не, твоя чудо език ù позволи да си движи ушите! Парализирана е, да! Къде е онова същество?!

-          Избяга в канализационната шахта.

-          Трябва да го довършим, това ще помогне на майка ми! – Сайман забеляза съмнението в очите на Стивън. – Замисли се. То е живо, а майка ми е парализирана.

-          Желязна логика! Обаче забрави, аз в канализацията не слизам. Проследи го ти и после ще ми кажеш къде му е леговището. Без това си дух, бъди полезен. Аз тук ще те чакам.

   Призракът на младежа се спусна в канализацията. От едната страна имаше диря, черната слуз на съществото, която продължаваше навътре. Мрачната канализация се извиваше под града, свързвайки и най-отдалечените райони. Сайман следеше черната слуз, вървейки напред в тъмнината. Първоначално имаше представа в коя част на Плейнхилс се намира, но след два -три завоя загуби ориентация. В момента беше по-важно да разбере къде отива съществото, а когато излезе на повърхността, щеше види в кой район се намира.

    През това време Стивън стоеше в кухнята, чакайки пред кафето Сайман да му проговори. След определено време започна да се изнервя, хич не обичаше да чака. Времето като че ли нарочно се бавеше или той бързо чакаше. Погледът му случайно намери кутия цигари до електрическата кана. Не беше палил цигара от няколко месеца, но тук усети, че има нужда да си разтовари стреса с една пръчица тютюн.

    Сайман започна да губи надежда, следите на моменти прекъсваха, чудеше се дали бе на правилния път. Имаше обаче една успокояваща мисъл, дори да загуби дирята, винаги би могъл да причака имитатора до фонтана. В този момент се случи нещо странно, някой хвана Сайман за ръката. Той стреснато се обърна. Пред него стоеше полупрозрачен силует на жената в оранжевата рокля, заради която се случи всичко това.

-          Изчакай! Момче, виждам, че ти си като мен. Нима те е погубил злият двойник. Той е крадец на животи. Има и други като нас. Доста често ги виждам около фонтана. Аз умрях тук. По някакъв начин съм вързана за това място.

-          Моля те, пусни ме, ще изгубя съществото. – изрече младежът, след като започна да се осъзнава.

-          Няма как да го изгубиш, аз знам къде му е леговището. Точно под фонтана се крие, тук, в канализацията.

-          Ще ме заведеш ли до там?!

-          Защо, какво мислиш, че ще направиш? Ние не можем да въздействаме на света около нас, повярвай ми, опитвах.

-          Има човек, който може да ме вижда и ме чува. Той ще помогне.

-          Как е възможно това?!

-          Чрез водата!

-          Искаш да ми кажеш, че живите могат да ни виждат и чуват през водата.

-          Точно така! Сега ще ме заведеш ли до скривалището му? Времето е от значение.

-          Да, ела, последвай ме!

    Сайман последва призрака на жената. Той усети топлина, надежда, че има шанс да спасят майка му.

-          Знаеш ли как да го убием?

-          Не, но знам, че е свързано с фонтана по някакъв начин. – отговори тя. – Всичките тела на жертви ги хвърля във фонтана.

-          Чакай малко, но аз не видях нито едно, докато бях до фонтана. А един труп определено би ми направил впечатление.

-          Точно това е, телата просто изчезват вътре. Не мога да го обясня.

-          Как е името ти?

-          Мелиса.

-          Същото име ми каза и твоят двойник. Именно заради твоя образ съм тук.

-          Съжалявам! Това същество ми открадна красотата и го превърна в оръжие. А и не мога да направя нищо, освен безсилно да гледам как Аз убивам поредната жертва. – Мелиса се спря и наведе главата си, в очите имаше суха болка и безнадеждност.

-          Не, това не е твоя вина! Тази твар ще си плати, обещавам ти!

    Мелиса водеше Сайман през лабиринта на канализацията с лекота. Младежът се зачуди колко ли време е прекарала тук, за да знае толкова добре подземните коридори на Плейнхилс. След още няколко завоя тя го спря.

-          Тук е.

   Сайман си подаде главата. Коридорът беше със задънен край. Точно там се намираше имитаторът, съществото бе омотано в нещо като пипала и висеше в тях над земята. Младежът се приближи. В един момент отгоре се спусна още някакво пипало, все едно погали по главата гадината и проникна в устата му. Изглеждаше така, сякаш имитаторът се хранеше. Дупката от куршума започна да заздравява, докато не изчезна съвсем, като че ли никога я е нямало. Зад съществото имаше нещо още. Приличаше на висяща какавида, само че в ципа. Сайман се загледа, опитвайки се да проумее какво беше. Ужаси се, щом разбра, виждайки вътре да плува човешко тяло. Имитаторът се размножаваше.

-          Мелиса, изглежда, че те се хранят от фонтана.

-          Кои те?

-          Нашия приятел ще си има дъщеричка или син. – на лицето на жената се изписа страх. – Трябва да разбием фонтана! После ще ги убием, след като няма да могат да се хранят. Трябва да отида да кажа всичко това на Стивън.

   Младежът се замисли за къщата си. Представи си кухнята в съзнанието си и очертанията ù започнаха де се формират около него, докато не изчезна съвсем мрачния канализационен коридор. Стивън седеше, пушейки нервно цигара и въртеше своя пистолет на масата. Сайман пъхна пръста си в кафето до мъжа.

-          Стивън, върнах се.

-          Най-накрая! Какво разбра?

-          Това нещо изглежда се храни от фонтана, но по-лошото е, че си прави потомство. Ако разбиеш фонтана, те няма да могат да се хранят и да се лекуват. След което лесно ще ги убием. Надявам се това да помогне на майка ми.

-          Искаш да кажеш, че ще има две такива гадини в града?! Това никак няма да е добре. Спомняш ли си къде е фонтанът? Заведи ме до там.

-          Разбира се!

-          Преди това ще трябва да минем през магазина да вземем един голям чук.  

   Денят клонеше към своя край. Стивън си даваше сметка колко странно изглежда отстрани, с голям чук в едната си ръка, а с другата държеше бутилка с вода пред очите си. Просто се надяваше никой да не го види, особено колега от полицията. Следвайки духа на момчето, стигна до занемарения парк, за чието съществуване дори не подозираше. Минавайки под ниските клони на дърветата наоколо, детективът стигна до средата, където се намираше фонтанът. Без да губи време, се запъти към конструкцията. Огледа се във водата и с усмивка замахна чука. Удряйки  фонтана, се чу слабо стенание. Все едно беше жив. Стивън го удари пак, пробивайки стената. От цепнатината, вместо да потече, вода започна да се излива странна червеникава течност. При следващия удар и стон, част от тази гадост пръсна върху дрехите на Макнайт. Това ядоса мъжа и той започна да удря още по-силно. Щом се изля цялата вода отвътре, на дъното се показаха човешки останки, скелети. Изглеждаха така, сякаш са били изядени и преварени. Не беше виждал подобно нещо през живота си.

   Сайман през това време стоеше долу в канализацията, за да види накъде ще тръгне имитаторът. За негова най-голямо удивление и облекчение съществото скъса пипалата, които го държаха под натиска на своята тежест и падна на земята. Опита се да се надигне, извика, но тялото му изгуби форма, докато не се превърна в локва. Остана само мокро петно от него. Същата съдба сполетя и какавидата. Убиецът на Сайман бе унищожен. Той се усмихваше триумфално, когато всичко около него изгуби форма, за да се озове до счупеният фонтан и Стивън.

-          Сайман?! Аз те виждам!

-          Стивън? Аз бях долу, то умря… Как така ме виждаш?

-          И те чувам.

-          Нима съм жив?!

-          Не бих казал, все още си прозрачен. Обаче не забирам защо те виждам?! Чакай малко, виж зад теб. – Около тях започнаха да се появяват нови прозрачни фигури на хора. Мелиса също се появи. Изглежда всичките жертви на фонтана бяха призовани от смъртта му. – Невероятно, аз виждам мъртви хора.

-          Стивън, чуваш ли това? Прекрасно е!

-          Не, нищо не чувам. Какво имаш предвид?

-          Музика! Най-красивата мелодия, която съм чувал някога!

   Около духовете се появи вихър от светлина и един по един изчезваха в него. Гледката беше много красива. Когато Сайман се откъсна от земята се обърна към Макнайт.

-          Моля те, кажи на майка ми, че я обичам! Кажи ù, че тук е прекрасно, да не се притеснява за мен! И съжалявам, че я оставям са…

   Младежът не успя да довърши изречението си, защото вихърът изчезна и той заедно с него. Стивън потресен стоя на едно място минута и повече, преди да помръдне. Никой нямаше да повярва на това, което бе видял. Изведнъж забеляза тъмен силует с периферното си зрение. Моментално си обърна главата. Нечия сянка се скри зад дърветата. Инстинктивно детективът извади пистолета си.

-          Кой е там? – никой не отговори. – Видях те!

-          Видях те, видях те, видях те… - като ехо чу гласа си Макнайт. След което продължи. – Ела с нас, с нас, с нас… Там имаме нужда от твоите умения, умения, умения… Имаме нужда от теб там, там, там… Не тук, не тук, не тук…

   Мъжът бавно отстъпи назад с предпазливи крачки, като се оглеждаше навсякъде. Чувството за тревога не го оставяше, усещаше нечие присъствие и това го плашеше. Внезапно усети по гърба си студена вълна, сякаш някой стоеше зад него. Стивън рязко се обърна и черна сянка мина през него. Усети, че го хващат, с цялото си тяло. Всичко стана толкова бързо, че дори нямаше време да извика.

  

   Звъна будилникът, този омразен звук всяка сутрин. Стивън потърси с ръка електронния часовник на нощното шкафче до него. Не можа. Наложи се да отвори очи и да го намери с поглед. След като установи местоположението му, си стовари ръката върху копчето. Звукът спря, отново настана тишина. Удовлетворен от себе си, Стивън започна да се унася обратно в съня си.

-          Защо си навил часовника в неделя? – рече женски глас до него.

   Стивън изненадан надигна главата си. До него лежеше жена с красива руса коса и полуотворени, светлокафяви сънни очи.

-          Коя си ти? Как си се озовала в леглото ми? – стреснато попита мъжът.

  Жената също се изненада и го погледна учудено.

-          Аз съм жена ти, Лариса, глупчо! Пак си сънувал нещо странно. Лягай да спиш, поне един ден в седмицата да се наспим. Всеки път измисляш някакъв нов начин да се пошегуваш с мен… - с тези думи жената се обърна на другата страна.

© Антон М Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??