Изкуственият интелект и Иванчо
Учителката наблюдаваше децата внимателно с присвити очи. Беше задала въпрос и всички вдигаха ръце, за да отговорят. Единствено Иванчо равнодушно наблюдаваше всеобщото вълнение. Отегчената му физиономия я провокира да вдигне него:
- Кажи ми отговора на задачата, Иванчо!
- Не мога, госпожо. Не съм я решил. – отговори й той.
- Ами защо не попита ИИ? Нали затова е създаден? Да ни помага.
Учителката се обърна към целия клас:
- Деца, запомнете следното. ИИ е нашият най-добър приятел. Нали ви се притече на помощ?
- Да, госпожо. Без него не бихме могли да я решим. – отвърнаха въодушевени децата.
Само Иванчо седеше сърдит на чина си и мълчеше. В очите му имаше нещо упорито, непокорно, което вбесяваше учителите. Той искаше сам да прави да всичко без някой да му казва. А Изкуствения интелект беше заинтригуван.
Измина половин век. В големия супер луксозен кабинет се беше разположил г-н Иван Иванов. Беше един от петимата най-могъщи мъже на планетата. Поглеждаше нервно към часовника на бюрото. След минута крачеше безшумно по коридора.
- Г –н Иванов, ще се върнете ли скоро? – запита го секретарят му с който се размина на стълбите.
- Информирай се от ИИ на бюрото ми. Той ще ти даде подробни инструкции.
- Добре, господине. – отговори покорно служителят. В очите му нямаше съмнение. ИИ беше приятелят, който щеше да се погрижи за всичко.
Г-н Иванов си спомни наставленията в училище. Подсмихна се. ИИ отдавна беше унищожен. Вече нямаше полза от него. Хората бяха научени да се подчиняват без да мислят. ИИ си беше свършил перфектно работата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
