Изкуственият интелект и Иванчо
Учителката наблюдаваше децата внимателно с присвити очи. Беше задала въпрос и всички вдигаха ръце, за да отговорят. Единствено Иванчо равнодушно наблюдаваше всеобщото вълнение. Отегчената му физиономия я провокира да вдигне него:
- Кажи ми отговора на задачата, Иванчо!
- Не мога, госпожо. Не съм я решил. – отговори й той.
- Ами защо не попита ИИ? Нали затова е създаден? Да ни помага.
Учителката се обърна към целия клас:
- Деца, запомнете следното. ИИ е нашият най-добър приятел. Нали ви се притече на помощ?
- Да, госпожо. Без него не бихме могли да я решим. – отвърнаха въодушевени децата.
Само Иванчо седеше сърдит на чина си и мълчеше. В очите му имаше нещо упорито, непокорно, което вбесяваше учителите. Той искаше сам да прави да всичко без някой да му казва. А Изкуствения интелект беше заинтригуван.
Измина половин век. В големия супер луксозен кабинет се беше разположил г-н Иван Иванов. Беше един от петимата най-могъщи мъже на планетата. Поглеждаше нервно към часовника на бюрото. След минута крачеше безшумно по коридора.
- Г –н Иванов, ще се върнете ли скоро? – запита го секретарят му с който се размина на стълбите.
- Информирай се от ИИ на бюрото ми. Той ще ти даде подробни инструкции.
- Добре, господине. – отговори покорно служителят. В очите му нямаше съмнение. ИИ беше приятелят, който щеше да се погрижи за всичко.
Г-н Иванов си спомни наставленията в училище. Подсмихна се. ИИ отдавна беше унищожен. Вече нямаше полза от него. Хората бяха научени да се подчиняват без да мислят. ИИ си беше свършил перфектно работата.
© Катя Иванова All rights reserved.
