Все си мислех, че такова нещо не може да ми се случи. Точно пък на мен.
Да, вярно, имам приятелки, дето без никакви проблеми си поддържат извънбрачни връзки и си живеят живота. Дори твърдят, че такава една връзка може да допринесе за заздравяването на семейните отношения.
Не знам, може и да са прави.
Обаче аз никога досега не бях изпитвала необходимост от нещо такова. Не че не съм имала възможност - възможности много! Естествено, преди да се появят децата, бях в много по-добра форма, известно време работех като модел. Така се и запознах със съпруга си, той е моден дизайнер. Тогава още нямаше тази слава и успехи, които постигна през годините, и не това е, което ме привлече в него.
И което все така ме привлича. Просто така изпълва целия ми свят, че никога не съм имала нужда от нещо друго. Най-добрият приятел, когото съм имала. И най-добрият любовник, също. Мога да правя сравнения, защото преди него имах не малко връзки.
Е, след като се родиха децата, малко поразредихме тези моменти. Но никога не съм изпитвала липса на топлина и нежност.
Просто си давам сметка, че напоследък е много зает. Налага се да пътува и в чужбина, а работата винаги е била много важна за него. Той не просто работи, той твори, и макар да ми липсва понякога, знам, че това е част от него. И от живота ни.
Може би нямаше да усещам така липсата му, ако децата бяха около мен. Но те вече са достатъчно самостоятелни, за да имат свой собствен живот, и макар редовно да се виждаме, не изпълват времето ми както преди.
Какво правя ли?
Ами... чета много, занимавам се с градината, правя си разходки, напоследък започнах да снимам природата... открих, че ми е много приятно. Обичам да откривам интересни местенца извън града, където навремето е имало вилни зони, сега малко поизоставени.
Така беше и в оная слънчева утрин, когато въздухът ухаеше опияняващо, а наоколо нямаше жива душа. Бяхме само аз и разпъпващата се пролетна природа, чувствах се лека и волна като птичка, докато вървях по горската пътека.
И изобщо не разбрах какво се случи - изведнъж сякаш стъпих в празно пространство и се озовах на дъното на някаква мокра яма. Болката в левия ми глезен беше убийствена, бях цялата одрана и ожулена, но най-вече ужасно се изплаших. Започнах да викам, без особена надежда някой да ме чуе, но какво друго можех да направя. Изключено беше да се измъкна сама, дупката си беше доста дълбока, а и с тая контузия...
Съвсем се бях отчаяла, когато чух глас.
- Дръжте се! Много ли сте зле?
Погледнах нагоре. Видях загриженото лице на мъж на неопределена възраст.
- Ще отида до вилата - каза, преди още да му отговоря - Имам здраво въже, май ще свърши работа. Добре ли сте?
- Мисля, че съм си навехнала крака. Далече ли е вилата ви?
- Съвсем наблизо е. Връщам се веднага!
Тогава го видях за първи път. Моят спасител. Покани ме да се поизмия и да ми прегледа крака. Дори се оказа лекар. Не установи нищо опасно, но настоя да си направя снимка.
После пихме кафе и понеже глезенът ми започна да се подува, предложи да ме закара до болницата.
- Когато се почувствате по-добре, отбийте се пак! - ми каза на сбогуване - Ще ми бъде приятно да ми дойдете на гости!
Ами, как пък не, помислих си. Приятен човек, наистина, но... просто един любезен непознат. Нямах желание за подобни познанства.
Но само след две седмици отново се озовах на същото място. Казвам озовах, защото наистина не го бях обмисляла предварително. Нямах и идея защо отидох. Честно казано, малко неловко се чувствах и дори се надявах да не го намеря.
И наистина нямаше никой. Така че реших да се поогледам наоколо, мястото наистина беше много красиво. Щях да направя някоя и друга снимка.
Поне десетина бях направила, когато изведнъж го видях. Просто стоеше и ме гледаше. Стреснах се и изпуснах апарата, а той го вдигна и се заизвинява.
После ме покани на обяд. Разговаряхме. Каза ми, че обича да се усамотява във вилата, всеки уикенд идвал. Ходел за риба, четял, или просто си правел дълги разходки.
После ми каза, че ме помни от модните списания. И че съм запазила красотата си.
Разсмях се. А той допълни, че има жени, които възрастта облагородява по неповторим начин, истински красивите жени.
Винаги малко съм се притеснявала от комплименти, но в думите му нямаше и намек за флирт. Прозвучаха съвсем естествено, просто едно заключение.
Започнахме да се виждаме всяка седмица. Не бях споделяла с никой за него, и не виждах смисъл.
Обикновено си правехме дълга разходка, после обядвахме, два пъти ходих с него до езерото, където той упорито се правеше на рибар, а аз ловях тен. Последния път помолил приятел да заеме лодката му, за да се разходим навътре в езерото. Беше фантастично, толкова много красота... никога няма да забравя този ден. Помня всяка минута от него.
Помня слънчевите отблясъци по водата, прелитащото ято диви гъски, шепота на вятъра в тръстиките. Помня как едно водно конче се заплете в косата ми и аз изкрещях, а той внимателно го освободи. Смеехме се. И после се любихме.
Случи се така естествено, както всичко, което се беше случило досега между нас. И беше прекрасно изживяване. Отдавна не бях изпитвала това.
Когато се разделяхме, ми каза, че е влюбен в мен.
Чак после се размислих. Любов ли беше това, наистина? Та ние се познавахме от няколко седмици само. Така или иначе, каквото и да беше, трябваше да го прекратя. Нещата излизаха извън контрол. Обичах мъжа си прекалено много, за да му причинявам това. След няколко дни отново се връщаше, щях да му се посветя напълно. И абсолютно да забравя за цялата тази история.
Много време мина, преди да се реша да отида там отново. През цялото време си мислех, че щеше да е по-добре да му обясня, знаех, че ще разбере. Но той знаеше, че ще се наложи да прекратим срещите си за известно време. Щеше ми се сам да се е досетил, че връзката ни не може да продължи.
Къщата имаше странно запуснат вид. Сякаш никой не беше стъпвал тук месеци наред, а ние бяхме тук само преди седмици. Гледах с изумление бурените в двора, разклатените дървени капаци на прозорците. Бравата на вратата беше ръждясала. Едва я докоснах и вратата се отвори.
Вътре имаше само стари мебели и паяжини. Сигурно сънувах... започнах да оглеждам всичко, надникнах и в другата стая, където не бях влизала преди. Знаех, че му е нещо като кабинет. И не можах да повярвам на очите си - всяко празно местенце по стените беше запълнено с мои снимки, от преди години, от списания и календари. Бяха пожълтели и набръчкани от влага.
Дочух стъпки и стреснато се обърнах. На вратата стоеше млад мъж и учудено ме гледаше:
- Какво правите тук? Коя сте вие?
Едва успях да му кажа кого търся, думите засядаха в гърлото ми.
Младият мъж ме изгледа странно.
- Вижте, госпожо, не знам коя сте, но ако сте дошла да си правите някакви шеги...
- Какви шеги, не ви разбирам... Нищо не разбирам, казвам ви, бях тук преди три седмици и бяхме на езерото...
- Моля ви, вървете си - тихо каза младежът - Не знаете какво говорите. Баща ми почина. Преди пет години.