- Здравей.
- Ъъъ...здравей?
- Май не ме позна.
- А, няма такова нещо! Разбира се, че те познах! - замълча смутено и додаде. - Просто отдавна не сме се срещали.
- Ти отдавна не се срещаш с никой, ти се възползваш.
- Е, хайде сега...
- Сещаш се за мен само когато съм ти нужна.
- Да, знам, че така изглежда, но... - въздишката му бе дълбока и неискрена. - Имам купища задължения, а имам и семейство, деца... Знаеш как е!
- Аз също имам деца. Нима забрави?
- Не, разбира се!
Тя сякаш не го чу. Нейната въздишка бе покъртителна, сигурно защото беше искрена:
- И те са те забравили. Но най-страшното е, че скоро може да забравят и мен, защото много от тях са принудени да живеят в чужбина. ...