- Здравей.
- Ъъъ...здравей?
- Май не ме позна.
- А, няма такова нещо! Разбира се, че те познах! - замълча смутено и додаде. - Просто отдавна не сме се срещали.
- Ти отдавна не се срещаш с никой, ти се възползваш.
- Е, хайде сега...
- Сещаш се за мен само когато съм ти нужна.
- Да, знам, че така изглежда, но... - въздишката му бе дълбока и неискрена. - Имам купища задължения, а имам и семейство, деца... Знаеш как е!
- Аз също имам деца. Нима забрави?
- Не, разбира се!
Тя сякаш не го чу. Нейната въздишка бе покъртителна, сигурно защото беше искрена:
- И те са те забравили. Но най-страшното е, че скоро може да забравят и мен, защото много от тях са принудени да живеят в чужбина.
- Ехе, та те и моите са в чужбина! Няма лошо, нека видят свят, да се образоват, децата!
- Но моите деца не са там, за да се образоват, а за да свържат двата края. Разбира се, че биха предпочели да са тук, при мен, където са корените им, където им е познато и уютно. Но разбраха, че тук познанията им и трудът им не са ценени и те не могат да изградят бъдещето, което биха искали за себе си и за своите деца.
Той разпери ръце с добре отработен предизборен жест:
- Наивно е да обвиняваш мен за това! Правя каквото е по силите ми, но съм зависим от много по-велики хора и сили.
Тя го изгледа с презрение.
- Правиш само това, което ти е изгодно. Научил си се да използваш всяка ситуация в своя полза, интересува те единствено собственото ти удобство и си готов на всичко, за да останеш непокътнат там, горе.
Тя вдигна пръст нагоре и той добре знаеше какво има предвид, но по навик погледна към внушителната многоетажна сграда. Какво ли разбираше тя? Само който не бе минал по този трънлив път, той не знаеше колко жертви е струвала всяка крачка нагоре по етажите.
Такива като нея си въобразяват, че хората от най-високите етажи са безчувствени чудовища, но съвсем не е така. Или поне не всички са такива.
Ето, в едно затънтено ъгълче на съзнанието му винаги ще го човърка мисълта за това, че се наложи да забие нож в гърба на собствения си брат - в преносен смисъл, разбира се - но беше не по-малко жестоко и категорично. Нямаше избор - ако не го беше направил, още щеше да крета някъде долу, сред дребните човечета-еднодневки.
А веднъж направил първата стъпка, след това започна да му се получава почти механично. Да печели доверие и да го предава, за да си пробива път, се превърна в начин на живот. Какво си мисли тя, че това е лесно ли? Всеки ден е борба за оцеляване!
- Такива са природните закони, мила моя - подсмихна се - на първо място човек поставя себе си, своите деца, своите близки. И след това всичко останало. Ако човек не ги спазва, винаги ще е губещ!
- Ти си губещ от момента, в който за първи път си помисли за децата като за свои и чужди. Защото всички са твои деца, наши деца. Губещ си от момента, в който си видял първия клошар да се рови в контейнера, за да не умре от глад, защото това е бил твоят учител. Губещ си от онзи миг, в който си видял сълзи в очите на жена, дошла да измоли помощ за болното си дете, защото това е била и твоята майка.
Тя спря и той видя сълзи и в нейните очи, които го гледаха не с гняв, а със съжаление. Сякаш той самият бе онова болно дете, което никога нямаше да бъде излекувано.
- Губещ си не само защото обърна гръб на всички тях - продължи тихо тя. - Губещ си защото си изгубил себе си. А нищо не може да те спаси от самия теб.
Той я гледаше объркано, опитвайки се да потисне особеното усещане, което се надигаше в него. Не беше точно страх, не беше точно несигурност...Нима беше съвест? Хайде де, та той се беще разделил с нея толкова отдавна!
- Ти си мислиш, че се чувствам изоставена от теб - горчиво изрече тя - но истината е, че ще те изоставя аз. Ние с теб си ставаме все по-непознати и чужди, все по-малко имаме нужда един от друг, дори...Дори вече не говорим на един език.
Той изведнъж се стресна. Ама какви ги приказва тя? Полудяла ли е? Защо не се види на какво прилича, колко е одрипавяла, омършавяла, колко неугледна и жалка изглежда, а е взела да му дава акъл.
Гневът го заля като мощна вълна, никой не можеше да говори така с него, та той не беше кой да е. Негови бяха най-високите етажи!
Нямаше да допусне някаква смачкана, жалка, забравена и от Бога нещастница да му говори така. Понечи да й изкрещи да го остави на мира и да изчезва, и без това не е нищо повече от една просякиня, която не може да му даде нищо повече, но...От гърлото му излязоха само нечленоразделни звуци, странно наподобяващи грухтене, пръхтене и грачене.
Ужасен се опита да прочисти гърлото си, сякаш бе възможно да изкашля тази странна канонада от животински хрипове, за да възвърне нормалния си говор. Но всичко беше напразно.
Закрещя и усети, че е на път да изгуби съзнание, когато една ръка здраво го раздруса по рамото.
- Събуди се, ама събуди се най-сетне, де! - долови през пелената на отдръпващата се паника и изведнъж осъзна с огромно облекчение - това беше сън, само лош сън!
Жена му го гледаше сърдито, надвесена над него:
- Говориш насън с някаква жена, бръщолевиш за деца...Да внимаваш какви ги вършиш, ей, че... Избори идат!