Kotentseto
61 195
15.10.2008 г., 23:01 ч.

Изплакано 

  Проза » Други
946 0 4
И така, денят сменя нощта. И  обратно. И до безкрай. Или поне е близо до безкрая. Тази нощ пак легнах до теб. Беше студено. Много студено. Разкъсан между минало и бъдеще, ти лежиш до мен и ти е студено. А аз не мога да те стопля.
И прозорците са студени. Изрисувани от хладните пръсти на зимата, те не дават утеха. Къде да те търся? Тук ли си? Уж говориш, а мълчание, трупано с години, се прокрадва в думите ти. И ги убива. Снощи плаках. Странно е... Правиш ме щастлива, а така често ми се плаче...
  Иска ми се да измия болката ти със сълзите си, да заслепя спомените ти с усмивката си... А ти говориш... мълчаливо. В жестовете ти напират стари навици и позабравени привички. Мен ли обичаш?
  Пропадам понякога, докато търся отражението си в очите ти. Там ли съм? А ти къде си? Малка се чувствам и слаба. Почти безпомощна пред онази пропаст, която държиш старателно затворена (заровена?) в съзнанието си. Чувам гласове от там в тъмнината на нощта. Тогава те притискам до себе си, гоня духовете с дъха си и се надпреварвам с времето.
  Времето, което те е белязало.

януари, 2006

© Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??