Изповед

          Яна слезе от червеното мицубиши, пресече улицата и бавно заизкачва стъпалата. С всяка крачка напрежението в нея растеше, с всяко стъпало светът й се смаляваше и чувството за безпомощност я обземаше изцяло. Тя се спря за миг и отново прекара през ума си днешния ден.

                                           * * *

          Днес ще бъде чудесен ден, помисли си сутринта Яна. Все пак беше 8-ми март и шефът беше организирал за след края на работния ден малко парти с други колеги от „бранша". Яна дори не подозираше как ще завърши този тъй обикновен ден и как ще преобърне животът й.

         Работният ден приключи успешно, дори по-рано от обичайното и всички се насочиха към заведението. Хубава музика, хубава храна и повечко алкохол, естествено. Шефът на Яна определено беше почитател на алкохола, но не му понасяше.

          Яна си тръгна с него - той щеше да я закара до тях. Колко наивна е била в този момент! Тръгнаха и тя усети пиянския му пошъл поглед върху себе си. Вече бяха в колата и пътуваха, когато той сложи ръка върху бедрото й, а тя не го спря, за което щеше да се самообвинява и години по-късно. След малко той отби от пътя, придърпа я към себе си и се опита да я целуне. Спря го. Напомни му, че тя е на двадесет, а той на петдесет и може да му бъде дъщеря. Той като че ли изтрезня за миг, опомни се, пусна я и дори успя лицемерно да се извини. Прииска й се да отвори вратата и да хукне с всички сили през пустото поле - пусто като душата й в този момент, а и занапред. Но остана неподвижна - само не можеше да спре да трепери.

                                  * * *

            Изкачи и последното стъпало. Вече си беше почти вкъщи. „Какво ме очаква отсега нататък, как ще отида утре на работа, как ще работя за този човек" - препускаха една през друга мислите в главата й. Тя все още не осъзнаваше как се стигна до тук, тя ли беше виновна, тя ли беше предизвикала тази реакция или просто шефът й си беше женкар? Луташе се в дебрите на обърканата си душа и не намираше отговор на нито един от въпросите си.

           Така и не успя да прости на себе си, че беше позволила това да се случи. Тя не можеше да приеме, че не е предвидила действията на шефа си. Тя не можеше нито да прости, нито да забрави. Оставаше й единствено надеждата времето да излекува и тази дълбока рана от мъничкото й сърце. Както беше направило с много други рани. Но и времето си взимаше дължимия дан. След всяка заличена болка сърцето й все повече се смаляваше и тя се страхуваше, че един ден, когато срещне подходящия човек, вече няма да има сърце, с което да го обича.

            Така и никога вече не празнува 8-ми март...