Когато съдбата ни срещна, и двамата бяхме в разцвета на младостта си. Той имаше къса права черна коса, и кафяви очи, които винаги ме гледаха предизвикателно. Освен това беше умен и грамотен, а аз доста държах на тези неща. Няма да си кривя душата ако кажа, че успя да ме впечатли почти веднага. Всъщност той имаше вид на студен човек, който не допуска никого до себе си. Но по някаква причина мен ме допусна за кратко. Но този малък период през живота ми, остави следи в мен завинаги… 
Всичко се случи през октомври. Учехме различни специалности, но бяхме в един факултет и заради това на откриването на учебната година, трябваше да сме в една зала. Падна се така, че той да стои до мен. Тогава не му обърнах особено внимание. Но няколко дни по-късно всичко се промени…
Отивах до магазина и случайно го видях. Поздравих го, защото все пак го познавах. Той ме попита какви са ми плановете. Казах му, че нямам такива. Тогава ме покани да се помотаем. Аз се съгласих, защото ми беше скучно и си казах, че няма лошо да започна да се социализирам лека полека. Двамата обикаляхме и до края на разходката осъзнах, че ми харесва. Не знаех защо, но в него имаше нещо, което до сега не бях виждала у друг. Може би дълбокия му глас. Или пък самото излъчване. Личеше си, че и той като мен е много чувствителен човек, който си е поставил маската на безчувствен. Наистина не знаех защо, но много ми харесваше…
Постепенно започнахме и да си пишем и да излизаме всеки ден. Това беше най-хубавият период в живота ми. Наричах го „Златната есен“. Бяхме си наистина много близки. Говорихме си по цяла нощ, гушкахме се. Спорехме по най-различни теми на живо и в социалните мрежи. Заяждахме се. Играехме „Не се сърди“ и всичко беше толкова прекрасно. А аз бях много влюбена и наистина си мислех, че ще се получат нещата. Изживявах нещо като „Златния век“ за България. И така докато не се сблъсках с привидно циничното му лице. Един ден както се разхождахме, той просто ми каза, че любовта не си струва и че единственото, което иска е да живее. Пожелах му щастлив живот. От този ден спряхме да излизаме. Бяхме само на „здравей“, „здрасти“. Не знаех какво го бе направило толкова затворен в себе си, но не съжалявах за хубавите спомени, които имахме, въпреки цялото разочарование, което изпитвах. Защото въпреки факта, че все се правеше на интересен, той не беше лош човек, и това си личеше отдалече. 
И така приключи моята „Златна есен“. Животът ми беше като едно дърво, отрупано с цветни листа, които в един момент просто окапаха на земята, посивели и изсъхнали…
Тогава се зарекох, че никога повече няма да се влюбвам. Казах си, че любовта не е за мен. Точно в този период имах повече обожатели от всякога. А на мен изобщо не ми пукаше за тях. Режех ги без да се замислям за чувствата, които предизвиквах у тях. Казвах им, че не са ми интересни. Заяждах се с тях. Избивах си цялата мъка върху тях. Преди време като отрежех някое момче поне ми ставаше гадно за него, а сега не изпитвах никакво съжаление. Казвах си нека да страдат, аз как страдам. И така. Годините си минаваха, момчетата около мен се множаха, а аз продължавах да страдам за този, който не ме заслужаваше. И така си спечелих репутацията на кучката, каквато може би наистина съм…