7.05.2016 г., 21:43 ч.

Изповедта на една мръсница 

  Проза » Разкази
4738 0 10
9 мин за четене

Първо се появи разказът "По съседски", но по-късно ми дойде идея за още два разказа, които биха могли да са продължение на първия. Получи се поредица от три свързани разказа:

1. "По съседски"

2. "Изповедта на една мръсница"

3. "Изповедта на една кукувица"

Приятно четене!

 

       След грозния скандал във входа на кооперацията, Нели Петрова седеше в полицейското управление. Чу и изрече грозни и тежки думи, но не за това ѝ беше тежко. През живота си беше имала много подобни сцени, даже и по-лоши. Тежеше ѝ мисълта, че социалните можеха да отнемат децата ѝ. Какво да обясни? Срещу нея седяха един социален работник и един полицай, а до нея се беше разположила съседката, Илиева, заради която сега се намираше в това положение. Кипеше от яд, но трябваше да се въздържа, ако не иска да загуби децата си. Реши, ще разкаже живота си, пък каквото решат.

       - Казвам се Нели Петрова. Имах нормален живот, който се преобърна, когато бях на 17-18 години, през лятото след 10 клас.

      Израснах в добро семейство, което ме обичаше, но което не оцених тогава. През април се запознах с едно момче - Христо. Беше с една година по-голям от мене. Родителите му бяха богати хора. С него никога не ми беше скучно - купони, екскурзии, бързи коли, кафета, ресторанти… От време на време присъствах на партитата, които организираха родителите му. Всичко беше лъскаво, изискано, събираха се тълпи от хора, повечето известни личности. Срамувах се от моето семейство, от произхода си, от апартамента ни, от колата, от дрехите си, от приятелите си, от брат си. Избягвах ги, крещях им, обвинявах ги, рядко се прибирах. Мама и тати се опитаха да говорят с мен, да ми обяснят, че това не е моята среда, че вървя по грешен път. Не ги чувах, мразех ги… или поне така мислех. Виждах само Христо и новия лъскав живот, който се разкри пред мен.

       През август нашите искаха да отидем на семейна почивка. Категорично отказах да отида с тях. Срамувах се да кажа на новите ми приятели, че ще отидем на палатка. Те заминаха с брат ми, а аз останах да живея моя нов живот. Обаждаха ми се всеки ден, но аз не вдигах, изключвах си телефона или просто ги отрязвах, възможно най-кратко. След две седмици, в деня, в който трябваше да се приберат, получих няколко обаждания от телефона на тати. Не вдигнах, мислех, че искат да ми кажат, че се прибират или, че са пристигнали… но по-късно позвъни непознат номер. Бяха катастрофирали… тежко… водач на камион изгубил управлението… нямаше ги. Мама, тати и братчето ми, всички… Дали тати беше искал да ми каже последно сбогом? Нямаше как да разбера. Осъзнах колко много ми липсват, колко ги обичам… Вече дълбоко съжалявах за всички думи, които бях изрекла, за всеки пропуснат ден, за всеки отхвърлен разговор. Как исках само да им кажа колко много ги обичам!!!

       А Христо продължи по старому. От него не получих очакваната подкрепа. За него животът беше безкраен празник, а аз - просто поредният му аксесоар. Започнах да осъзнавам, че мама е била права, че аз не съм родена за такъв живот, но беше късно. През декември се разделихме. Изкарах самотна Коледа в дома за сираци, макар и обградена от още трийсетина младежи в моето положение. През повечето време плаках.

       Януари цикълът ми закъсня. Януари се изниза, дойде февруари. Дори без тест знаех, че съм бременна. Наложи ми се да се обадя отново на Христо. Дойде с баща си. Хвърлиха ми 500 лева и ми казаха да се оправям, не било късно за аборт, а с останалите да си купя рокля за бала. И си заминаха. Толкоз.

        Бях самотна. Нямах си никого на този свят. Това малко същество ми беше изпратено от Бога и нямаше начин да се разделя с него. Може би съм била егоистка, но исках това дете повече от всичко на света. Не отидох на лекар. Криех бременността си. По мои изчисления трябваше да родя средата на септември. Щях да съм завършила, щях да съм пълнолетна и нямах представа как ще гледам детето, но бях решена да го задържа.

      Юни се свързах с приют за бездомни майки далече от нашия град. Приеха ме. Тогава отидох за първи път на лекар. Терминът ми наистина се оказа средата на септември. През това време посещавах курс за шивачки. Установих, че това занимание ми доставя удоволствие и бях доста сръчна.

       На 12 септември се появи тя, моята малка Ани, моят ангел. Тя осмисли живота ми, даде ми надежди и сила да се боря. Жените в приюта ми помагаха изключително много. Съветваха ме да съдя бащата за издръжка, но аз категорично отказвах, не исках да го виждам, да го чувам, да спомена името му дори. Никога повече не го потърсих, не му се обадих. Той така и не разбра, че съм родила детето.

       Започнах работа като шивачка и имах собствени доходи. Спестих малко пари и си купих собствена шевна машина. Шиех за другите жени в приюта, за себе си, за познати. Когато детето навърши две години, трябваше да напуснем. Наех малка къща в близкото село. Друго не можех да си позволя. Детето дадох на ясла, а аз продължих да работя в цеха. Шиех и вкъщи, но парите не ми стигаха. Хората в селото бяха добри и милостиви, помагаха ми с каквото могат - мляко, сирене, зеленчуци, плодове, брашно. Понякога се грижеха за Ани през деня, когато бях на работа, а тя трябваше да си остане вкъщи. Казваха ми, че все още съм млада и красива, че трябва да си намеря мъж. Сватосваха ме с всеки около моите години. Дори взимаха да гледат детето вечер, за да мога да излизам. Не мислех за мъже, не ги търсех, нямах нужда от тях. Бях отвратена. Но по веднъж месечно оставах в града с приятелки и оставях Ани на техните грижи.

       Така се запознах с Виктор, собственик на кабаре. Никога не сме били интимни. Той ми предложи да танцувам вечер. Обеща ми добри пари. Чудих се около месец. Ани растеше и имаше нужда от все повече неща, а заплатата ми едва стигаше да покрия месечните разходи. Така се започна. Опитах веднъж и бакшишите, които събрах за една вечер, бяха колкото половината ми заплата, а отделно Виктор ми брои обещаната сума. Лъжех, че излизам с мъж и оставях малката при милите жени. Връщах се към 10-11 часа, а на сутринта отивах на работа. Скоро този ритъм ме измори до смърт и реших да наема квартира в града. Напуснахме селото, наех малък апартамент в покрайнините и се отдадох само на танците, разбирайте стриптийз. Наемах детегледачки за през нощта, а през деня аз се грижех за нея. Спях, докато тя беше на градина. Публиката ме хареса. Имах по няколко танца на вечер. Скоро получих предложения и от други клубове. Имах едно условие - не правя секс за пари. Въпреки това успявах да изкарвам прилични суми. Наех луксозен апартамент в центъра, наех елитни детегледачки за Ани и продължих да танцувам по клубовете.

       Когато Ани стана на пет годинки, се замислих кого си има тя на света освен мене - никого. Един ден, когато си отида от този свят, тя ще остане съвсем сама, като мен, без рамо, на което да поплаче, без гръб, на който да се облегне. Не можех да ѝ причиня това. Така реших да имам второ дете. Не исках да се обвързвам, не исках мъж, исках само дете. Правех безразборен секс около три месеца. Не ме интересуваше дали мъжът е женен, обвързан или свободен. Исках да е привлекателен, интелигентен и най-вече здрав. Секс за една вечер, без размяна на телефони, без официални запознанства, без подробности за личния живот. Някои използваха презервативи, но имаше и такива, които не го правеха. Наречете ме животно, но това бе истината.

       Забременях. Прекъснах танците за известно време. Със събраните пари купих този апартамент. Избрах тих и спокоен квартал, в близост до училище, ясла и детска градина, с много зеленина, осветени улици и млади семейства. Исках децата ми да отраснат нормално, да не са лишени от нищо, да имат нормален живот. Боби се роди в новото ни жилище. Останах си вкъщи, докато навърши година и половина и го дадох на ясла. Върнах се към танците. Апартаментът и тази година и половина, през която не работех, бяха стопили спестяванията ми. Бързо влязох във форма и приходите не закъсняха. Живеехме добре, дори охолно. Съседите разбраха с какво си изкарвам прехраната, но какво ги бърка това? Едни не ми говорят, други пък са любопитни, а трети са меко казано груби. Нормално е.

       Така минаха годините. Наближих трийсетте. Няма да бъда вечно млада и трябва да помисля за старините си. Преди година се върнах към любимото си занятие - да шия. Направих няколко рокли, които успешно продадох през интернет. Това ми вдъхна кураж и отворих мое ателие. Нещата се случват бавно. Затова все още танцувам, но само до десет часа. През деня шия.

        Децата ми са всичко за мен, а аз съм им целият свят. Не можете да ми ги вземете!!! Не можете…

 

        Нели замълча и избърса отронилата се сълза. В стаята цареше гробовна тишина. Всички бяха навели глави. Само Илиева беше вдигнала своята и събираше кураж да каже нещо:

       - Тя… Нели де, е добра майка! Всяка сутрин от прозореца на кухнята ѝ се носи аромат на курабии, мекици, кифли, сладкиши, а после приготвя обяд и вечеря. Децата винаги са били чисти и спретнати - пое си дъх, преглътна и продължи - Най-хубаво е да ги видите, когато всички са заедно, когато излязат в парка или пред блока, когато им носи подаръци, когато си разказват на кой как е минал денят… Ани и Боби… те са добре възпитани - руменина изби по бузите на съседката - никога не ми отговарят, дори, когато съм ги обиждала. Винаги ме поздравяват. Не можете да ѝ ги отнемете, те ще повехнат, ще ги изтръгнете с корен, ако ги разделите. Не можете …

 

        Нели гледаше учудено Илиева, съседката, която до преди час беше най-заклетият ѝ враг. Добре ли беше чула какво каза тази жена? А Илиева, поставила лице в шепите си, тихо плачеше.

© Анелия Александрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Радвам се да те видя, Кети. Благодаря!
  • Прочетох и този. Пак хубав, интригуващ разказ!
  • Поздрави Младене! Благодаря ти, че отново ми беше на гости, прочете, оцени и коментира.
  • Трудни времена и отлично написано продължение на първичния разказ, наситено с ретроспекции. Поздравявам те, Анелия! Ще кажа само, че в Париж службите отнеха внучката на леля ми при далеч "по-меки" обстоятелства. По чудо някакъв съд се произнесе в нейна полза. В различните страни законодателството е различно и се прилага по различен начин. Все пак у нас то не е така рестриктивно. Но драмите си остават драми.
  • Благодаря ви, че прочетохте и оценихте. Гаврил, Таня лека и спокойна вечер.
  • Много ми хареса как разказваш, увлекателно е!
    А по отношение на добротата, има я, макар често да не я виждаме.
  • Съществуването ни е един невероятен микс от добро и зло,което ние наричаме Живот.
  • Евгения, Росица, здравейте! Благодаря ви, че прочетохте и коментирахте !

    Росица, когато трябваше да задам темата, тъкмо бях написала един разказ за "хейтърите", провокиран от изключително грубите и злобни коментари на потребител vga Свилен (дано да не греша) и много ми се искаше да разбера и други мнения по въпроса какво провокира тази злоба. Но точно в този момент се разпалиха страстите около две произведения на Младен Мисана и реших да сменя темата, за да не подклаждам допълнителни спорове. По тази причина и няма да публикувам разказа. А тези разкази дойдоха малко по-късно, като следствие от една разправия във входа ни .

    Поздрави и успешен ден!
  • Вярата, че човек може да се промени и да стане по-добър... дори от враг, да ти стане закрилник и приятел... Неволно сега си представих и образа на хуманиста Йордан Йовков, дочух отново словата му, че винаги е склонен да вижда и да търси у човека преди всичко доброто... Харесах разказа ти! Задавайки темата за конкурса, може би този разказ се е въртял в главата ти? Поздравления!
  • Понякога се променят нещата , като те загризе съвестта...Хареса ми разказа ти Анелия!
Предложения
: ??:??