Изпращането
Катафалката се движеше по мокрия път и на моменти затъваше в лепкавата кал. Шествието на опечалените вървеше след нея и с мъка се придвижваше напред. Тя- съпругата плачеше горчиво, не защото го обичаше, а защото той я оставяше сама. Бяха си като брат и сестра, отдавна нямаше ласки между тях, само грижи един за друг. Всъщност, това не е ли най-естествената любов, основаваща се на взаимозависимост? Сълзите ѝ се стичаха по красивото ѝ лице и колкото Тя да се опитваше да се овладее, не успяваше. Животът ѝ с този мъж беше около 15 години, но те така бяха свикнали в своята скука един с друг, че сега тя изпита една истинска празнина, дълбока рана, която кървеше ли кървеше. Любовникът ѝ също се тътреше с нея. Той винаги беше обирал луфтовете между семейната двойка. Беше играл ролята на балансьор в техния мизерен брак. Не, че беше единственият, но бе предпочитаният, фаворитът. Шествието стигна своята крайна цел, прясно изкопана яма, където приключваше всеки житейски път, поне за тленното тяло. А душата, душата в момента се рееше около шествието и се чудеше, защо е нужно всичко това и защо този досадник е пак около жена му. Беше му писнало от присъствието на този мъж. То не бяха купони на вилата им, то не бяха танци по нощните клубове... И защо беше всеки път сам?...
Дойде момента на самото погребване на тялото. Ковчегът беше спуснат неумело и се катурна на една страна, разтвори се и мъртвото тяло изпадна от него. Чу се неспиращ вой от страна на жените, защото това било лоша поличба. Все пак, нещата бяха оправени и покойника се настани в „новия“ си дом, както подобават човешките обичаи. Един от приятелите на покойника се изправи пред пресния гроб и се опита да каже добри думи за него, но мъката по близкия му човек, удави думите и те увиснаха на мига. И… тогава любовникът се изправи пред всички и с ясен и чист глас заговори:
- Съпернико! Ти беше най-добрият ми приятел! Защо е така ли? Та аз прекарах с теб и жена ти, най – хубавите моменти в живота си! Никой не се е отнасял така добре с мен както ти! Познавам те по- добре от себе си! Ти си прекрасен човек, с невероятно търпение, смирение, щедрост и любов в действие! Винаги можеше да ме изгониш, но не го направи! Тя беше съкровище, което ти не се посвени да споделиш с мен! Приятелю, смея вече да те нарека и така, ще ми липсваш винаги! Толкова свикнах с теб, че сега няма да е същото! И още, притеснявам се кой сега ще вземе твоето място. Със сигурност, това няма да съм аз!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Филипов Всички права запазени
