Катафалката се движеше по мокрия път и на моменти затъваше в лепкавата кал. Шествието на опечалените вървеше след нея и с мъка се придвижваше напред. Тя- съпругата плачеше горчиво, не защото го обичаше, а защото той я оставяше сама. Бяха си като брат и сестра, отдавна нямаше ласки между тях, само грижи един за друг. Всъщност, това не е ли най-естествената любов, основаваща се на взаимозависимост? Сълзите ѝ се стичаха по красивото ѝ лице и колкото Тя да се опитваше да се овладее, не успяваше. Животът ѝ с този мъж беше около 15 години, но те така бяха свикнали в своята скука един с друг, че сега тя изпита една истинска празнина, дълбока рана, която кървеше ли кървеше. Любовникът ѝ също се тътреше с нея. Той винаги беше обирал луфтовете между семейната двойка. Беше играл ролята на балансьор в техния мизерен брак. Не, че беше единственият, но бе предпочитаният, фаворитът. Шествието стигна своята крайна цел, прясно изкопана яма, където приключваше всеки житейски път, поне за тленното тяло. А душата, душата в момента се рееше около шествието и се чудеше, защо е нужно всичко това и защо този досадник е пак около жена му. Беше му писнало от присъствието на този мъж. То не бяха купони на вилата им, то не бяха танци по нощните клубове... И защо беше всеки път сам?...

       Дойде момента на самото погребване на тялото. Ковчегът беше спуснат неумело и се катурна на една страна, разтвори се и мъртвото тяло изпадна от него. Чу се неспиращ вой от страна на жените, защото това било лоша поличба. Все пак, нещата бяха оправени и покойника се настани в „новия“ си дом, както подобават човешките обичаи. Един от приятелите на покойника се изправи пред пресния гроб и се опита да каже добри думи за него, но мъката по близкия му човек, удави думите и те увиснаха на мига. И… тогава любовникът се изправи пред всички и с ясен и чист глас заговори:

      - Съпернико! Ти беше най-добрият ми приятел! Защо е така ли? Та аз прекарах с теб и жена ти, най – хубавите моменти в живота си! Никой не се е отнасял така добре с мен както ти! Познавам те по- добре от себе си! Ти си прекрасен човек, с невероятно търпение, смирение, щедрост и любов в действие! Винаги можеше да ме изгониш, но не го направи! Тя беше съкровище, което ти не се посвени да споделиш с мен! Приятелю, смея вече да те нарека и така, ще ми липсваш винаги! Толкова свикнах с теб, че сега няма да е същото! И още, притеснявам се кой сега ще вземе твоето място. Със сигурност, това няма да съм аз!...