Колко бързо падаме от нищото обратно в нищото - древен надгробен надпис

                Ако някога сте сънували навалял сняг, опитвали ли сте се да му измерите дебелината? Аз не бях опитвал. Дори подобна идея не ми беше хрумвала и по време на сън до онази сутрин, когато се събудих с ясно запазения образ в паметта ми на снега от едно поле и спомена за усилията, които бях правил преди моето събуждане за да си представя колко дебела бе снежната покривка върху това поле. 

Сега Андрей продължаваше да мълчи в канцеларията от другата страна на бюрото. Не изглеждаше смутен, не беше и предизвикателен, просто седеше и мълчеше. Неговият поглед бе жив, зениците му се движеха ту на малка, ту на по-голяма ширина, сякаш нещо постоянно ги отвличаше по пода и стените, но въпреки това, не пропускаше да ме погледне през няколко секунди, като задържаше очи върху лицето ми. Продължаваше, обаче да мълчи.

И тогава очите му играеха така, макар всичко у него да изглеждаше спокойно - чакаше ме пред вратата на църквата, снегът прехвърчаше без да трупа, каза „отче, знаете ли чий син съм, искам да ме кръстите", „защо", попитах го, „защото в този свят няма място за мен, както е било с Исус някога", отговори.

Сега пак седеше спокоен пред мен, дори изглеждаше по-уверен, очите му рядко спираха да се движат и мълчеше. Но тогава, като че ли повече искаше да говори.

-         Нож не носиш, нали - казах, а той изпъна шия, погледна ме още веднъж, този път учудено и устните му се раздвижиха като на човек, който се опитва да духне нещо от върха на носа си.

След което, запъвайки се, затрака на тласъци:

- Не, разбира се, че не... не зная как да се извиня... пак искам да ме кръстите... всичко звучи глупаво след онова, което Ви причиних...

Странно как за 20 години лицето му не се бе променило почти никак, дори не бе остаряло особено, все така си оставаше почернено от набола брада, само неговите бузи се бяха поналели, прическата си бе също като преди разчорлена и без бели косми и както онзи ден, по-нищо не можех да разбера дали нещо го караше да съжалява наистина или всичко подчиняваше на стремежа си да задоволи това, което напираше в душата му. Но жестовете на Андрей не бяха властни. Стана ми неудобно, че не знаех нищо за него освен онова, което той самият ми беше казал при първата ни среща.

-         Колко време прекара в затвора? - попитах.

-         Три дни, колкото продължи следствието.

-         Баща ти ли се погрижи...?

-         Да, но и Вие също помогнахте.

-         Аз?

-         Църквата де, нали епископът обяви, че Вие лично ми прощавате, макар още да сте били в болница и се радваше да може да поднесе такава хубава вест на...

-         Това го знам, същата прошка ми спести неприятностите след едно интервю, което бях взел за радио Ватикан, предполагам - казах без желание да говорим на тази тема.

-         Имате в предвид интервюто с Г. Дж.?

-         Да.

-         Баща ми само се възползва от нагласите след него, тогава в един момент, то се разказваше като анекдот в ЦК, помогнаха му и контактите с някои юристи. Той самият беше юрист по образование. В онзи момент бе първи секретар на ЦК по идеологическите въпроси... - Андрей обясни с монотонен глас, очевидно не помнейки, че ми бе казал всичко това при нашата предишна среща. 

-         Но ти, до колкото си спомням, искаше да бъдеш кръстен, защото не е имало място за теб на този свят, а ето, че светът бързо те е върнал в себе си...

-         Отче, наистина съжалявам за онова, което Ви причиних... Можете ли да ми простите... толкова, колкото да поговорим сега?

-         Естествено, аз и да не искам, пак прощавам на всеки, нали за това съм в Църквата - отвърнах - Но, кажи ми, защо извади онзи  нож тогава?

-         Ами... Не знам, - той прочисти гърлото си, закашляйки се, - получи се за миг. Трудно ми е да Ви отговоря с две думи... Защо се получи ли? Хм... Глупаво е, наистина... Най-вероятно, защото усещах, че нищо не върви в живота ми, както трябва... - той отново за един дълъг момент замълча. - Звучи като оправдание на пияница, но не бях пил. Вижте... -  добави вече с порив, но без ентусиазъм, - ... всичките ми приятели, колкото и малко да бяха, знаеха какво ще правят, независимо, че повечето още продължаваха да бъдат студенти като мен. - Пак замълча, но този път за много кратко. - Някои се включваха в бизнеса на родителите им на Запад, разбира се, татко или мама движеха нещата като цяло, те намираха и парите. Западняшките банки също не се стискаха да отпускат кредити...

-         Приятелите ти от семейства с добри позиции в Партията ли бяха? - прекъснах го от любопитство, но Андрей продължи започнатата си мисъл без да обръща кой знае какво внимание на моя въпрос.

-         М-м... да, всъщност... да - запъна се пак, но само за момент. - А у нас баща ми канеше неговите приятели на раздумки с почерпки и вицове, майка ми беше зъболекарка и ние с брат ми живеехме като всички българи с тази разлика, че апартаментът ни бе от 200 кв. м., намираше се в дипломатически блок и ползвахме специално снабдяване. Въпреки това, аз се чувствах по-зле от едно средно българско момче на 20 години, дори то да идваше в София от провинцията - тук спря още веднъж, но не се поколеба как да продължи. - Джобните пари, които родителите ми даваха, бяха наистина джобни и общо взето стигаха за цигари и някое кафе или сок. За алкохол трябваше да разчитам в повечето случаи на черпене - най-после си пое дъх - за кино винаги получавах достатъчно - за миг пак замълча и после поде, насичайки своите фрази с нови запъвания - Приятели имах малко... Момичета около мен също почти липсваха... Един купон вкъщи не можех да направя като хората, знаейки... че всяка дума в блока се записва от нашия апартамент и моите гости... нямаше сигурно да бъдат като тези на баща ми... Светец също не бях... Карах ден за ден... Бях извън всякакви орбити...

-         Какви орбити? - попитах този път без любопитство, но заинтригуван от скока, който Андрей направи след своето мълчание. 

-         Ами, като перспектива за реализация в живота... нямах постоянна компания... не бях по-красив от днес, за да имам всяко момиче, което ми харесаше и което не можех да омайвам с пари и бохемски живот... - той запъна пак, но темата за неговото семейство му върна гладките изрази, - виждах какво имаха връстниците ми от познатите ни семейства и какво аз можех да имам, видях и как брат ми започна работа като стажант прокурор в провинцията, вместо в някое ВТО или поне министерство. Не бях добър студент и не притежавах пробивността на човек, дошъл в София, за да се бори за нов живот - в този момент погледът му някак потъмня и набраната инерция, с която говореше, се стопи. - Живеех си най-вече с книги, философия и филми на големите режисьори - добави студено и дистанцирано, сякаш не говореше за себе си... - Може би съм имал всичко необходимо, за да нямам никаква надежда... Мрънкането на родителите ми относно моя мързел само правеше нещата още по...

-         Но ти с нищо не си бил по-зле от който и да е твой връстник тогава? - вметнах в момента, в който думите му замряха, задушени от надигането на суха кашлица - и преди Андрей да се опита да ми отговори, врата на канцеларията се открехна. От мястото, където седях, не можех да видя кой я отвори, но който и да беше, след като забеляза присъствието на външен човек, бързо я затвори.

-         Да, но аз имах абсолютната убеденост, че ще взема диплома за висше образование, както и да карам с ученето - каза Андрей без да бърза и почти без да обръща внимание на открехнатата врата. -Подскачането на адамовата му ябълка, издаваше неговите усилията да подтисне давещата го кашлица. - Всичко ми изглеждаше толкова абсурдно в един икономически ВУЗ... И самата идея да уча нещо подредено по учебници... Често пъти дори не можех да се съсредоточа, за да запаметявам онези ужасни и безкрайни класификации... Може да изглежда смешно, но ми се струваше, че на някой му хрумнало да класифицира отношението си към даден проблем и хайде, студентите да му учат глупостите. Къде в реалния живот нещата са класифицирани по подобен начин?

    Не знаех какво да му кажа, а и той нищо не ме питаше. Най-абсурдното беше, че започнахме разговора ни по този начин. Опитвах се да измисля как го накарам по-бързо да каже за какво действително бе дошъл, когато GSM-ът ми звънна. Една майка искаше да знае дали тази зима ще организираме лагер за деца в планината. Докато изслушвах въпроса й, забелязах как Андрей посегна да извади кутия с цигари от вътрешния джоб на якето си, но след като я напипа се спря и върна своята ръка обратно върху бюрото. Отговорих на майката, че няма да организираме лагер и когато затворих, все още се чудех какво да го питам.

-                     Твоето положение е било, въпреки всичко, не по-лошо от това на всеки български младеж с нормални родители - повторих.

-                     Да, да - той се сопна и поизпъна малко шия като пак прочисти гърлото си, кашляйки, - само така изглеждат нещата отстрани. Всеки нормален вишист учеше за да не работи в производството или просто за да работи по-малко -  избъбри сякаш се готвеше да се разпали, макар гласът му още да се давеше. - За тези от провинцията, образованието бе шанс за получаване на софийско жителство. Мен подобни глупости не ме засягаха изобщо... - тук се позамисли за момент и после продължи вече с предишния си монотонно фактологичен глас - Баща ми само два пъти ми е помагал във вземането на изпити, като е говорил с преподавателите затова. Оценките, дори невисоки, идваха някак, понякога след два, три поправителни изпита, но продължавах напред без да повтарям годините - в този момент ръката му направи спираловиден жест на виещ си дим и после се отпусна надолу. - В края на краищата, дори и да нямах висше образование, все някаква чиновническа службица щях да получа. И с висше, нищо повече нямаше да имам... Другите можеха да мечтаят, а аз не... а бях младеж все пак... - той забави ритъм и последните му думи, пак разпокъсани, прозвучаха като търсещо усилие на губещия му се глас.

-                Ножът защо бе в теб, когато дойде при мен в църквата? - попитах равнодушно.

-           Носех го за да се пазя от гаджето на една колежка, с която следвахме заедно. Бяхме правили секс само веднъж в кухнята на един апартамент, в който празнувахме Никулден. Приятелят й не дойде тогава, не помня защо, но после някой от компанията му беше казал какво сме правили с нея. На мен никога нищо не каза, но други колеги бяха ми подхвърлили, че като разбрал за случката в кухнята, вдигнал голям скандал на момичето... наричал ме всякак пред нея. 

-   И защото ти казах, че не виждам за какво ти е да се кръстиш, ти реши да ме колиш?

- Отче, вижте, не съм решавал нищо, стана, изведнъж - той протестира полумолително,  полуотричащо, като се раздвижи в стола си, вероятно търсейки неговия център. - Вие ме посрещнахте някак опърпан с извехтяло и неособено чисто расо, гледахте вяло, бяхте леко брадясал, мисля дори се уплашихте като ме чухте... - той се закашля пак - извинявайте, че говоря така, но да съм неискрен няма смисъл, а и в момента изглеждате доста по-добре от тогава... беше ми тъпо, бях се карал с наш'те за разни неща като почнахме от слабите ми оценки, липсата на подкрепа от тях, стигнахме до банкрута на системата, който още не беше факт на яве, хм... за тяхното тъповато лицемерие, за притесненията на баща ми спрямо очевидния финал и бездейното мърморене от негова страна, лишавайки нас, неговите деца, от... - той направи ново полудвижение с ръка към тавана на канцеларията и адамовата му ябълка потрепера напрегнато още веднъж - и разбира се, влияеше ми идиотската ситуация с ревността на приятеля на онова момиче, както и съзнанието ми, че не мога нищо да й предложа освен малко емоции и случаен секс...

Аз въздъхнах и подпрях главата си с ръка върху бюрото. Усещах тиктакането на часовника на стената зад мен с нарастваща отчетливост. Тогава Андрей ми хвърли един поглед и промени посоката:

-                     ... от баща ми бях чул за Вас и смелото Ви интервю... Питали го бяхте защо комунистическата идеология защитава по еднакъв начин работниците, които произвеждат оръжия и работниците, които са убивани със същите оръжия...

-         Май нямаше други причини? - казах, без да отмествам глава от ръката ми под нея.

-         Да, не си спомням нищо друго.

-                     Сега не се сещам какъв беше един документ, вероятно декларация за нещо, донесе ми я в болницата някакъв милиционер, ти я беше писал собственоръчно. Беше абсолютно нечетлива, така сигурно пишат слабограмотните хора... Докато я разчитах, милиционерът се усмихна. И това беше единственият случай, в който служител на тогавашното МВР се усмихна в мое присъствие. Вероятно за това още си спомням случката. Как е могло да си чел философия, да си гледал филми на известни режисьори, а да си имал такъв почерк и да не си могъл да се контролираш, когато носиш нож?

-                     Ами, може, както виждате... много съжалявам. Съжалявам и че 20 години не Ви потърсих, дори за да разбера как сте след случилото се... За писането, аз и сега си пиша така - каза безстрастно, след което замълча.

-                     Какво работиш? - попитах, като сплетох пръстите на ръцете ми и ги изпънах над бюрото пред мен, прозявайки се.

-         Имам фирмичка за регистрация на офшорни дружества, обслужваме също някои от операциите им. Правим езикови преводи, легализираме документи... В редки случаи предлагаме и правни консултации...

-         С компютър работиш, предполагам?

-         Не, служителите във фирмата го правят - каза и се усмихна пресилено, след което се изкашля отново.

-         Очевидно си подобрил комуникативността си след като можеш да намираш клиенти... - добавих без да влагам подтекст в думите ми и отпуснах свободно ръце на бюрото.

-         Клиентът е един, приятели сме от руската гимназия, във втори курс на института отиде да учи кинорежисура в Москва. Режисьор не стана, но подхвана хубав бизнес, председател е на общинската група на БСП в софийска община. По едно време се занимаваше и с младежкото движение на партията. Член е на Висшия й съвет. Има доста контакти. Обслужваме негови клиенти - той пак се размърда сякаш търсеше центъра на своя стол, вдигна единия си крак върху другия и добави с вид на човек, който колкото и да му тежи, прави логични неща, които всички очакват от него - Мога да се похваля, че със служителите ми съм абсолютно коректен, винаги им плащам навреме и ги осигурявам върху реалните заплати. Иначе няма нормален бизнес...

Защо трябваше да ми показва, че му е все едно какво впечатление оставя за себе си? Вгледах се в лицето му. Когато почувства моя поглед, той замълча без да отклонява очи. Казах колкото мога по-непредирчиво:

-         Андрей, женен си, нали, виждам, че имаш халка на пръста ти?

      -   Да, отче, имам си добра жена. - отговори и пак замълча за миг, но почти веднага добави - Нямаме деца. Не можем и да имаме. Не зная дали да съжалявам за това, въпреки че съм мислил по въпроса.

Последва ново мълчание. Когато след няколко секунди помръднах, той се уплаши да не го изпреваря за нещо и каза със сериозността, с която ми бе съобщил, че е женен и няма деца:

-                     Ако знаете как ме цепи главата, цяла нощ пих в една компания, сега си отивам в къщи, ще подремна след обед.  Трябва да съм се понатаралянкал малко...

Аз също се наместих малко по-удобно на моя стол и почесвайки се с пръст по бузата го попитах:

-         Андрей, за какво дойде при мен, не беше ли за да те кръстя отново?

Той прекъсна движенията на своите очи из стаята и погледите ни се кръстосаха. В неговия имаше мекота, която преди не бях забелязал, но сега ми се стори, че тя се смесва с някаква не отшумяла мисъл или самоирония. Зимното слънце, проникващо през стъклото на прозореца огряваше лицето му и наболата брада се топеше под неговата светлина.

-         Ами, да, точно така, пак дойдох да видя дали ще може да ме кръстите - каза и най-накрая отмести очи в ляво към шкафа зад мен.

Не виждах вече зениците му, но бях сигурен, че мекотата на неговия поглед се бе размила в предишната оценяваща обзавеждането на канцеларията подвижност.

-         Е, и ние сега получаваме подкрепа от чужбина, казах, усмихвайки се добронамерено.

-         Даа... - отвърна той проточено, но не добави нищо друго.

Слънцето все така продължаваше да огрява лицето му, макар той леко да бе го извил настрани.

-         И пак ли няма място за теб на този свят, Андрей? - попитах.

-                     Няма, май - отговори като върна очите си върху мен. Аз отклоних моите към прозореца зад него, от където нахлуваха лъчите на слънцето.

-         Какъв хубав януарски ден - казах и той кимна утвърдително.

-         Библията чел ли си?

-         Да.

-         А лесно ли откриваш Христос в човека до теб, дори когато той не ти харесва?

-         Не - отговори машинално и след като опъна с два пръста панталона на преметнатия си отгоре крак, се почеса бавно над коляното.

Аз прибрах моя поглед от слънчевите снопове, които едва забележимо бяха започнали да бледнеят зад неговия гръб. Спрях очи върху ноктите на ръцете ми. Не бяха рязани скоро, но по върховете им още не се забелязваха тъмни ивици.

-         За какво се надяваш днес тогава?

Той се замисли и скулите му потрепнаха. Вратата на канцеларията отново се открехна и пак се затвори. Този път ми се стори, че въздухът в канцеларията малко се раздвижи след нейното затваряне.

-  Не знам, почти не се надявам, както и преди, впрочем - каза несигурно - може би само искам жена ми и аз да сме здрави, същото и за майка ми... баща ми не е сред живите вече.. 

-  Моите съболезнования за баща ти. И от мен очакваш да ти посоча някаква по-безусловна от тази надежда?

-  Сламка смисъл също ще ми е от полза - той отговори с повече увереност. 

   -  На мъж, стигнал четиридесетте години, женен и с професия, за която моето мнение е от последна значимост предполагам, не му достига смисъл в живота? - подметнах със сдържана ирония.

-    Да. - той тросна, без да се сконфузва и погледът му пробяга по стената с часовника над мен.

-    Освен споменатия приятел, други имаш ли в момента?

• - Имам.
• - Разкажи ми нещо за тях...
• - Монката е адвокат, а Ясен работи в Световната банка. От една година е в Ню Йорк. Но няма да е честно, ако кажа за още мои познати, че са ми точно приятели.
• - А ти с тези тримата, говорил ли си за смисъла на живота?
• - Не, защо, нищо няма да се получи от такъв разговор - той отвърна, предъвквайки думите си между вялите движения на своите устни, след което се заглежда към книгите в библиотеката от дясно на стола му...
• - Нали сте приятели?

-         Монката е като мен, всичко му върви ужасно трудно, - измърмори отново и замислено тупна горния си крак с ръка, която после, обаче, бързо отпусна върху него - но някак успя да влезе в бизнеса на баща си. Ясен тръгна като печатарски работник, завърши задочно висше образование, работи 4-5 години в БНБ и от там се уреди в Световната банка, не знам как го направи - той неволно мръдна нагоре палеца на току-що отпусната върху крака му ръка. - Виктор, както вече Ви споменах, ми осигурява цялата работа. Не съм борбен като Ясен и вероятно съм по-малко комбинативен от Виктор. Защо да обсъждам тогава смисъла на живота с тях, а и ние се познаваме от достатъчно дълго за да се досещаме какво мисли всеки от нас по принцип? - каза с растяща досада и пусна свободно двата си крака на пода, като проследи с поглед движението на онзи, който беше отгоре.

• - Как мислиш, някакъв вид надежда или техните цели им дават повече увереност в живота?
• - Не знам, отче, вероятно целите. Надеждата звучи малко като евтино утешение...
• - Но без надежда какъв смисъл имат личните цели в пренаселен свят с ограбвана околна среда, в който често пъти дори чаша вода можеш да я имаш само ако е спечелиш в конкуренция с ближния? - изстрелях и аз един въпрос без да си поема дъх преди да съм произнесъл последната му сричка.

  Той замълча. Загледа се в часовника над мен и не показа желание да продължим разговора в посоката на въпроса ми.

-         Значи, ти си склонен да виждаш корена на проблемите ти в недостатъчната комбинативност и вероятно мързела? - казах и се отпуснах на моя стол, хващайки един молив, с чиято гумичка започнах безцелно да трия отгоре по бюрото.

-         Да, но не може да е заровено всичко под тях. Вече дори общуването с хората не ми носи удовлетвореност, често пъти от него остава само умората. Празни ръкостискания, безмислени усмивки, изтъркани фрази, формални любезности... Няколко движения в секса и толкова... Изобщо, губене на време... В къщи, една тиха и вечно съгласна жена, е-ее, обича да се шегува с мен в някои случаи, но какво от това... Като че ли само алкохола ми остана... за душата... -  ой се усмихна отново пресилено с тласъка на последната си дума, но не помръдна с тяло и може би затова усмивката върху неговото лице ми заприлича на изпълзял спазъм. - Но и с алкохол не всичко се забравя, това, онова продължава да те човърка, понякога до момента, в който заспиваш. Временно намалява само желанието да мислиш - той добави.

-         И ти вече не можеш да усещаш твоето „аз" като достатъчно авторитетно, както да речем, си успявал на моменти през младежките ти години, когато мечтите ти не са били съвсем угаснали...?

Андрей пак прочисти поривисто гърлото си.

-         Да, но и това не обяснява всичко.  Егоцентрик съм, знам и точно поради тази причина имам неукротено „аз", което нормално погледнато трябва да е обвито в здравословно количество лично достойнство. Но засягането му не променя нищо. Затова мисля, че коренът е другаде...

• - С психолог консултирал ли си се до сега?

-         Да, пита ме нереализиран в живота ли се чувствам и какво ме дразни най-много - каза с явна досада.

• - Ти какво му отговори?

Той обходи с очи пода и килима, вероятно за втори или трети път след влизането ни в канцеларията и пак го направи, старателно, както преди, сякаш се опитваше да изследва структурата на повърхностите под себе си. Погледът му в този момент ми се стори откровено бутафорен. Бутафорно бе и спирането на неговите очи върху непокритите части на лъщящото дюшеме. Релефно опушените и тъмнеещи се контури на чворовете по дъските, задържаха вниманието му за цели няколко мига.

-         Като споменах, че печеля повече от колкото се трудя или за каквото имам някакви умения и затова не мога да бъда нещастен, както и повече да се опитвам да работя, пак не по-добре ще живея... а и освен това, от глад трудно ще умра каквито и обрати да ми се случат, той горе-долу ми каза да си гледам работата. Т.е., отговори ми, че има неща, които всеки сам трябва да реши в живота си. От гледна точка на психологията съществувало едно положение спрямо сериозно травмиращите обстоятелства - или си решаваш проблемите бързо или избягваш от тях трайно. В противен случай, те налягала депресия. Но ако един проблем е наистина е сериозен, как някой може да го реши бързо или да избяга трайно от него? - той почти изсъска с глас сух като бисквита и вдигна най-накрая своя поглед от чворовете на пода.  

Аз станах и отидох до библиотеката. Там започнах да търся една малка книжка. Андрей се изви върху своя стол с лице към мен, облягайки двете си ръце върху горната част на неговата облегалка.

      - Както и по времето на социализма, аз няма към какво да се стремя, защото каквото нямам, няма как да го постигна, дори ще ме извините за израза, задника да си скъсам, пак ще е така - каза и разтърка шарките на килима под себе си с върха на своята обувка. - Както и каквото лошо да ми се случи, все нещо ще се получи. Макар със скромни парцалки, ще закърпя ситуацията в моя живот. Но изглежда... не мога да превъзмогна последствията от хапчето на щастието.

            - Моля? - попитах с искрена, но овладяна почуда след като се върнах зад бюрото с книжката, която търсех.

            - Не мога да спра да мисля. А за да си щастлив днес, трябва да живееш без да мислиш отвъд онова, което може да ти навреди и онова другото, от което ще спечелиш. Аз Ви казах вече, това „отвъд" при мен винаги е било едно тясно пространство. Всичко е очертано недвусмислено, скромно и с наследствена обремененост... може би. И дори да пропадна напълно май не мога, т.е., мога само ако се пропия или пак се опитам да заколя някого. Парализиран съм... - каза и се усмихна по-скоро кисело, отколкото тъжно.

             - Парализиран?

             - Хапчето за щастие... не се получава с преглъщането му. Изпразва ме! Душата ми не го приема всеки път. Дори стомахът ми се парализира от онзи глупав оптимизъм, който трябва да намираш в каквото чуваш, в каквото можеш и не може да правиш, в каквото имаш и нямаш и дори в това, че луната свети и човек може да се разхожда по нея ако е достатъчно амбициозен за да вярва в своите способности. Винаги ще ти пробутат нещо такова! Трябва вечно да си доволен за да не мислиш, защото замислиш ли се, до помията на истинските мотиви стигаш и от теб нищо не може да се спечели...

            - Кой предлага това хапче?

            - О-о... държавата, мафията, ЦРУ, КГБ, профсъюзите, бизнеса, дори Църквата. Зависи. То си е съвсем легално.

            - От какво е направено? - попитах и се облегнах на облегалката на стола ми.

            - Ами, комплексно е като природа, но е с много просто съдържание. Съдържа щастие, здраве, демокрация, профсъюзи, секс, телевизия, мобилни телефони, компютри, чалга, паста за зъби, пластмасови цветя, луната дори... Зависи от случая, но като цяло, всичко каквото е необходимо за да прогонва миризмата на помията.

            - Вреди ли много?

            - О, не, като го изпиеш се чувстваш щастлив и парализиран. Само това е, парализира те с щастие, ядеш, пиеш, носиш си новите дрехи, караш си колата, щастлив си, не мислиш за нищо друго освен за това блаженство и какво да правиш за да изгребваш още повече от него.

            Той отново посегна към джоба с цигарите си и пак се спря преди да ги е извадил.

            - Андрей, не ти ли се струва, че през последните минути почти повторихме един разговор от книгата на Ориана Фалачи за войната във Виетнам? Дори идеята за хапчето, като че ли идва от там. Може да беше инжекция в нейната книга, не мога да си спомня сега...

            -  Какво да сме повторили?

            - Тези неща, които казваш ти, на нея и ги казва един френски журналист, неин приятел и колега, докато се разхождат под слънцето на Копакабана в Рио де Жанейро...

            - Никога не съм чел тази книга и дори не знам нищо за авторката й.

            - Добре, Андрей, по-приятно ми е да ти вярвам... Да се върнем, обаче, на повода за идването ти, защо искаш да се кръстиш?

            - За да легализирам в мен смисъла от мисленето. За да му дам друг вкус освен този на помия. За да усетя онова достойнство, което ми липсва. Да, сигурно не съм достатъчно реализиран в живота ми... и затова все ми липсва място в него... Самотата на различността пречи да вярваш в смисъла...

            -  Но нали и Църквата предлага хапчето?

            - Да, но Вие... Тогава преди 20 години, когато... То едва ли е същото у Вас днес - каза с накъсаност на фразите си като по-рано, когато ми се струваше, че събира своите думи от някакви раздалечени краища на съзнанието си. После ме погледна в очите.

            - Ласкаеш ме, Андрей, но от това няма смисъл. Нещо друго ти е необходимо - отговорих и му върнах погледа с втренчване в неговите очи. 

            - Не мога да Ви разбера, отче - той измрънка и се отпусна като мен назад в стола си.

            - Проблемът не е в това да ме спечелиш или убедиш, Андрей. Да, онзи инцидент имаше особено значение в живота ми. И за да се опитам да те освободя от ненужни угризения, ще ти споделя, че съм благодарен на Бог за случилото се. Едва след него за първи път разбрах какво означава да си първо човек и после свещеник. Дори след интервюто за радио Ватикан аз си оставах залепнал в сладостта на горделивостта, която при мен беше и инатчийска в известна степен. Чувствах, че расото ми на католически свещеник, старичко и опърпано, както си го забелязал, в годините на перестроечни флиртове, все пак  малко ме пазеше от най-късогледите служители на ДС. Е, не беше като крилото на твоя баща, но даваше мъничко сигурност. И аз й се наслаждавах. Без святост... Онзи ден, обаче, след като прободе относителността на моята сигурност, ти ме освободи от мен самия. Възможно е да ме освободи и от властите, не зная...

            - Отец Петър, кога точно открихте, че сте повече човек, отколкото свещеник? - попита той и пак заразхожда очите си из стаята.

            - Когато видях смъртта, предполагам. До тогава я познавах от черквата и домовете на починалите енориаши. Това е една чиста смърт, под чаршафи, най-често сред близки хора или с някоя медицинска сестра до възглавницата ти. Почти мигновено след като усетих твоя нож вътре в стомаха ми, започнах да схващам какво се бе случило. Само след още един миг, вече много неща се бяха превъртели в съзнанието ми. - Той прекъсна разходката на погледа си и го спря върху мен. - Първо забелязах кръвта, беше топла и ме накара да се чувствам мръсен - продължих с началния си равен глас, опитвайки се да контролирам емоциите, - рядко някой умира в къщи мръсен. Не знам защо, може би изненадата от случилото се, също ме караше да я усещам като мръсотия. Расото ми и то започна да се напоява с кръв отпред... После си спомних родителите ми. Единствено дете им бях. А те дори не бяха и вярващи... Представих си техните лица, когато щяха да са разбрали за случилото се... Спомням си и слънцето на небето... 

            Вратата на канцеларията се отвори отново, но както и преди, се затвори почти веднага след това. Усетих, че краката ми бяха започнали да изтръпват и ги кръстосах, както бяха изпънати под бюрото. Той още ме гледаше в очите. Погледът му бе изпитателен и неподвижен, също така мек и тъжен. Не можех да виждам китките му, но вероятно ги бе подпрял на скута си. Долната му устна се бе леко отпусната в единия й край. В стаята слънцето вече  не влизаше на снопове.

            - Ти какво мислиш за смъртта? - попитах го.

            - Нищо определено, предпочитам да не мисля за нея - каза меланхолично.

            - От какви...? - тръгнах отново да го питам, привеждайки тялото си малко напред, но GSM-ът ми позвъня за втори път след като бяхме влезли в канцеларията. Този път беше епископът. Съобщаваше ми, че след три дни трябваше да замина да служа в Миромир, тъй като единият от свещениците там отиваше да подготвя дисертация в Рим. Аз му потвърдих моята готовност, той ми благодари и сега пиша тези редове от това село. Но преди да повтаря въпроса си, прекъснат от позвъняването, Андрей ме изпревари:

- Това, което открихте след нашата среща, различно ли бе от нещата, които Ви накараха да станете свещеник?

- Днес мисля, че не - отговорих механично, защото мисълта колко бързо след смъртта на мама тази промяна настъпваше, още не беше напуснала съзнанието ми. - И аз като теб в юношеските ми години не бих могъл да се похваля, че виждах многобройни привлекателни места под слънцето - казах с още не отшумели мисли около краткия ни разговор с епископа. - Всичко ми изглеждаше объркващо относително или идеологически обременено... Така чувствах и много отношения между хората. А и ръцете ми не бяха достатъчно сръчни за добра ръчна работа. Но въпреки цензурата, точно в онези години ми попаднаха няколко книги и Бог проговори в моето сърце чрез тях - казах и струва ми се, че инстинктивно повдигнах вежди. - С молитва, малко съзерцание и срещи със старите свещеници в енорията, започнах да се убеждавам, че мога да разбирам и чувствам нещо от Неговата личност... После разбрах, че ако мога да Го усещам, ще усещам по един автентичен начин себе си и другите хора. С известно постоянство в молитвата и съзерцателното мислене, възприятията се пречистват и зрението се избистря... - тук спрях за малко за да подредя идеите си в главата ми и отправих бърз поглед към неговите очи, които продължаваха да ме гледат изпитателно, но вече без жив интерес. - Идва от разговорите, които човек води с Бог - продължих - по време на молитвите. Постепенно се научаваш какво и как да искаш от Него... Инцидентът с теб ми помогна да отивам по-далеч в доверието ми към Бог, особено за да мога да се самоотричам...  Колкото повече се отричаш от „аз", толкова и Божията благодат за разбирането на теб самия и другите хора се увеличава. Може да звучи парадоксално, но това е истината на свободния избор... - пак спрях, но той не каза нищо. - Стига вярата ти да е доверие в Бога, извор на живота. И всяка относителност спрямо тази парадоксална истина й противостои като безсмислица, превръща съвестта в огледало на самия човек вместо в способност за чуване на Господ - добавих твърдо, но без да повишавам тон, прибирайки краката си до моя стол.

Вратата на канцеларията пак се открехна и след това се затвори. Този път това стана рязко, сякаш някой вече започваше да губи търпение.

            - Отец Петър, случилото се тогава е нещо важно и за мен - Андрей каза без да прави усилие да прикрива тържествената нотка в своя глас. - Срам ме е да го допускам, но мисля, че поради същата дивотия, днес и аз мога ясно да виждам нещо от истината за човешката природа - в този момент погледът му се насочи към някаква точка върху стената зад мен, - например, знам, че когато искам да правя добро или го искам от суета, независимо колко възвишен се чувствам в моите желания, или защото ме е страх. И ако ме е страх трябва да се подмазвам... дори на Бог. Отвратителното е, че не съм дявол, всички, които познавам са повече или по-малко като мен - той се опита да се усмихне, но въпреки опита му, неговото лице остана сериозно. -  И жена ми е същата, макар да е по-чист човек от мен. Хората се различават по степента на осъзнатост на собственото си лицемерие... Да се самоотричаш е някак срещу човешката природа...

            Може би трябваше да се почерпим поне с по едно кафе... Сега той сигурно щеше да каже още нещо след обичайните разкъсвания на фразите си, но аз го прекъснах:

-                     Андрей, след три дни отивам да служа в една провинциална енория. Трябва да се приготвям. Ще ти кажа само, че човек за да бъде християнин и да потърси лично достойнство и смисъл в живота чрез вярата си, т.е. чрез надеждата да оправдае своето съществувание и душа, е необходимо да се отрече от греха, независимо от слабостите на природата си, защото е създаден за нещо велико - за самия Бог, за да бъде изпълнен от Него. Но сърцето му е много тясно за това велико нещо, за което е предназначено. То трябва да бъде разширено. Когато Бог отлага дара на самия Себе си, Той укрепва нашият копнеж; посредством копнежа Той разширява нашата вътрешност; като я разширява, Той я прави способна да приема Него самия, така казва Св. Августин. Но за да превърнеш обидите и неудовлетвореностите, дори страховете си от живота в копнеж, трябва да искаш да се покаеш. Това е осъзнатата основа на свободния избор...  От какви грехове би се отрекъл, след като желаеш да бъдеш кръстен? - попитах, но вместо да усещам истинско желание да чуя неговия отговор, все повече си давах сметка, че затъвам в кухотата на рикошетите от  моите думи.

Той трепна малко изненадан. После направи приглаждащо движение с длан върху бюрото, сякаш по този начин се надяваше сетивата му да съберат някаква важна информация, но всичко, което събра пред себе си, бяха две-три ситни реснички от гумата, с която преди малко бях търкал безцелно.

- На мен сега ми е трудно да отговоря направо. Трябва да помисля. Обикновено избягвам да деля нещата в живота на черни и бели. Може природата ни да е от помия или пръст, както казва Библията, но честността в мисленето предполага реализъм и...

-                     Виж, аз също не мога да те кръстя сега - отсякох без рязкост и замълчах.

Андрей остана неподвижен след като бе събрал парченцата от гумата и неизказаните му думи бавно засъхваха по неговото лице.

- Не защото не ти прощавам, - додадох - Но Кръщението няма да ти бъде от никаква полза. Не си склонен да търсиш покаяние за съдбоносни неща в живота ти, в смъртта също не влагаш значение различно от физическа кончина, как тогава вярваш в осмислянето на земния живот чрез вечния? Без да търсиш такова осмисляне, не може да желаеш християнското Спасение за душата ти, което между другото е толкова лично, колкото и обвързано със съдбите на другите хора. Какъв безусловен смисъл и надежда искаш да получиш от Бог чрез твоето Кръщение? Как ще си носиш кръста ако не желаеш да отделиш доброто от злото в живота ти след искрено покаяние? - попитах решен това да бъде моят последен въпрос. - Онзи психолог ти е казал, че сериозният проблем изисква разрешение или да се избяга от него. Аз пък ти казвам, че можеш да постигнеш и двете ако си носиш кръста смирено - натъртих, но усещането за нещо, което упорито ми се изплъзваше вече ме караше да чувствам дискомфорт дори върху езика. - Само чрез личния ти кръст и произтичащото от него Спасение ще докоснеш хоризонта на вечния живот заедно с този на светската суета, която ти наричаш „помия" - продължих, стараейки се, въпреки всичко, да не губя живец. - И само чрез него ще познаеш истината за теб вместо да бягаш от някакъв проблем, който и без друго нито познаваш до край, нито можеш да го решиш. Как ще избягаш от себе си и Бог, това е глупост, нали? Душата на човек ако е жива, винаги копнее за нещо по-голямо от ограничеността на неговата природа. - казах и отлепих пръстите ми от бюрото пред мен готов да се изправя.

• - Хората просто не те приемат ако предпочиташ някакво понятие за истина, пред онова, което те самите искат в момента - отговори той и добави примирено - Какво предлагате, отче?
• - Хората, това е всеки отделен човек... Да потърсиш причини в душата си за благодарност към Бог за всичко, което имаш и което нямаш. Щастието започва от благодарността. Всяка смислена надежда също. Да спреш да се сравняваш с другите, защото така или ще се измъчваш или ще се възгордяваш в зависимост от това с кого се сравняваш. Да помниш, че от благодарността първото нещо, което се ражда е любовта, а тя може да остава жива само с усилие на волята. Исус се роди сред нас не за да покаже, че няма място за Него в земния живот, а за да потвърди изпълнимостта на любовта и надеждата, които променят земния живот на човек. Да не си гасиш лампата, ако света ти казва, че любовта, прошката и скромността са старомодни глупости, защото нищо стойностно няма разбереш от себе си и всеки друг човек, дори и от хората делящи околните на „тарикати" и „будали", без да уравновесиш с противотежестта на същите добродетели везната, с която ще теглиш в тишината на собственото ти сърце. Има и още нещо... - добавих, като отпуснах малко тялото си на стола, но без да губя готовност да се изправя.
• - Кажете, отче - той отвърна отново с меланхоличен глас.

Аз станах и отидох до вратата на канцеларията. Андрей също стана, но го направи бавно, поизпъна с ръце якето си и тогава ме последва.

-         Защо не осиновите едно дете със съпругата ти? Ако отделиш доброто от злото в живота ти, нали някой трябва да продължи доброто, тук на земята след вашата смърт. Каква по-красива надежда от тази може да търсиш?

Той се опита да каже нещо, но аз продължих без да се спирам:

-         ... мисля още, че ще е добре да смениш бизнеса си или да се хванеш да работиш нещо друго. Това с офшорните регистрации е чисто узаконяване на кражби. Как ще легитимираш личното си достойнство и ще отхвърляш парализата от хапчето на щастието, ако ти самият помагаш да се легализира откраднатото в обществото?

-                     Но, отче... - той се опита да каже нещо пак, този път по-настойчиво, като пристъпи към мен, но аз го погледнах в очите все така без да спирам:

-   Свършвам. Последен съвет. Ще е добре да положиш малко усилия за да се научиш да работиш с компютър и да пишеш с нормален почерк. Това ще ти помогне да смениш работата си, а и хората около теб ще спрат да се съмняват дали някога ще се опиташ да ги  уважаваш повече от собствените ти навици.

Отворих врата и леко отстъпих навътре за да му направя място да мине пред мен. Той излезе без да каже нищо. Във фоайето внимателно доогледа всичко, което не бе успял да разгледа достатъчно добре при влизането ни в канцеларията и едва, когато свърши с разглеждането, се обърна с лице към мен. Но преди да се извърне, задържа очите си за няколко мига върху врата на асансьора, стараейки се да разчете, от където бяхме застанали, неговата марка. След това очите му обходиха мокета на пода и щорите на входната врата. Накрая, когато бе вече се извърнал към мен, потърси моите очи за да види с какво изражение го наблюдавах.

-                    Надявам се, че не те обидих - казах. Ако много държиш да бъдеш кръстен, винаги можеш да опиташ при друг свещеник, а защо не и в Православната Църква. Ти сам ще прецениш дали има смисъл да го правиш. Аз не искам да гадая какви съвети ще получиш.

Както при вратата на канцеларията, отново останахме за няколко секунди изправени един срещу друг. После Андрей кротко каза, като бръкна с ръце в джобовете на якето си:

• - Отче, ще помисля върху всичко, за което говорихме.

-  Добре - отговорих и мушнах ръка под расото ми за да му дам една от визитна картичка. Тук ще имаш номера на мобилния телефон и и-мейла ми. Може винаги да ме потърсиш... И...

• - Да?
• - Радвам се, че се видяхме. Халката на ръката ти също ме радва.

Андрей кимна вежливо. Отключих му и преди да се разделим, той се обърна към мен, малко след като прекрачи прага:

-         Довиждане, отче. Благодаря Ви за този разговор. Ако не възразявате, ще ми бъде приятно да направя някакво скромно дарение за енорията, в която отивате да служите.

-         Най-хубавото дарение ще бъде да се видим пак по повод на твоето Кръщение - казах и се усмихнах. Когато решиш да дариш нещо материално, обади ми се, ще уточним всичко. Сега довиждане.

След неговото излизане, заключих и се върнах в канцеларията за да оставя обратно в библиотеката книжката, от която мислех да му прочета един пасаж. Бях сигурен, че Кръщението не го вълнуваше. Не вярвах и че бе дошъл да провери как може да бъде кръстен. Дали след поредното си нощно почерпване отново не бе успял да се освободи напълно от своите тъжни мисли и преди следобедната си почивка, беше се отбил за да се поразсее малко? Или любопитство му за това какво се бе случило с мен не му даваше мира? А може би търсеше начин да утеши гузната си съвест за стореното, когато е бил младеж? След като оставих книгата на мястото й, Андрей почти веднага напусна моето съзнание и предстоящото преместване в Миромир, бе единственото нещо, което остана да ме интересува. Не можех да упреквам епископа за решението му. Бе допуснал да служа в София повече от 20 години, докато починаха и двамата ми родители и аз им бях помагал до колкото успявах през тези години. Сега вероятно някой полски свещеник щеше да ме замести и тъй като всеки десети свещеник в Католическата Църква е поляк, в това нямаше нищо несправедливо. Както и във факта, че само 41 дни след смъртта на мама се налагаше да бъда преместен. Но мисълта на Св. Йоан от Кръста "Бог предпочита душата, която в сухота и страдание върши работата си пред оная, която извършва всичко сред утешения", повтаряна понякога от мен по десетина пъти на ден, сега не прогонваше сивотата от моята душа. Приближих се с бавна крачка до прозореца на канцеларията, от който слънчевите снопове се бяха вече отдръпнали напълно. Андрей бе паркирал долу на улицата пред бордюра на отсрещния тротоар един малък избеляло червеникав Сеат Ибиза и току-що беше отворил предната и задната му врати от своята страна. Колата изглеждаше на повече от 15 години. Той стоеше изправен до задната седалка и със замислено изражение, сгъваше с много бавни движения якето си върху нея. Приличаше на човек, който се готви да язди кон и затова превързваше акуратно своята връхна дреха към неговото седло. Дали ние с него винаги бяхме яздили коне, когато Бог бе очаквал да се движим с коли по пътищата Му? Погледът ми се отклони към купчините разринат сняг около оградата. След доста замръзвания и отпускания, повърхностите на повечето от тях приличаха на оголена и проядена от проказа плът. Точно тогава усетих как мога да измеря дебелината на снега от моя сън онази сутрин. Беше просто, налагаше се да се събудя. За втори път след среща с Андрей трябваше да се събуждам. В Миромир нямаше да наливам дух в бутилки без капачки ден след ден с няколко забравени от света баби. Хората имат една надежда всеки ден - да го преживеят от сутринта до вечерта. Това бе надеждата на Андрей, това е надеждата на президента, който пътува сутрин до президентството с луксозна лимузина, същата надежда има и работникът, отиващ пеша на работа, спортистът подготвящ се за Олимпиада и болният, на който сестрата му мери температурата в болничната стая. А аз който съм слушал толкова много човешки истории и обичам книгите, защо да не опитам да разказвам тези истории? Може би така ще помогна поне на един човек да преживее деня си от сутринта до вечерта, за да го върне на Бог на залез слънце с малка добавка от любов и себеотричане.

Вратата на канцеларията се отвори за четвърти път през последния половин час и енорийският свещеник отец Витек, виждайки, че в нея вече няма външни хора, влезе мълчаливо като отиде до бюрото, за да търси нещо в средното му чекмедже.