ЖАБКА И ШАПКА

     Ще пристигнем след час и нещо, ако пътуваме така – каза си. Голяма работа. Без друго това е отвратително сборище. Коктейл. И защо? Защото организаторът на коктейла има повод да почерпи. И какъв е поводът? Повод е самият организатор. Той черпи за съществуването си.

     - Такива хора винаги намират повод да ознаменуват своето възникване, нали?

     Шофьорът не го чу. Вместо отговор каза:

     - Тук имаше момичета. И сега трябваше да са тук. За това им плащаме.

     Огледа се. Храсти. Високи дървета. Стърнища. Краят на лятото. Няма мирис на изгоряло. Всичко е наред. Пътят е хубав.

     - Говорех за друго – уточни и погледна шапката си. Тя беше кафява. Хубава, мека, едра шапка. Като за вечерен коктейл. – Но какви момичета?

     Шофьорът се засмя, макар и доста делово.

     - От онези, красивите, добрите, които махат.

     - Аха, онези момичета. Защо ли ги няма?

     - Сигурно са на коктейла.

     Трябваше да се засмее. Обаче не го направи. Да, вероятно на такъв коктейл отиват всички момичета, включително тези от околовръстното шосе. Всяка жаба търси гьол. Какъв по-добър гьол от този на шампанското, което щеше да се лее тази вечер.

     - Не бързаш. Това е добре.

     - Защо да е добре? – Шофьорът беше напълно недоволен.

     След малко слънцето щеше да залезе, но едва ли това бе причината. Колата беше много тежка, беше пъргава, но някак схваната, машинално се движеше, без амортисьори. Изкашля се и добави:

     - И какво от това?

     Този до него повдигна крака си и се почеса. Имаше дълги памучни чорапи.

     - Не разбираш ли, губим си времето!

     Да, времето. Винаги усещаме, че го губим. Сякаш някога е било наше.

     - Тогава да спрем.

     - Как така да спрем. Ще закъснеем.

     - Спри!

     Вдигна ръцете от волана и наби спирачката:

     - Ето, спряхме. И какво?

     - Ще чакаме.

     - Ще чакаме какво?

     - Момичета, какво друго.

     - Айде стига, не ми е до шеги. Надявах се отново да видя от онези, непретенциозните, които махат... Без да знаят защо.

      - Те винаги знаят защо махат.

     - Дори и така да е. Сега най-много тук да срещнеш някоя кандидатка за министър или бивша любовница на заместник-кмет.

     - Упадък, а?

     - Ми да, нещо такова. Околовръстното вече не е това, което беше.

     - А какво беше?

     - Май нищо. Спомен. Само спомен.

     Слънцето бавно се стопяваше в собствената си мараня. Хоризонтът вреше. Беше хубаво. Нещо мърдаше в шубраците. Птичка запя.

     - Да запалим по цигара?

     - Не пуша.

     - Ти кой си?

     - Шофьор съм.

     - Това се вижда. При това не е име. Но и аз съм шофьор.

     - Тогава защо аз те карам?

     - И аз това се чудя. Облечени сме еднакво. Ти си в синьо сако, и аз съм в синьо сако. Имаш кафява вратовръзка, съвсем неудачна, аз също. И двамата имаме лъскави чепици и яки часовници. Значи си приличаме...

     - Като две шушулки.

     - Шушулки?

     - Това ми хрумна.

     - Глуповат си.

     - Да, затова си приличаме. И защо сме тръгнали натам?

     - Накъде?

     - Към коктейла!

     - Аз пътувам, защото обичам да шофирам.

     - А аз, защото обичам да ме возят.

     - Всъщност имаш ли покана за коктейла?

     - Не.

     - И аз.

     - Тогава как се озова в колата ми?

     - Тя всъщност е моя. Откраднах я вчера, барабар с онова в жабката. Още не съм пренабил номерата.

     - Странно. Аз я откраднах днес.

     - От кого?

     - Не знам. Беше на паркинга. Смятах да я изоставя на този шибан коктейл и да отмъкна там, каквото мога.

     - И аз така.

     Единият запали цигара. Стояха един до друг и гледаха как слънцето залязва. Бяха прекалено мълчаливи. Вероятно знаеха защо. Заквака жаба.

     - Готино е да крадеш от крадците, а?

     - Това е единственият смисъл в тоя скапан живот.

     - Давай да тръгваме.

     Пушачът угаси с обувката втората си цигара и запали колата.

     Шофьорът извика след автомобила:

     - Почакай! Защо тръгваш без мен! По дяволите! Мамка ти!

     Колата спря. Оня дотърча.

     - За миг помислих, че... – задъхано каза. – Че ще ме оставиш.

     - В никакъв случай. Никога не оставям непознати съдружници.

     Колата бързо се плъзна по сухия асфалт и потъна в горичката отсреща. Там беше светло, имаше купон.

     На другия ден съобщиха, че двама мъже са намерени мъртви в брониран автомобил, собственост на столичен клошар. Колата е спряла с угасени фарове на километър от вилата на известен министър, който празнувал своята годишнина Причината за смъртта се установява в момента. Не са открити гилзи, но и двамата са простреляни. Единият от простреляните бил самият министър. А другият – прокурор, който бил поканен на празненството. Двамата не се познавали, но имали обща фирма чрез подставени лица. Разследването продължава, възложено е на Специализираната прокуратура и на вътрешния отдел на МВР. Агенти на ДАНС претърсват жабката на автомобила, кафява шапка с вшито в нея бяло вещество, първоначалните анализи го оприличават на брашно за кекс; вилата е под охрана. Има заподозряна стопаджийка. Същата не е открита на местопрестъплението и се издирва. Версията за злополука при лов на открито не се подкрепя от събраните доказателства. Води се следствие.

     Два месеца по-късно:

     Открити са доказателства за присъствие на външни лица в автомобила.

     Пет месеца по-късно:

     Двамата са спрели автомобила край жабурняк и са разговаряли. По това време слънцето е залязвало. Не са спорели, ако можем да вярваме на жабите в сезон, когато няма щъркели.

     Година по-късно:

     Вътрешен доклад: Не са открити следи от пръсти на стопаджийка върху тапицерията на бронирания автомобил. Пръстите на другото лице са подире поставени, след като двамата са били простреляни. Някой е влязъл в колата, някой, който те са изгонили най-вероятно. Откритите следи са на субект, който не не се идентифицира с биометричната субстанция на уличената стопаджийка. Що касае самия брониран автомобил, той е бил законна собственост на клошар, безработен от десет години и инвалид от Първата световна война, вече покойник по документи. Живее в квартал „Подуене“ и понастоящем плаща наем на участващия в събитието прокурор, Наемът е пет хиляди евро месечно, регистриран, дългосрочен, вписан в имотния регистър. Локализирали сме наемодателя и дори двама бежанци се навъртат около апартамента на неживия, за да го превземат, когато наследниците докажат смъртта му. От справката в Дирекция „Миграция“ няма данни да е мигрирал гореобсъденият, нито покойният. Заподозрените също не мигрират според наличните справки. Събрани са данни от НОИ, Центъра за изследване на атомната физика (с оглед спецификата на вероятния покойник същият не се води на отчет в това ведомство), Бюро по труда – София – чрез него всички, НАП, събрана е информация от съседи, приближени, както и от лица, снабдени с оперативна защита.

     Две години по-късно:

     Прокурорът докладва заключителна преписка:

     - Пиши без да добавяш! – нареди на секретарката. - Аз не обичам запетайките. Когато говоря, аз съм единомишленик! Без запетаи! Ясно!

     Тя кимна:

     - И така – закашля се и повърна в шепата си фъстъците, които обожаваше. - Предварителната проверка приключва с мнение за необразуване на досъдебно производство. Проверката се прекратява поради отсъствие на данни за извършено престъпление. Става дума за зловеща злополука с неизвестен отначало край. Както са казвали древните римляни, липсата на умисъл води до безумие.

     - Така ли? – попита секретарката.

     - Казах, че мразя запетайките! – хвърли шепа фъстъци в устата си. – Добре, добави: „Или нещо такова, защото цитирам по памет.“

     Направи крачка към себе си и продължи:

     - Но прокуратурата предупреждава, че заявки за подобни случаи, особено напоследък в това число, ще бъдат гледани с оглед на върховенството!

     Тя го погледна въпросително.

     - На закона, на какво друго? – Замълча. Загледа бюрото подозрително и отсече: - Пиши: при наличие на нови данни ще възобновим проверката незабавно. Досега са разпитани десет граждани, трима селяни и един клошар, който твърди, че е бивш министър. А, да! И един простак, който живее в палат до морето, името му беше посочено от клошаря. На негово име се водят два хотела и концесия, спечелена на търг. Ама той е съвсем луд...

     - Наистина ли? – секретарката се усмихна.

     - Да, разбира се. Ти какво мислиш? – Отиде до края на бюрото и повдигна два тома с поне хиляда страници документи, завързани с шнур. Намигна и продължи доволно:

     - ... Поради което Комисията за защита на конкуренцията го е одобрила като успешно и убедително неравнопоставен, както и други агенции подир нея, защитаващи върховенството на закона и дискриминацията. Проверката от ДАНС показа, че деецът притежава офшорни фирми, макар да е напълно необразован. Взехме справка от всички общообразователни училища, техникуми, а така също и от... Така де, от моето училище справка не взех, щях да го знам, там всички бяхме еднакви. Сложи точка - а така, не запетайка. Мразя запетайките. Пиши още: получихме данни от БОРКОР и от задгранични представителства. Такива дейци не бива да бъдат поощрявани, макар да са опрощавани законно. Нужна е законова подкрепа, за което апелираме понастоящем: за висота ни дайте нормативно съответствие. Написа ли го точно? И сега на нов ред: за верността на горното се подписва собственоръчно долният. Написа ли последното? То е най-важно!

     Секретарката кимна.

     Три години по-късно:

     Клошарят е вече министър, макар и под прикритие. Убитите са живи, били са леко ранени, вече са с други имена, а може и да са други хора, кой знае. Прокуратурата възобновява проверката по отношение на стопаджийката, защото след три години следствието е установило, че същата е стопирала без да носи отличителен знак за това и защото на всичкото отгоре е възможно да е чула как единият деец стреля срещу другия в колата, а не е надала естествен за пола си писък: съучастието е неминуемо, особено от субективна гласова страна. В жабката на бронирания автомобил не е открито нищо. В шапката – също. Всъщност: каква жабка, каква шапка? Те чакат давност в лъжата на стопаджийката – не ги била уж взела, кой ще ѝ повярва, в наказателното производство презумпцията води до вина. Доказателствата имат преждевременна давност, ако ги откраднеш навреме. Така се оказа, че и съдържанието на жабката, и шапката с пресятото брашно, наподобяващо кокаин, са откраднати от стопаджийката. Намериха свидетелка, че обвинената обича да прави кекс и затова е естествено да се допусне, че е търсела по шапките на хората брашно, та да го вземе оттам и незабавно да го обърка с бакпулвер с престъпна цел.

     Пет години по-късно:

     Нищо. Стопаджийката е още в затвора. Адвокатът ѝ доказа, че тя е била на петстотин километра по време на инцидента. Но какво са тези доказателства? И какво е разстоянието? Въпрос на време. Върховенството на закона изисква да погледнеш по-дълбоко, по-накриво, по-общо. Виж как се джуркат частиците в ЦЕРН, човек никога не знае къде е всъщност, а той е частица от общата престъпност, нали? Но нека сме смирени, благоразумни и по европейски пруденциални: престъпницата е на лек режим, макар и без вина, добре е, оправосъдена, обругана, снабдена е със себе си.

     След шест години:

     Една спокойна стопаджийка прегръща нежно ловджийска пушка пред вилата на министър. Не е успяла да намери друга, но патроните ги бива, не са ловджийски. Чака бронирана кола. Или нещо такова, дето се движи, дебело, черно; вече и червено може да е: влажно, мазно и голо като прокурор с мантия, увит за барбекю. Не мисли за кекс, за друго мисли тя. Скрита е в храстите.

     В края на лятото една жаба квака край локвите в стърнищата. На километър от вилата, където пак се вихрят купони. И коктейли се леят, барман ги джурка като престъпни частици в ЦЕРН, които търсят материя да се влеят в нея. Да я създадат или унищожат.

     Някой гръмна. Повтори. Стана шумно и весело. Пак загърмя! Ех, че шампанско!

     Каква шумотевица! Колко искри! Високо се вдигаха фойерверки, после се пръсваха от щастие и тихо угасваха, падаха в тъмното. Сякаш са мъртви. Като тези наоколо.